което бях отсъствувал.
2
В контролния съвет сега трябваше да поема работата и на Редстър, но аз киснех повече в лабораториите и кабинета на баща ми, където той и неговите сътрудници неуморно ме подлагаха на кръстосани разпити, макар да нямах какво повече да им кажа от регистрираното в записната апаратура. Те подготвяха експедицията подир Вероника, а аз не по-малко неуморно се въртях сред тях с надеждата да ме вземат със себе си. А и за да се скрия от любопитството на икарци. Резултатите, които донесох, както вече казах, противно на нашата практика, веднага бяха оповестени и хората, въпреки доброто си възпитание, не успяваха да потиснат желанието си лично от моята уста да чуят нещичко за тая Вероника. В кабинета на баща ми обаче не смееха да ме безпокоят.
Отначало много се сърдех на това име. Но къде ли другаде можеше и да се роди то, освен при моите астрофизици, които сега работеха заедно с баща ми! А още по-точно: в чия друга глава, освен в големия, рошав резервоар за вицове и шеги на арменеца Дарян? Той си спомнил за популярната някога героиня на една доста безвкусна серия от юношески научно-фантастични филми, разиграващи за непретенциозния зрител приключенията на някаква красавица, прелетяла от съзвездието Косите на Вероника, за да шпионира нашата цивилизация, и — готово! Когато протестирах, че са вписали името дори в протоколите, без да ме питат, Дарян защипа с два пръста месестия край на кривия си нос и рече гъгниво:
— Че нали и онази от Косите на Вероника непрекъснато се влюбваше в тия, дето бе дошла да ги шпионира!
А баща ми се смееше, като да беше в него влюбена. Така или иначе, името се наложи и по този повод аз още веднъж се убедих колко е по-лесно да наложиш една глупост, отколкото нещо умно. Дори и сред най-умните.
В тези дни аз се сближих и с баща си, когото също заварих необикновено променен. Излязъл от уединението на теоретичния си кабинет, той непрекъснато събираше около себе си учени от всякакви специалности, оживен беше, подмладен. Майка ми веднъж му каза:
— Почвам да те ревнувам вече от тая Вероника.
Няколко пъти ми го каза и Майола Бени. Но, достатъчно прозорлива, тя твърде скоро разбра, че от другаде идеше опасността за нея. Само Хелиана отказваше да забележи нещо и все така ме отбягваше. Когато под предлог, че се интересувам от здравословното й състояние, след като толкова време съм отсъствувал, я запитах по поливизора досеща ли се или пък разбрала ли е защо Варий Лоц я е държал под контрол, тя непредизвикано рязко ми отвърна, че не знаела и да сме я оставили най-после на мира, и да сме си гледали там нашите Вероники…
Нима и тя ревнуваше?
В този ден, случайно останали сами, запитах баща си как си обяснява полудяването на Варий Лоц. Подтекстът на въпроса ми съдържаше моето съмнение в тази крайна мярка — вместо да бъде веднага излекуван от лесно излечимото, според официалната диагноза, състояние, той бива насилствено приспан в анабиотичната камера. Баща ми седеше прегърбен над фишове с изчисления, а аз прелиствах превърналата се вече във внушителен куп документация от моя полет, придружена от коментарите на специалистите. Двамата правехме последен контролен преглед, преди тя да бъде закодирана в паметта на главния научен колектор на Икар, както и в колектора на кораба, който щеше да отнесе следващата експедиция при Вероника.
— Татко, как си обясняваш полудяването на Лоц? — запитах го предпазливо, но не от предишната боязън пред него, а защото за подобни неща при нас не е прието да се подпитва, щом има оповестено официално съобщение. Сигурно не бих и задал иначе въпроса си, ако не усещах баща си вече много близък, както синът усеща баща си близък преди да е пораснал, преди да е почувствувал потребност да се възправи, макар и само вътрешно, против него.
— Полудял ли е? — вдигна глава баща ми в закачливо учудване.
Беше мой ред да се учудя действително:
— Всички така казват. Има и официална диагноза.
— Е, да. Нали трябва да се назовават нещата с думи — измърмори татко. — Впрочем, може и наистина да е полудял. Или пък ние сме полуделите. Важното е, че се получи някакво разминаване.
