което имах известно право, бе да се понацупя, загдето не бе ме дочакала, заедно да го изберем. В никакъв случай не бих могъл да искам от нея да се откаже от наградата. Пък и Икар наистина щеше да има нужда от един нов Стериус. Това ми пътуване окончателно ме убеди, че в Космоса не може без музика, че музиката е навярно единственото човешко творение с подчертано космически характер по структура и функционалност. Само тя притежава едновременно и финеса на строгия порядък, и ирационалния хаос на първосданността, на хипотетичния взрив, турил началото на Вселената; само тя е едновременно и образната конкретност на човешката страст, и мистиката на онази абстракция, в която тя се осъществява. А музиката на Стериус, когото действително обичах повече от всички земни композитори, винаги бе ми приличала на опит за пътуване до друга галактика: с трагическите вопли на безсилието, с лудостта на един неубиваем устрем, с реалното или въображаемо тържество, което в същност не празнуваше победата, а сливането си с Вселената. Майола бе добра, сигурно най-добрата композиторка, раждала се сред жените, пишеше наистина хубави песни, особено тия по изровените от нея стари текстове, но така или иначе композиторският гений и след вековете еманципация кой знае защо продължаваше да отбягва женската половина на човечеството. Дали защото тази половина биологически е все пак по-плътно свързана със Земята, с гнездото?
Гледах през прозорчето на родилната камера как бъдещият Стериус смуче лакомо мъничкия си палец, сякаш не му достигаше преобилната храна, която изкуствената утроба вкарваше през пъпчето направо в кръвта му, и може би защото никак не успявах да го свържа с великия човек, чиято растяща частица той представляваше, неволно прегърнах раменете на Майола, неволно съм я притиснал към себе си с повече желание за утеха, отколкото с действително съпричастие. А не успях да сдържа и една хаплива закачка:
— Как е с хромозомите? Надявам се…
— Четиридесет и седем! — възликува Майола, очевидно отдавна чакала този миг. — Отмъстих им и заради теб. Оказа се, че Стериус също имал един повече.
Не, наистина нямах право нито да й се сърдя, нито да я подозирам в недостатъчна любов към мен! И съвсем иначе трябваше тогава да я прегръщам, и с други очи да гледам розово-слузестото бебе, чийто четиридесет и седми хромозом навярно бе го накарал още неродено да си налапа стръвно палеца, но в дните, когато бях стърчал зад прозрачния щит на карантинното отделение, веднъж се появи и Хелиана Доля-Морени.
Също лично, а не чрез разхубавяващата картина на холографското посещение. Мярна се само за минутка на страната на Алек Дери, с когото бе дошла да ми каже „добре дошъл“. На мен ми прозвуча обаче с тона на: „Аз си знаех, че ще дойдеш, защото нали ми обеща? Помниш ли? Закле ми се…“ И усетих отново целувката й. Ако не беше Алек, сигурно щях да й разкажа съня си, но тя стоя съвсем малко, неспокойна беше, отбягваше да срещне погледа ми, а това я правеше още по-привлекателна. Много беше пораснала, съвсем жена си беше вече, та докато гледах малкия Стериус, аз виждах в същност нея. Виждах я едновременно и в родилната камера преди да я кръстя, и очарователно изплашена, обещаващо неспокойна зад преградното стъкло на карантинното отделение. А за собствено успокоение си казвах, че и Майола е присъствувала на моето раждане, а пък сега си е избрала да роди отново Стериус съвсем не за да отмъщава с четиридесет и седмия му хромозом, че още от сега обича в него и детето си, и учителя си по музика. Утешавах се още с мисълта, че един Варий Лоц сигурно би ми казал същото, когато ида да се посъветвам с него, би ми доверил може би сега и защо бе поставил Хели под наблюдение.
— Варий Лоц ме насочи — бърбореше Майола, за да прикрие болката от смутеното си щастие. — Нали всичко знае, подсказа ми, че има донорни клетки от Стериус, изобщо странен тип, явно, че нарочно ми даде възможност за нашето отмъщение, а нали тъкмо той отговаряше за генетическия контрол.
— Какво е станало с Лоц? — извиках аз едва там, в родилното, защото преди думите й не бяха се задържалите съзнанието ми.
