— Знам какво питаш. Аз не мога да нападам.
— А да се отбраняваш?
— Знам какво питаш. Да се отбранявам мога.
— Каза ми още, че обичаш човеците? Знаеш ли какво е то?
— Също приблизително. Обясненията не бяха достатъчно точни. Означава да искаш да бъдеш заедно с някого.
Ами да, какво повече са могли „тя и той“ да й кажат по стародавния въпрос! Макар тъкмо възпроизведената в началото сцена между тях да говореше колко вредно е понякога това за любовта. Рекох, стараейки се гласът ми да звучи с нейната машинна искреност:
— Аз искам да бъда с теб.
— Аз искам да бъда с теб — отвърна като нежно ехо тя.
— Ще почивам осем часа. Знаеш ли колко е това?
— Знам измерването на времето на човеците. От времето, когато те позовах за първи път, е изминал един час.
Погледнах часовника на записната апаратура. Наистина само един час! Без малко да извикам: Боже, какъв час! Но едновременно с това си помислих, че „той и тя“ са били принудени да съобщят нашите мерки за времето, за да осъществят един продължителен контакт. Мислех и за десетки други неща. То не беше мислене, а една хаотична бомбардировка от мисловни откъслеци, които обстрелваха извътре мозъчната ми кора, и аз наистина имах нужда да положа за някой и друг час на възглавницата тая изтерзана глава.
— Лека нощ — казах й.
— Лека нощ — отвърна тя. — Ето това също не знам точно какво е. Но те също ми го казваха винаги, когато искаха почивка. Аз ще бъда с теб, човек.
3
Я по-добре си върви из пътя!, рекох й аз, изключил вече предавателя. Изправих се и усетих колко се е вдървило тялото ми от напрежението на пози чудовищен час. Проверих готовността на отбранителната система, макар да нямах основание да не вярвам на любовното й обяснение. Но ако тя все пак е сирена, а не принцеса? Какво бе станало с ония двамата? Ще трябва утре да запитам. Сега не бях в състояние да направя нищо повече, освен да дам нареждане на Коро за дежурство в командния сектор.
На Тоби нямаше какво да нареждам, той щеше да се повлече по петите ми и да стърчи край мен, докато спя. И вие ли ме обичате, паяци мои?, беше последният ми опит за някаква мисъл. Щом един от вас винаги иска да бъде с мен…
Разбира се, не си позволих да спя осем часа. Четири не бяха достатъчни, но след като не проявих достатъчно съобразителност да си поискам повече, сега трябваше да се напомпвам със стимулиращи химикали, та да проясня мозъка си за работата, която ми предстоеше. А тя не беше никак малко. Налагаше се да прехвърля целия разговор на ръкописен текст, за да го премисля с четене, иначе Тя щеше да улови веднага излъчването на който и да е апарат и да се обади. Явно, след като бе ме познала по старата стандартна вълна на геоложката сонда, всичките й страшни сетива бяха към мен отворени — наистина само влюбените жени могат да бъдат така чувствителни. Предстоеше ми още да направя що-годе смислен план на по-нататъшното си поведение и сценарий на въпросите си. Някои проверки също ми бяха нужни… Изобщо, нужна ми беше хладна и трезва глава, гърдите ми обаче, още несъбудили се истински за нормално дишане, вече се задъхваха като пред любовна среща. Щом бях останал жив, щом досега с нищо не бе посегнала на безопасността ми, значи Тя наистина „искаше да бъде с мен“.
Изтичах в командния сектор и нещо в мен несъзнателно си отдъхна — Тя беше там: близка на единия екран, далечна на другия. Инстинктивно запристъпях на пръсти, сякаш се боях да не я събудя. Та щом бе чула любовните разправии на моите предшественици, какво й пречеше да чуе и стъпките ми? А това беше повече от изумително технически, за нас, хората, то бе из областта на чудесата. Как ли го постигаше? Но предпазливо с въпросите, защото човек с въпросите си повече се издава!