— Това не ми се вижда достатъчна причина, а сигурно не са го направили, без да вземат и твоето мнение — рекох аз заядливо, припомнил си как Варий Лоц замрази Салис Гордал, от което в мен се размърда усещането за взаимовръзки или общ процес.
— Възможно е да поизбързахме. Ако бяхме дочакали връщането ти, той сигурно също щеше да се оправи. Сега сигурно ще преразгледат делото му. Би трябвало да знаеш, нали си в контролния съвет…
— Татко, подиграваш ли се? Първо, аз съм най-незначителната фигура в контролния съвет…
— Не, наистина! Ти защо мислиш, че толкова се влюбихме в твоята Вероника? Впрочем, знаеш ли, че ще ставам дядо — засмя се той изведнъж по старчески радостно. — Ще получиш правото на дете. И за това на Вероника трябва да благодариш.
— Благодаря — рекох аз така язвително, че той сепнато ме изгледа. — Аз те питах за Варий Лоц, татко!
— А, да — той най-после осъзна, че аз нищо не знаех, а ми беше важно да разбера, защото много неща ме свързваха с този човек. — Прощавай, нещо ми е размътена главата. Ти знаеш, че затвореното пространство често поражда в по-неустойчивия мозък свръхценни идеи, както ги наричате вие, медиците. Защо Лоц да прави изключение? Не е първият на Икар, когото трябваше да лекуваме от това, нали? Но тук имаше и друго, по-опасно. Съвременният мислещ икарец вече е доста смутен от размерите на непознатото, което се е проснало пред него. Баналната истина, че колкото повече се стремим да научаваме, толкова повече непознати неща натрупваме пред себе си, тук, на Икар, придобива конкретен образ, с който всеки ден се сблъскваме, защото в същност не правим и нищо друго, освен да изучаваме, да научаваме и да констатираме как не узнаваме нищо съществено. Има някаква аномалия в това и тя води понякога към психически крах, момчето ми. И тогава може да се започне обратно развитие; инстинктивно бягство от незнанието, наречено трупане на знания, към митотворчеството, към някоя нова религия, която ще ти обяснява света с прости символи и табута. Религията стеснява кръга на познанията ти, но пък те избавя от страшния и вечен призрак на непознатото. Лоц май че отиваше нататък. Имаше и някои други неща, но…
— Трудно ми е да повярвам — рекох, защото не посмях за му кажа направо, че обясненията му ми звучат по-скоро като прикриване на истината. — Такъв ясен и могъщ ум!
— Аз също не съм се усъмнил нито за миг в ума му — отвърна баща ми. — И другите също. Исках да кажа: пророците винаги са по-умни от последователите си. И винаги си остават неразбрани. Опасността не лежеше в самия Лоц, а в тази потребност, особено на младите икарци, да си имат религия и пророк. Те в същност го направиха реална сила, та затова го отстранихме за известно време. Нещата отиваха едва ли не към бунт. И то тъкмо по време, когато ни предстоят съвсем други проблеми за решаване. Но както ти казах, убеден съм, че след появата на Вероника нещата ще се оправят.
Опитите ми да науча нещо повече от младежите и юношите на Икар, които най-вече са били привързани към Варий Лоц, се сблъскаха с един заговор на мълчанието, резултат от някои груби мерки на координаторите. Бях огорчен, че те не ме приемат за свой, но разбирах бунта им против системата на изследователските и служебните тайни — нали сам бях се бунтувал някога против нея. Разбирах и потребността им да търсят за себе си път, различен от този на бащите им. Но имаше ли изобщо такъв път за Икар? Отказът на младежите да ми отговорят приличаше и на желание да се скрие една собствена вина, да се забрави случилото се, обезценено от новите събития. Вместо да ми отговорят за нещо минало, те мен разпитваха — бързаха да го заличат, приобщавайки се към новото. А новото беше Вероника. Баща ми имаше право: Вероника преобръщаше нещата наопаки, събираше всички мисли на Икар към себе си, оздравяваше ги, пречистваше ги, събуждаше нови надежди. Икар кипеше в тия месеци и радостно възбуден, и поуплашен в радостта си.
И много загрижен, защото по-нататъшният път на Вероника я отвеждаше към някакво място, съдържащо опасността да я загубим. Открихме го, като изчислявахме и обглеждахме по-нататъшния й маршрут, за да
