времето, в която пропадаше всичко, в която — неизбежно бе да се случи — съвсем неочаквано с вкоравено тяло и спряло сърце, и замръзнал в гърлото дъх запропадах и аз. В деня, който бях си определил за влизане в анабиотичната камера.
Падали ли сте на сън? То беше същият студен и страшен шемет, а аз го усещах като… избавление. Защото преди това пак се бях блъскал в една ужасна стена — трябваше на всяка цена и колкото се може по-бързо да я пробия, за да влезе поне малко въздух при мен. Плувах най-напред покрай нея, да намеря изхода. Или входа. На една стена обикновено има изход или вход. Гребех с ръце, както се плува в безтегловност, нагоре, нагоре, нагоре, а стената нямаше край. После се гмурках надолу, надолу, надолу, но тя се оказваше безкрайна във всички посоки и аз навсякъде се блъсках в нея като риба в аквариум и преглъщах последните си глътки въздух пред непропускливата й чернота. Докато изведнъж безгласото ми отчаяние ме изстреля право в тая черна твърд. Забих се в нея, а тя се сгромоляса върху ми на остри кремъчни късове, от които заотскачаха къси оранжеви пламъци; те излитаха сякаш от самото ми чело, заслепяваха очите ми и бележеха траекторията на превърналото ми се в метеорит тяло. Такова го виждах, въпреки заследените си очи: един метеорит или болид навлизаше с огромна скорост в гъста непозната атмосфера. А нали дори при най-първата космическа скорост, при ония мизерни петстотин километра в минута и разреденият въздух се превръща в гъста каша! Кремъците режеха от всички страни тялото ми, цялата ми глава бе обвита в пламъци — сини, оранжеви и жълти, но те само ме заслепяваха, иначе бяха студени като пламъка на далечните звезди. И това трая до обезумяване дълго. След което започна падането. Изведнъж! Така внезапно, че не успях да видя кога съм излязъл от стената. Само усетих вихрения шемет на свободното пространство и го усетих като избавление, защото бе изчезнало предишното кошмарно задушаване, въпреки че от насрещния студ дъхът продължаваше да седи като непреглътнат залък в гърлото ми. А сетивата ми бяха все така странно неомаломощени, изострени. Аз чувах свистенето на пространството около себе си, чувах снарядния вой на собственото си падащо тяло, но то не беше нито свистене, нито вой, беше някакво весело и победоносно тръбене — радостно предизвестие за едно пристигане. А все падах и все не пристигах. Но не се измъчвах от това. Постепенно страхът от падането също ме освободи от своите вкочаняващи обятия и в мен остана само чувството за волност и увереността, че ме очакваха.
Най-после я видях. Появи се над мен, някъде много, много далеч в пространството, в което падах. И все пак я виждах с увеличението на телескопнческия екран! Това за пръв път събуди колебание у мен, но аз му казах: „Да, така си е, както го виждаш е, не спиш, точно така е!“ Свих едната си, разперена в полета ръка, огледах я, събрах пръстите й в юмрук, силно го стиснах докато усетя болката от ноктите в дланта си. Убедих се, че наистина не спя и се учудих как е възможно възприемането ми на нещата по своята острота да прилича толкова на изживяванията в съня.
— Почакай — извиках й, защото беше много далеч, а аз, също като на сън, едва-едва напредвах, въпреки свистенето на пространството около мен, което говореше за високата ми скорост. — Чакай да вървим заедно!
Тя нищо не ми отвърна.
— Чуваш ли ме, мила! — извиках аз уплашено, а нещо в мен ми натякваше: ако беше й дал име, ако беше я назовал, сега тя щеше да ти отговори. — Трябва да вървим заедно! Къде отиваш?
Тя не ми отговори. Металната решетка по лицето й бавно засветля, сякаш се нажежаваше, от което тъмната маса в осмоъгълните клетки набъбна и стана гладка. Ужасяващо далеч беше, а като под микроскоп виждах как се заглаждаха поричките й. Тя набъбваше, ставаше по-голяма — за отбрана от нещо ли се готвеше? После бързо започна да се свива в себе си стремително, но равномерно се смаляваше в далечината, докато се превърна в точица — черна точица върху някакъв изведнъж появил се отнякъде още по-черен кръг. После Тя изчезна напълно и остана само черният кръг.
