— Но ти изразходваш много енергия — рекох, пазейки се от излишна настойчивост. — Особено за периодичните предавания.
— Да — отвърна тя нежно и тъжно.
— Кому предаваш тези съобщения?
Както бях и предположил, тя отвърна:
— Не знам.
— Наистина ли не знаеш или ти е забранено да издаваш?
— Не знам.
— В каква посока предаваш?
— Предаванията се самонасочват.
— А ти не получаваш ли предавания?
— Получавам. От звездите, от планетите, от теб…
— Не такива. Не получаваш ли предавания оттам, откъдето си тръгнала? Да ти определят какво да правиш?
— Не.
— Не знаеш ли откъде и кога си тръгнала?
— Не знам.
— А къде отиваш?
— Не знам.
Да, един автомат наистина не бива да знае нито едно от тези неща, но знае ли и една цивилизация откъде е тръгнала и накъде отива? Ако ме запитате: Къде отиваш, Зенон Балов?, ще ви отговоря най-много с недаващият отговор отговор: Към звездите. Така ми отвърна и Тя, когато я запитах как тогава определя пътя си.
— Аз вървя винаги към звездите. Първо към една, после към друга, към следващата…
— И винаги оставаш еднакво време при звездата? — прекъснах я с поредния въпрос. — Те те привличат неудържимо, а после неудържимо те отблъскват.
— Да. Ти знаеш това, човек.
От всички нейни отговори този единствен я издаваше по-категорично като автомат с твърда програмираност. Но ето че тя ме разколеба:
— Тя и той ми казаха, че и при човеците е същото. Най-напред неудържимо се привличат, после неудържимо се отблъскват.
Не й казах, че те са се пошегували, горчиво са се пошегували заради собствената си драма. Не й обясних още, че психическите движения нямат нищо общо с механиката на едно движение, използуващо гравитационните сили на звездите. Също така не й възразих, че човекът все пак има малко свобода в рамките на своята еволюционна програмираност, защото… Но колко ли е тази свобода?
Отбелязах си специално, че понякога тя педантично повтаряше моите думи. Записната апаратура естествено също щеше да го отрази, но можех после да не го забележа, а то бе важно. Сигурно бе свързано с начина й да се самообучава. Сигурно така бе усвоила и тоя тъжен и нежен земен език, с леко старинния за мен акцент. Следващият ми въпрос бе извън реда:
— Но трябва да знаеш поне какво има вътре в теб?
— Не знам.
— Твърдиш, че не знаеш нищо за себе си — разпалих се аз и както при всяко разпалване, неминуемо издрънках непозволени неща. — А одеве ми каза, че не си в състояние да нападаш, но можеш да се отбраняваш. Значи познаваш себе си доста добре.
От този въпрос зависеше много, бих казал, всичко. И най-добре самообучаващият се автомат не достига до самосъзнаването. На Земята то бе дадено единствено човеку. И то го отличаваше от всички други живи и неживи същества. Икар не беше нищо повече от един подобен разузнавач, пратен от нашата цивилизация към звездите, но той се самосъзнаваше и това автоматично го превръщаше както в част от земната цивилизация, така и в самостоятелна цивилизация. А Тя?
Тя каза нежно и тъжно:
— Първото, което научих за себе си, е, че аз също мога да бъда „тя“ и че се наричам „мила“. Второто, което научих за себе си, е, че мога да се отбранявам. Повече не знам за себе си.
Сърцето ми бе спряло да бие, когато запитах:
— Как научи, че можеш да се отбраняваш?
— Когато тя и той поискаха да кацнат на мен, за да бъдем заедно. Аз също исках да бъдем заедно.
— Но те не кацнаха, нали?
— Не.
— Какво регистрира ти?
— Много силно и внезапно излъчване.
— И после вече ги нямаше?
— Тя и той ги нямаше — отвърна ми Тя с машинно равната тъга на присвоения женски глас.
Поисках двадесет часа почивка.
4
Бях опрял до неща, които не можех да решавам сам. Ето как човек при известни обстоятелства се научава да уважава астронавигаторския съвет. Но аз нямах право да се свързвам с него, както докрай не бяха се свързали с никого тези храбри и като мене лекомислени „тя и той“. Те бяха имали търпението — кой знае колко е траяло това — да я научат да говори, за да й създадат действителен контакт с човечеството, а не им стигнало търпението да си отидат. Но защо поне не са направили предварителна проверка? Не са ли имали възможност или ги е омагьосало очароващото доброжелателство на тази мила дебеланка?
Не биваше да повтарям грешката им, разумно бе веднага да се връщам. Пък и картината общо взето се изясни: изследователски робот на неизвестна цивилизация с всеобхватност и чувствителност на възприемателния апарат, за които още дълго бихме завиждали. Но ето че първата среща с друга цивилизация му дава и първото познание за него самия! Той вече се разграничава от другите тела в пространството и от собствените си функции, с една дума: самосъзнава се. Естествено, не е почнал веднага да се самоизследва, но самосъзнанието се е появило у него в най-основния си принципен вид и с това автоматът престава да бъде машина. Тоби и Коро, които стоят като телохранители от двете ми страни, също могат да назоват себе си по име, но то е съгласно заложената в тях четвърта заповед на роботехниката. В рамките на третия закон — да се грижат сами за безопасността си — те познават собствената си анатомия така, както човекът не познава тялото си, но и то е вложено в тях с конструкцията им. А тя бе станала самичка „Тя“! Самообучението бе преминало в еволюция. И с това значението й за нас допълнително се превръщаше в съдбоносно. Ако човекът съумееше да наблюдава чрез нея как се ражда един разум, то щеше да му даде отговора на повечето от въпросите, които той си задаваше през последните пет-шест хиляди години.
Прекъснах поисканите двадесет часа с въпрос, който не бях се сетил да задам преди — защо не бе унищожила моя изследователски снаряд? Тя ми отвърна със своето неизменно „не знам“. Да не би да се е повредила отбранителната й система? Няма ли такива усещания? Почти съжалих за въпроса си, защото трябваше после два часа да й обяснявам какво са това усещанията. Задоволи се накрая с една приблизителност от твърде нескопосан вид:
— Ти искаш да бъдем заедно. В думата „искаш“ се съдържа усещането. Това „да усещаш“ предхожда това „да искаш“. За да узнаеш, че искаш нещо, трябва по-напред да усетиш, че го искаш…
И така нататък… защото не съм много силен в логиката; доказано е, че четиридесет и седмия Y- хромозом прави характера подчинен на емоциите, не на разума. Но все пак ми дойде на ум това за отбранителните механизми и аз вътрешно се гордеех с находчивостта си. Помолих я да ми разреши да изпратя на нея едно малко апаратче. Не можех да се откажа от първоначалното си желание да откъсна парченце от нея с геоложката сонда. Уверих я, че няма да й навредя, че ще й бъде дори полезно, за да разбере дали не се е повредила отбранителната й система. Ако ли пък всичко е наред, аз от своя страна спокойно мога да прежаля апаратчето. Изобщо приятелството ни няма да пострада от тая история.
