отколкото на Вселената и на себе си. А и за себе си, и за Вселената има само онази представа, която му създават пак те, машините. Така взаимоотношението машина-човек се е превърнало в една самозадоволяваща се затворена система, в чиито стени търсещото начало у човека винаги и успешно ще си разбива главата.
Тъй като нямах друга работа, аз зяпах през декоративния прозорец за пряко наблюдение — една остроумна и не безполезна играчка — родното галактично небе, с ярките и пъстри звездни купове, с черните и бели облаци прах или газ, с вкочанените в безвремието вихри на галактиките, и продължавах лекомислено да си мисля за сериозни неща. Мислех за това как страхът да не ми се повреди Тоби се превръща подмолно в страх от самия Тоби; мислех си, че не съм нищо повече от негов пленник и роб, че той не ми е никакъв верен другар, каквото било уж предназначението му. Както не ми е приятел и храбрият Р–19, от чиито стени извира клаустрофобията. И като обобщавах тия си мисли, нарекох ги за себе си
А в клаустрофобията виждах само едно безобидно проявление на тоя ПРАСТРАХ.
Мислех си още за онези хора на Земята, умни и добри хора, които в различни векове, след като са достигали върховете на умственото развитие на цивилизацията си, се оттегляли някъде в природата, заживявайки едва ли не като животните. В холографската памет на Икар има едно филмче за тия чудаци, които са отказвали правото на машините да мислят и действуват заради тях. Но още тогава, натъкнал се на него в търсене на материали за дисертацията си, аз бях решил: не това е пътят, разбира се. А сега си мислех: може би това наистина да не е пътят, но то сигурно е нещо закономерно, тъкмо поради липсата на път. И наричах в себе си това нещо
Най-много си мислех за Нея, естествено. Как ли не си я представях, какво ли не се питах с надеждата, че моите безкрили фантазии може да налучкат някаква реалност!
Представях си я като машина, като част от машинния стадий на една велика цивилизация, преминала вече в другия, не машинния стадий на развитие. Така връзката между тях се скъсва и моята сирена потъва в самотата си. Но нали тя толкова малко приличаше на машина, тая странна топка! Представях си я още като самозародил се организъм, като мозък, грамаден в сравнение с нашия, който след като е преминал етапа ма овладяване задължителния минимум знания за нещата извън себе си, преминава сега към фазата на самопознанието. Но кому тогава ще изпраща така редовно натрупаните си знания?
А ние за какво трупаме знанията си, питах се тогава аз. Не е ли и нашето трупане на знания един също такъв самозадоволяващ се процес, какъвто е самата еволюции и като нея може би лишен от крайна цел? Една игра, осъществявана от неведомата органична потребност за игра? Ето, отначало човекът е събирал знанията си за околната среда, за да може да оцелее, да изхранва тялото си, да направи живота си по- сигурен и лек, но после? После започва да трупа знания, за да направи живота си в същност само по-труден. И на децата вече е ясно, че колкото повече изучаваме Вселената, толкова по-объркана става картината ни за нея, а нашето безкрайно приближаване към истината е само едно безкрайно затъване в нейната безкрайна сложност. Защо е тогава всичко това, питах се аз и ми се струваше, че съзирам тук някакъв механизъм, за който не намирах друго име, освен
А той ми се виждаше подчинен единствено на заколите на играта. Както отборът, конвергенцията и мутациите движат с играта си биологическото развитие, така и този двигател води нанякъде енергията на нашето тяло, наречена дух. Ние не знаем накъде и към какво ни води, възможно е и наникъде да не ни води, (за безсмислиците от голям мащаб ние казваме, че криели неведом смисъл), но сме длъжни да следваме своята участ. Дете, което престане да играе, престава да бъде дете, заболява или вече е болно. Дух, който престане макар и за миг да трупа в себе си знания, веднага престава да бъде дух, връща се в лоното на биологическия автоматизъм. Оттук следва обаче — ако настояваме все пак за наличието на цел в тази наша игра срещу природата, — че развитието на духа е в същност битката на духа да излезе, да се откъсне от автоматизма, тоест от машината, все едно дали е тя от метал, или е от живо месо…
Такива угодни на сърцето ми, макар и сигурно изнасилени изводи, отново ме отвеждат към Нея:
Ако Тя е машина, казвах си аз, тогава би трябвало и Тя да свежда висшите форми на движение към низшите. Това трябва следващата експедиция непременно да установи, защото от него ще зависи най- много как ще я назовем — висша форма на материята или само една много висша форма на машината. И си казвах още, че машинното начало и неговият принцип на опростяване на сложното, без което не е възможно никакво автоматизиране на процесите, безспорно си имат своя важен смисъл в тая велика безсмислица природата, но че този път също така безспорно води духа в погрешна посока.
