координатите си или още не сте извършили ориентировката?
— Какво спасение е това — изкрещях аз неочаквано и за себе си, едва сега осъзнал, че и аз, и оня, който ми отговаряше, сме се спасили, но че с Дарян е станало нещо ужасно, защото никой не знае какво е. — И от какво се спасяваме? И с какво се връщаме, питам ви аз! С тия смешни изследвания, които са абсолютно неверни?
— Не са смешни — възрази баща ми вместо оператора и аз едва не подскочих от гласа му в своята локва, която, вече знаех това, бе се образувала от стопеното ми под налягането тяло. Колко ли процента вода бе останала още в него?
— Но и нея я няма, татко! — извиках аз и сега вече заплаках с горещата и шумна горест на дете.
После дойде най-странното. Както преди бях видял себе си да летя като болид, така изведнъж видях през миниатюрните лещички на сълзите си аварийната торпила да описва необичайно рязък завой, за да се насочи отново към черната фуния. Видях още да лежи в нея някакъв човек в суперскафандър, а този човек беше Зенон Балов. Отначало не повярвах на течните увеличителни стъкла пред зениците си, защото Зенон Балов бях аз, едно плачещо в момента дете, но после и усетих, че летящият там, в завиващата торпила, съм наистина аз и отново си казах: Така е, не спиш, наистина е така! И ти наближаваш вече ръба на фунията и ето, още няколко мига само, ще минеш над него и ще се гмурнеш, весел и лек, в бездната, в която няма ни време, ни пространство да изцеждат водата от теб, в която действително няма вече нищо или има нещо съвсем друго и то е може би тъкмо онова, заради което Икар е потеглил из Космоса…
Това като че ли бяха последните ми мисли, но казвайки „като че ли“, аз подчертавам не само своята неувереност — много е възможно изобщо да не съм помислял такива неща. Вече споменах, че писането на ръка ми причиняваше мъчителни трудности, та диктувам тази заключителна част към записките си значително по-късно, когато, наближил Икар, излязох от анабиотичната камера. И… когато много неща в спомена ми сигурно изглеждат вече други. Сетивата ми съвсем са претръпнали, но в тях лежи още споменът за оная всеобща смазаност на духа и тялото ми, които навярно бяха родили това полувидение — полусън в постоянното ми състояние на съзерцателна отпуснатост, завладяла ме в обратния път. И не видението-сън ме учудва толкова, колкото откъде все пак съм намерил сили и воля да се вдигна, да проверя изправността на уредите и да се упътя без помощта на психороботите към анабиотичната камера. Вероятно тъкмо такъв детински наивен копнеж по безвремието и безпространствеността ми е помогнал да преодолея страха си и омразата си да преодолея, и да потърся там спасение от полудяването.
Част четвърта
Завръщане в бъдещето
1
Връщането ми на Икар се превърна в празник. Естествено, заради резултатите, които носех, но сдържаните иначе икарци толкова ми се радваха, че несъзнателно почнах да си приписвам заслуги, а навярно и да се възгордявам. Не помнех другиго да бяха посрещали така. Новият първи координатор, който досущ приличаше на стария, дойде дори лично в карантинното отделение, където — не ми стигаше многомесечният затвор в кораба — трябваше да изседя още една седмица. Загдето бях имал „контакт“ с друга цивилизация! Майола Бени седеше през цялото си неслужебно време — сега то ми се стори подозрително много — отвън стъкления щит на отделението. Креолското й лице ту аленееше, ту посиняваше в любовното си нетърпение, а за да го прикрие, тя непрекъснато ми разправяше новини и клюки. Родили се бяха двайсет и три деца. (Значи, новият координатор все пак не беше съвсем като стария!) Сред тях — и детето на Майола Бени! Льони Редстър заминал с учудващо голяма експедиция към някаква звезда, Есна се казвала. Говорело се, че било възможно в системата й да съществува цивилизация от хуманоиден тип, но за пръв път ли се говорят такива работи, омръзна ни да ни гъделичкат надеждите, колко пъти вече!… Понякога си мисля, че нарочно отвреме-навреме ни пускат тия слухове, та да не се отчаяме съвсем от самотата си. Ето и ти сега, кой го знае колко е вярно, друг път такива неща се пазят дълго в тайна, а сега, ти още си в карантинното, вече обявиха резултатите, подозрително бързо ги обявиха… А пък Варий Лоц… ах, кой можеше това да предположи! Представи си само, този Варий Лоц, такъв могъщ ум, такава ерудиция и изведнъж…
— Кой е бащата? — прекъснах я. Така запитах, а не „кой е донорът“ и си мислех, че не биваше да съм толкова любопитен.
— Стериус — отвърна тя, сякаш отговорът през цялото време бе стоял готов на върха на езика й.
— Стериус? Извинявай, не искам да те обидя, но в момента това име нищо не ми говори, може би още съм замаян.
— Защото го търсиш на Икар — рече тя, а негроидно пълните й устни вече не успяха да сдържат усмихнатото си тържествуване. — Казвал си ми, че го обичаш.
— Ах, Стериус!
Би трябвало да изпитам облекчение, но аз само се изненадах, че Икар е имал в детеродните си запаси и клетки от починалия толкова отдавна велик музикант.
По-късно, преди да ме отведе у дома, Майола ме отведе при детето. Не можех да й откажа. Беше трогателна в майчинския си ентусиазъм; макар че в същност не беше никаква майка, щом детето е от клонингова присадка.
— Нали е хубав? Великолепно се развива, на мама красавецът!…
Дете като дете, в осмия месец, протягаше се и се наместваше в изкуствената утроба, която в същност беше истинската му майка, и дори сучеше палеца си. Това ме заинтригува, защото — пък може и да съм го учил някога — едва сега узнавах, че детето било в състояние да си смуче пръста още в майчината утроба.
— Икар има нужда от музиканти — каза Майола на края на възторжените си изблици, но го каза виновно, забелязала, че не успя да ме трогне, нито пък да ме омилостиви с това, че бе избрала за донор любимия ми композитор.
А нямаше за какво да се чувствува виновна. Разбира се, че не биха ми разрешили дете. Най-многото, на
