правеше в тези часове? Къде ходеше? Как наистина бе възможно така неоткриваемо да изчезва, тъкмо когато трябваше някъде нещо да работи? И какви са тия места на Икар, където няма разположени камери и предаватели от контролната система?
Хели бе се посветила на педагогическата работа. Астронавигаторският съвет й предлагал да се подготви за мястото на Лайънъл Редстър, но тя заявила, че не желае професията й да бъде шпиониране на хората. Но пък и с децата я виждах много рядко. Само отвреме-навреме я зървах тук или там, повела десетина дечурлига подире си — много особени малки същества, някои от тях току-що проходили, другите, сякаш рахитични, едва се държаха на крачетата си. Показваше им този или онзи сектор на Икар, децата изобщо не гледаха какво им показва — или нищо не разбираха още, или бяха направо малоумни, все търсеха да седнат или да полегнат около нея като болни патета. И аз се питах още какви са тия деца, а най-вече: кой й ги е поверил, когато тя няма нужното медицинско образование. Но може би в мое отсъствие… А после се запитвах и къде изчезва тя заедно с тези деца, защото в определените часове и те изчезваха заедно с учителката си. Но не се питах твърде настоятелно, подозирайки, че пак опирам в някоя от служебните и секторни тайни на Икар, нито пък смеех да запитам някого, за да не се издам. Пък и часовете, през които тя изчезваше, ми бяха нужни да свърша някоя и друга моя работа, та да се освободя за другите — за часа в банята, за часа в спалнята, преди тя да заспи.
Почти не се прибирах у дома, оправдавах се пред Майола с тройно нарасналата ми работа, с двойните дежурства поради отсъствието на Льони и чаках Терин да ми поиска най-после обяснение. В кабинета на председателя на контролния съвет безотказно светваше сигнал, щом някой включеше наблюдателната уредба, но моят стар учител и началник кой знае защо продължаваше да търпи престараването ми. Навярно и на него му се искаше да разкрие странното поведение на Хелиаиа Доля-Морени, която с такова обидно пренебрежение бе отказала да работи в контролния съвет.
Майола Бени, също като Терин, твърде дълго мълча. Престана да ме търси в свободното си време, прекарваше го все при малкия Стериус, който вече доста гръмогласно — а според Майола, и необикновено мелодично — разгласяваше на света, че е излязъл от родилната камера и е станал равноправен гражданин на Икар. Докато най-после тя не издържа, но ми го рече съвсем мимоходом, съвсем предпазливо, сякаш много се боеше да не ме обиди:
— Мъчно ми е, че не намираш сили да бъдеш откровен поне със себе си.
— Какво искаш да кажеш? — викнах аз със сляпата ярост на човек, поискал да скрие вината си.
— Знаеш какво. Убедена съм, че не ме смяташ за недостойна да бъда майка на твоето дете. Убедена съм също, че нямаш намерение да ми отмъщаваш, загдето не те дочаках със Стериус.
Само това каза — уф, тези изтънчени икарски лафове! — и моментално изчезна, за да избегне скандала. А скандал нямаше да има. Нима можех да не уважа поне мъката и недоумението й, защо я отбягвам, нея, законната си съпруга, след като най-после съм получил онова право, за което преди бях готов бунтове да вдигам! Може би неволно, но може би и съзнателно тласкайки ме към окончателно решение, тази удивителна жена отново, и за кой ли път, ми помогна. Наистина трябваше да намеря сили да бъда откровен и със себе си, и с другите!
Същия ден аз включих контролната уредба, за да потърся Хелиана, след което веднага скочих в скоростния патрон, който ме изплю поомачкан и зашеметен в икарската зоо-ботаническа градина. С целия риск да срещна там и майка си, която по това време не можеше да бъде другаде. И, разбира се, я срещнах.
Тя клечеше край двойката лъвове, пред малката пещера с леговището им, говореше им нещо и нямаше да ме забележи, защото аз се опитвах да мина на пръсти, ако лъвът не бе изръмжал към мен. Навярно я ревнуваше. Майка ми се изправи и засия край двете животни като видение от древна приказка. Беше все така неувяхващо цъфтяща, в работен костюм, сякаш току-що взет от ревю за нови модели.
— Две царици на един цар — рекох й, — не е на добро. Още ли не му е оскубала гривата заради теб?
Но майка ми трябваше да се осъществи първо като майка, преди да поеме ролята, с която отдавна бе се примирила — да бъде прицел на моята ревнива язвителност.