Но Тя не е машина, не!, радвах й се аз и й се удивлявах. Та нима да смогнеш да попиеш в себе си ревността на една земна жена, преди още да си научил езика й, а след това, положително за чудотворно кратко време, да научиш и самия език — най-сложното от всички сложни неща, с които се е сблъсквал досега човекът, нима това е възможно чрез машинния принцип? То е все едно магнитофонът или лазерният лъч, записвайки човешката реч, изведнъж да се научат и сами да говорят! Как ще стане това, без да се сдобият с мозък, най-малкото равен на човешкия? А Тя чуваше какво говорех на психороботите, дори и при изключени мои предаватели! Значи, ако не го е възприела по някакъв съвсем невъобразим за нас начин, то или е уловила онова толкова слабо електромагнитно поле, което съществува около говора ни и се движи със скоростта на светлината и за разлика от самите звукови вълни може да минава през вакуума, или пък е „прочитала“ всичко още в самия ми мозък по онази общо взето позната ни на практика, но слабо контролируема от нас непосредствена връзка между мозъците. И отново се ядосвах, загдето задължителната астронавигаторска програма най-строго забраняваше на този етап от изследванията всякакви опити за телепатичен контакт. Но се ядосвах, разбира се, ей тъй, заради нетърпението си. Би било чиста глупост, ако програмата не би забранявала всякакво преждевременно разкриване на една толкова съкровена и все още неовладяна от нас тайна на човешкия дух — плахата му, неразвита или деформирана от условията способност за директно приемане и предаване на информация.
Тази способност у мен, холеричното антисоциално явление, беше значително по-силна, отколкото например у разсъдъчната клонингова присадка, назована Лайънъл Редстър, и аз с основание се боях да не пристъпя неволно забраната. Известно е, че телепатията обикновено се осъществява самопроизволно, та най-разумното бе да консервирам в анабиотичната камера за остатъка от времето своя неспокоен дух, който непрекъснато, като млад любовник, се въртеше около Нея.
Мъчително много време ми оставаше още. Не бях в състояние и да го оползотворявам с работа поне над дисертацията си — не биваше да пускам никакви автомати, работещи с електромагнитни вълни. Ръката ми, несвикнала на такъв труд, се уморяваше само след няколко изписани реда, затова краят на тези мои записки е диктуван значително по-късно, нещо, което навярно си и личи. Цялото ми тяло се уморяваше дори и от лежането, защото заради онзи проклет апарат не смеех да влизам в тренажерната да играя и на обикновените гимнастически уреди. Мускулатурата ми съвсем бе се отпуснала, всичко в мен ставаше лениво, мазохистично съзерцателно. Постепенно престана да ми се прави каквото и да било. Оставих психороботите си на мира, те също ме оставиха на мира. Слушаше ми се музика, но още не биваше да си го позволявам все от тия съображения за сигурност, макар положително да бяха излишни, щом Тя притежаваше такива изумителни възприемателни органи. Не ме безпокоеха кой знае колко и мъжките ми мечти за Майола Бени. Лесно ги отпъждах от себе си, както отпъждах и нежното видение на Хелиана — толкова далеч бе всичко от мен! Близко бяха отново само стените на моя Р–19. Отново накъдето и да протегнех ръка или крак, те опираха в метал, в част от машина, която все по-често ми се озъбваше в подигравателно хилене, сякаш посягаше да ме захапе.
Единственото, което все още ми се искаше да направя, бе да се върна при Нея. Да й кажа още веднъж „Здравей, мила!“, да я запитам ей тъй за нещо съвсем маловажно — важното бе да чуя Нейния тъжен земен глас, гласа на самотата. Но и от Нея ме деляха вече стотина милиона километра бездна, в която пропадаше