Беше ужасяващо черен и някак незаобиколим — един главозамайващ кратер, в чиято бездна водопадно се изливаше на стоманеносинкави и магменочервени струи околното пространство. Страшно е, но и красиво, казах си аз. Като оня водопад, най-големия на Земята, дето наскоро го гледаше на филм. Дето са се пускали в железни бъчви по него. Смели хора! А ти и без да си смел, ще го опиташ как е — изтичащото пространство право нататък те носи и остава да разчиташ само на ванадий-силициево-лаконовата сплав на аварийната торпила… Но откъде се взе пък тая торпила сега? Глупчо, разбира се, че в нея си, как ще летиш в пространството иначе, дори без скафандър… да не би като в одевешния сън?
— Сега ще трябва да станеш на мишка, та да можеш да излезеш от Черната дупка — казва ми Петер Нойд. — Помниш ли, когато ни развали шегата, такава хубава шега ни развали, защото не знаеше какво е мишка?
А аз като че ли плача. Не само защото Нея я няма вече и никога няма да излезе от Черната дупка — нали и тя като мен не е мишка. Преглъщам нещо противно горчиво, което прилича на сълзи, и викам:
— Не искам, татко! Не мога! Защо избрахте мен?
— Защото си най-младият — повтаря баща ми — и най-издръжливият. Защото си наше дете, Зенон.
А аз хлипам:
— Искам също да видя какво има вътре. Не мога да се върна така на Икар!
— Но разбери, че не сме в състояние да видим нищо повече! — нервничи баща ми, въпреки философската си закалка. — Малко ли ти е? Кой смъртен е видял такова нещо?
Иронията му, както никога досега, е нервна и хаплива — ние нищо не видяхме, нито усетихме нещо. Само уредите ни се сгърчиха епилептично и се парализираха, престанали да регистрират каквото и да било. Всичко наоколо сякаш се парализира.
— А какво стана с Дарян — питам аз в тази неподвижност. — Защо плачеш, Нойд, за Дарян плачеш, нали? — питам аз и ми се ще Петер Нойд да плаче заради мен.
— Глупости — сърди се астрофизикът. — Къде ме видя да плача?
Аз се вглеждам в него и не виждам никакъв Петер Нойд, а знам, че стои пред мен.
— Стига приказки, Зенко, излитай, докато има още някаква надеждица! — казва баща ми и ме прегръща. Прегръдката му топло и кораво обгръща раменете ми, а тоя твърд и топъл допир се оказва клемата на двата пулта — на автопилота и командния, — между които съм се проснал.
Но какво правя там? В аварийните торпили се лежи задължително в анабиотичната камера, как иначе ще издържиш! А, да, не бива да влизам в камерата! Не може да се разчита на автопилота, има и допълнителни двигатели, те вече водят своята люта битка с пространството, тия супердвигатели, а заедно с нея бушува битката и в молекулите на тялото ми, и аз трябва на всяка цена да издържа.
Аз се задъхвам в шлема на най-тежкия, най-бронирания, най-автономния скафандър. (Как тогава съм усещал допира с пултовете?) Аз изнемогвам. Аз умирам след всеки отвоюван метър пространство. Но пространство ли е това, което толкова иска да ме задържи? Онези смелчаци са скачали във водите на водопада, а какво би било, ако биха се опитали да се изкачат по тях? Ето така се изкачвах аз нагоре! И не тия супердвигатели на аварийната торпила, не те мен изтикваха нагоре, аз ги влачех подире си като смъртоносен товар, опитвайки се да изпълзя от черната фуния на кратера върху равното пъстрозвездно плато на Галактиката. И все по-тежък ставаше товарът, който аз теглех с всяко свое мускулче, от който се задъхваше и в който се удавяше всяка поричка на кожата ми. Докато изведнъж изчезна. А с него като че ли изчезнах и самият аз…
Когато започнах отново да чувам, около ушите ми бръмчеха сигнали — весели и живи, пълнеха замаяната ми глава, събуждаха мозъка ми за необикновен или забравен живот. Ръката ми се вдигаше съвсем леко, коремът ми, издувайки се, кламбучкаше в локва с вода. Целият плувах в някаква течност, но не, това не беше криопротекторът в анабиотичната вана! Все още си се намирах в скафандъра, но как ще е попаднала вода в такъв скафандър? Нещо необикновено трябва да се е случило, да не би наистина от водопад да съм излязъл?
Един глас — познат и непознат — ревна в лицето ми:
— Ура! Викайте, Балов! Обадете се и викайте ура! Чудото стана! Наблизо сме. Дайте сигнал и приемете координатите за среща!
Тялото ми, което отново можеше да усеща, сякаш се сви от удара на тази радост в познатия и непознат глас на търсещия с мене връзка оператор.
— Но Дарян го няма, нали? — казах аз.
— Не го открихме досега. Не ставайте дете, Балов, той сам си избра тази участ! Хайде, дайте по-скоро