— Зенко, пак ще ти кажа: не изглеждаш добре, момчето ми. Мина доста време от завръщането ти, а още не се оправяш. Какво ти е? Разбира се, една такава експедиция…
— Не е от експедицията, майко, от любов е.
— От любов? — светна озадачено майка ми.
— Ами да! Влюбих се във Вероника и сега сън не ме хваща. Но и твоите лъвове, като нея, приличат малко на изкуствени.
Бързах да отмина, защото се боях да не изтърва Хелиана, а се налагаше все пак да разменя две думи с майка си. По-рано бях отчужден и от двамата, но когато след връщането си много се сближих с баща си, това сигурно я караше да страда по новому.
— Мирно, Цезар — рече тя с разсеяна гальовност към лъва, който надигаше глава в ленива подозрителност; съпругата му не ме удостои дори с един поглед. — Те са си и почти изкуствени. Толкова години не успях да получа нито едно естествено раждане на животно.
Икарската зоо-ботаническа градина е хилядократно по-голяма, отколкото може да се види, защото животните и растенията спят в анабиотични камери, в очакване да заживеят нов живот на някоя подходяща планета. Големи са и запасите от консервирани зародиши, та ако икарци решат да отседнат някъде, бързо ще напълнят околната природа с животни и растения по свой вкус и избор. А в градината винаги има само такива екземпляри, които са нужни на селекционерите за работа и на икарските деца за развлечение и назидание.
— Майко — рекох й, — защо в същност сте решили, че от всички земни хищници само лъвовете са достойни да ги вземете в Космоса? Приказките и басните ли ви подведоха? Право да ти кажа, тоя мързелив и проскубан цар на животните не е дори симпатичен.
Майка ми, която отново подозираше някаква уловка, побърза да ме прекъсне поучително — съвсем бе лишена от чувство за хумор, горката:
— Хищниците са санитарите в природата, прочистват другите видове животни от слабото и болното. Но речем ли да развъдим животни на някоя планета, не можем да си позволим да пуснем някой бързо размножаващ се и прекалено хищен звяр, защото ще попречи на развъдната ни работа, ще нарушава равновесието. Лъвът е най-подходящ. Именно мързелив — храни се на три-четири дена веднъж, бавно се размножава, другарува с човека. Но клонингови зародиши имаме от много хищници, за повечето видове животни — съответният хищник.
— Така е — влязох аз в тона й на банални поучения. — Всеки вид си има своя хищник. Да го прочиства. Само човекът си няма.
— А болестите? — възрази тя, забелязала нетърпението ми.
— Болестите ние ги прочистваме. Ако имах твоя селекционерски талант, майко, щях целия си живот да хвърля за създаването на подходящ хищник за човека. Един красив, умен, ловък, безпощаден хищник…
— Защо не обичаш хората, Зенко? — запита тъжно майка ми.
— Напротив — изсмях се аз. — Тъкмо защото ги обичам! А ти помисли по въпроса за хищника, още не е късно!
И побягнах, за да не зървам красивата тъга в красивите й очи. И бягах по алеята, чиято пореста мекота лепнеше задържащо за подметките ми, като си повтарях на ум: да, да, тъкмо такъв хищник, красив, умен, ловък, безпощаден, най-вече безпощаден, да, да, безпощаден… И правех това навярно, за да избягам инстинктивно от мисълта за предстоящата среща. А в най-дълбоките подмоли на съзнанието ми се пробуждаше като сърбеж потребността наистина да отивам сега към някакъв хищник. Ах, как бих предпочел да си премеря силите с такъв хищник! Страхът от него щеше да ме направи по-хитър и изобретателен, щеше по-силен да ме направи, а не така да парализира всичките ми вътрешности. Защото… върви ставай хитър и изобретателен, когато се изправиш пред едно тънкокрако и дългокрако хищниче, което крие очите си и само тихо ръмжи и не знаеш в кой миг ще оголи ноктите си!
Хелиана все още стърчеше сред своите хлапета на брега на езерото, недалеч от мястото, където за пръв път бях целунал Майола Бени. Тук бях я открил одеве на екрана и просташкото желание тук именно да целуна и нея бе ме изстреляло насам. Децата седяха или лежаха на хилавите си хълбочета и явно се нуждаеха от болногледачка, не от учителка. Тя им разправяше нещо за езерото и неговите обитатели,