Седнах тихо пред справочния колектор. Това беше една великолепна машина, носеща всички знания за космоса, които имаше на Икар. Набрах съответния код, но тъй като не смеех да задам въпроса си гласно, трябваше да го преобразувам в графично задание, а то отнемаше време. Все пак след около петнайсет минути аз знаех, че в звездните каталози не съществува звезда с името Пери, знаех още, че мястото, чиито координати са й дали двамата, се намира невъобразимо далеч от родното ни Слънце — нещо, за което и предварително бях готов да се обзаложа. Любовта си е любов, но адрес в Космоса не се дава току така!
Следващата задача беше значително по-сложна за мен. Странно защо баща ми не бе я извършил. Те бяха проследили пътя на астероида по хипотетичната посока назад само толкова, колкото им е било необходимо, за да изчислят къде ще стане мястото на срещата с мен. Изглежда не са били убедени в точния му начин на движение. Така или иначе, след два часа мъки, ако не бях допуснал някаква много съществена грешка при съставянето на задачата, можех да приема с голям процент вероятност астероидът да е минал преди около сто и осемдесет години покрай или през слънчевата система, че тая звезда Пери навярно е била самото Слънце и че срещата му със земните жители е станала между Плутон и някоя минаваща тъкмо тогава оттам комета. Коя ще да е била, нека си изчисляват астрофизиците! Доколкото знам, Земята отдавна бе снабдила повечето комети в слънчевата система с всевъзможни автоматични станции. Но сто и осемдесет години? Впрочем, това са икарски години, кой ги знае в действителност колко са били, а и аз ги изчислявах по средната скорост на астероида сега, далеч от звездната система. Навярно когато наближава някоя звезда, той увеличава и скоростта си. Сигурно не е лишен и от двигатели?
Какво ли е станало с храбрата двойка? Може би ако се поровех в паметта на колектора, щях да открия нещо за съдбата им, но сега нямах повече време, пък и съдбата им очевидно е била нерадостна. Иначе щяхме да знаем и ние за тази първа среща с представител на друга цивилизация. А дали е била и първата? Та колко междупланетни кораби са загинали при неизвестни обстоятелства!
Каква ли ще е тая цивилизация? Това неин разузнавач ли е, органична част ли е от нея, както Икар от Земята, или само един изследователски автомат? Ето първото, което трябваше да науча, макар по всяка вероятност то да бе и най-трудното за научаване. Земната логика не би пуснала разузнавач, който веднага да раздрънка, както се казва, на първия срещнат, всичко за нашата цивилизация. Затова четирикратното досегашно „не знам“ можеше да означава и автомат, в който не са заложени такива знания, но можеше да означава и хитруваща цивилизация. Впрочем, ние и без да сме хитруваща цивилизация, също не знаем отговора на някои от тези въпроси…
— Здравей, мила! — казах й. Това, че бях я приел веднага и импулсивно в женски род, не се дължеше само на гласа й. От женски род е и „цивилизация“, но и „машина“, женския род аз, като мъж, по-лесно можех да почувствувам близък, той ми вдъхваше и така потребното ми сега самочувствие. — Здравей, мила! — повторих аз и, да си призная, беше искрено, сърдечно.
— Здравей, човек! — отзова се тя незабавно. — Ако гласът ти не беше друг, щях да помисля, че си същият. Той също ми казваше така.
Наистина ме изпълваше една бурна сърдечност към нея, но и критичността ми бе се изострила след оборавянето от изненадата. Усетих, че гласът й беше нежен и тъжен, но равно нежен и тъжен, с установена и непроменлива интонация, независима от съдържанието на думите. Емоциите, които долавях преди в него, бяха плод на въображението ми, поразено от неочакваното чудо. Странно защо тъкмо тази интонация бе си харесала и усвоила. Дали не бе подслушвала двамата дълго преди те самите да я открият? А те да са били в беда? Моментът беше подходящ, според човешкия асоциативен ход на мислите, да запитам какво е станало с този, който също й е казвал „здравей, мила“, и с тая, от която бе взела гласа си, но потиснах скоковете на любопитството — налагаше се да спазвам плана на въпросите си, колкото и набързо да бях го съставил.
— Ти нямаш ли нужда от почивка? Как възстановяваш изразходваната енергия?
— Сама се възстановява.
— От какво?
— Не знам.