— Нали ти казах? Полудя. Понеже него никой не контролираше, дълго време не се и откри, та после разбрахме чрез децата. Децата събирал и младежите, разни мистични неща им проповядвал, едва ли не някаква нова религия. Човекът бил велико тайнство, трябвало да го браним от веществото във Вселената, пътищата на познанието били други, време било Икар да излезе от погрешните земни пътища на познанието и не знам какво си още.
— И какво стана с него? — прекъснах аз лекомисленото й дърдорене. Тя не беше глупава, но изглежда и майчинското щастие, като любовното, е противопоказно на интелекта.
— В камерата. А младежите едва не вдигнаха бунт. Само той ги разбирал и така нататък, та сега и те са ни голяма грижа!
Да, Икар наистина не беше така непроменен, както ми се стори при посрещането ми! Алек излизаше прав. Той ми каза през стъклото:
— Добра среща, Зенко! Радвам се да те приветствувам и като колега.
Аз вече не го мразех, както в ония часове, когато направих откритието си и стоварих вината за всичките си беди върху неговата тренажерна шизофрения. Неговият „бог“ също бе потънал безследно заедно със зловещите си забрани край подводните скали на моята очарователна сирена. Само леко му се сърдех, загдето ми пречеше да гледам Хелиана. Но и тя сякаш сама се криеше зад гърба му.
— Харесва ми вашият поздрав — отвърнах му. — Значи, приемате ме за астропилот, така ли?
— Разбира се. При това, според слуховете, донесъл си епохален материал.
— Мисля, че да — направих аз опит да бъда скромен, защото Хелиана тогава още не бе си отишла, а той проточи:
— Значи… самочувствието е добро?
Очевидно нямаше какво повече да си кажем. Твърде много бяхме се отчуждили, та и аз казах нещо, в което нарочно не се съдържаше намерение за продължаване на разговора:
— Добро е. Важното е, че се върнах.
А думите си гарнирах с един многозначителен поглед към онази, благодарение на която вероятно се и върнах. Но тя отново не прие погледа ми, кимна ми с криеща нещо усмивка и си тръгна. Тогава Алек — сигурно за да успее да го чуе и тя — изрече високо, с позата на по-голям брат:
— Няма връщане за астропилотите, братко. Има винаги само пристигане в един друг свят.
— Така ли — поднесох го аз, но той не се разсърди. — Значи и вие сега сте други?
Хели вече излизаше от преддверието на карантинното, изпълнила го с парфюмно тежкия облак на меланхолията.
— Така е, ще видиш, брат! Човек със сърцето си винаги лети към нещо минало, а пристига в бъдещето на онова, което търси. Няма връщане, повярвай ми, поне в тая галактика няма, познавам я вече доста добре. В каквато и посока да летиш, това проклето време все те отнася напред. Затова се и поздравяваме с „добра среща“. Всичко в Космоса е еднократна и неповторима среща на различни системи, на различни времена, на разминаващи се посоки.
— Тъжна философия изповядват астропилотите — рекох му закачливо, но нещо в мен се съгласяваше с него, след като отвъд стъклото остана само той. Хели си отиде така, сякаш никога вече нямаше да се повтори срещата ни, а всичко останало бе си съчинило ентусиазираното от съня ми въображение.
— Защо тъжна? Въпрос на факти! А тъгата извира единствено от тоя неосъществим копнеж по отминалото. Но и той сигурно си има своето предназначение; предполагам, че ни помага да си изграждаме мерките за сравняване — и Алек неочаквано издекламира: — На глупците всяка чаша им се струва ароматна, а храна за мъдреците само във тъгата виждам аз.
— Алек, ти ми вземаш акъла! — викнах му аз през стъклото и се зарадвах, че моят нявгашен приятел наистина не беше толкова глупав, та да не е в състояние да се превъплъти в един затворен в риманово кълбо бог. Космосът те прави сам и тъжен, а с това — и по-мъдър.
— Това го е казал един много древен арабин.
— Да де — рекох весело. — Разбрах, че не е твое, но как ти си попаднал на него, ето въпроса!
— Хели ми го каза одеве. Като идвахме насам.
Нима и тя бе почнала да се рови в древните поети, за да търси там текстове за песни? Но нали, както казваше Майола, била чужда на всякаква музика! Какво бе я накарало да рецитира стихове на един астропилот?
Да, излизаше прав храбрият красавец Алек Дери със своите астропилотски разсъждения за човешкото връщане! А пък аз тепърва щях да установявам действително колко бе се променил Икар за времето, в
