Тя се съгласи, сякаш недоумяваше как е възможно да се прави въпрос за такива дребни работи, и геоложката сонда отново полетя стремително като пчела към кошера си. Водех я по най-късия път, с най- високата скорост. Убих скоростта съвсем близо до решетъчестата повърхност и предпазливо я заспусках. Предавателят й работеше безупречно, виждах вече на екрана си тъмните порички в странната материя между металните ребра на решетката, уголемени до размерите на миниатюрни кратерчета. Нищо не пречеше и на приемателя, та сондата изпълняваше мигновено всяко мое нареждане. Не, наистина! Странно е една правилно функционираща отбранителна система да допуска чужди тела на такова разстояние от себе си!
Казах го импулсивно на Коро, който стоеше до мен, като отговорник по сондите, а тя веднага го чу и веднага се обади:
— Аз искам това, което ти наричаш апарат, да кацне на мен.
Нима бе вече в състояние да командува и някои свои реакции? Та това е направо велико!
Спуснах сондата и през останалите петдесетина метра. Броячът на приземяващия автомат нервно запремята цифрите от деветдесет и девет назад. При нула на телескопическия екран блесна мъничка зелена светкавица. На другия екран стана черно. Сондата вече не съществуваше. Почти не бях допускал друга вероятност и все пак ме заболя. Запитах:
— Усети ли нещо?
— Това, което ти наричаш апарат, го няма.
— Няма го вече — рекох й. — Но ти не си виновна.
И прекарах останалите от поисканата почивка часове в любопитното, но и страшновато занимание да наблюдавам на екрана как на мястото, където бе се взривила моята геоложка сондичка, порестата маса набъбваше като подутина, стана гладка и лъскава, как после полека се уталожи надолу и в нея се появиха предишните порички, как изчезналите по-светли ребра на трите метални осмоъгълни клетки — само толкова бяха засегнати или участвували във взрива — отново сякаш изплуваха извътре. Бях изстрелял и втори наблюдателен снаряд, за да заснеме процеса от друг ъгъл, така че мозъкът ми нямаше нужда да участвува в наблюдението. А той и не правеше опити да участвува по друг начин, освен с тъжната си резигнация. Той не се питаше какво точно е станало, той се питаше: Не сме ли били несправедливи към сирените?
Може би сирените наистина обичат човека и искат да бъдат заедно с него. Затова му пеят най-хубавите си песни и му обещават чудесата на своя рай. И съвсем не знаят, горките, че пред тях винаги ще има незаобиколими подводни скали, които безогледно бранят тяхната самота…
Но споменеше ли „песен“, мозъкът ми неминуемо си спомняше и за Майола Бени, а съгласете се, че такъв мозък в никакъв случай не е мозък на изследовател…
Когато почивката ми свърши, вече с нищо не можеше да се познае, че е имало някъде някакъв взрив. И чак тогава аз се сетих да прекарам разузнавателния снаряд ниско над мястото на взрива с отворени уловители за космически прах, а също и по изминатото трасе. Сигурно при взрива бе излетяла и част от тайнствената плът на моята сирена, та частички от нея трябваше да се съдържат сред прахообразните тленни останки на геоложката сонда. Ако това не беше чиста анихилация, разбира се, при което само на фотоплаките щеше да има следи от фотони или в Бесоновите филтри — неутрони. Макар и с такова закъснение, индикаторите на снаряда показаха, че в прахоуловителя все пак бе се хванало нещичко. Какво ли щеше да е то? Дано ми поизмиеше очите пред баща ми, защото как иначе ще му обяснявам такъв детински пропуск? Като му разкажа как съм си съчинявал през това време една нова приказка за сирените ли?…
Да, така или иначе това, което нарекох почивка, протече в доста напрегнат труд, беше пълно с нови тревоги и преживявания. Донесе ми и някои вълнения, които ме озадачиха. В края на почивката бях успял покрай другото да изработя и курса на кораба за обратния път. Наистина оттук-нататък съществуваха вече само въпроси от взаимоотношенията ни, които аз нямах право да решавам сам.
Когато изтекоха двайсетте часа, аз вложих данните за новия курс на автопилота и рекох към предавателя, без да откъсвам очи от загадъчното лице с осмоъгълните бръчици по него:
— Аз трябва да си отида, мила.
Повярвайте ми, това „мила“ го изрекох с едно много странно вълнение! А още по-странното бе, че ужасно ми се искаше непознатото нещо в нея, което ми отговаряше, да е станало също такова любвеобилно и добро, като гласа на земната жена, който бе попило в себе си. И сигурно затова въображението ми отново насити нейните думи с извечните чувства на човешката цивилизация:
— Не си отивай, човек! Моля те! Не си отивай, човек!
— Не мога да остана завинаги с теб, защото ще умра.
— Какво е това?
Тя, милата, непознавайки себе си, не знаеше естествено какво е това смърт!
— Ще стане с мен това, което стана с апарата, което стана с „тя и той“.
Може би не го разбра, може би отказа да го възприеме, само повтори:
— Не си отивай, човек! Моля те! Не си отивай, човек!
И аз си помислих: това е плачът на нещо, което е престанало да бъде машина. То се е родило за социалния живот, а с това е придобило чувството си за самота. Защото, трезво погледнато, какво друго бе спечелило човечеството, излизайки от биоавтоматичния стадий на животинския свят и превръщайки се в цивилизация, освен чувството си за самота във Вселената?
Но Тя можеше да бъде щастлива. Тя нямаше да бъде самотна. Хората нямаше вече да я оставят сама сред звездите. И Тя щеше да научи чрез тях още много неща за себе си. Друг е въпросът дали наистина щеше да стане по-щастлива от това! Познавах моите икарци и знаех, че веднага щом се върна, нов кораб, пълен с по-умни, с по-находчиви и по-весели хора, щеше да полети обратно към Нея. Затова не лъжех, когато й се заклевах, както мъжът се кълне на любима:
— Ще се върна, мила. Повярвай ми! Ще се върна много скоро и човекът винаги ще бъде вече с теб!
После нейният нежен и тъжен човешки глас ме изпровожда дотогава, докато не изключих всички свои предаватели и приематели, за да предприема една огромна лъжлива маневра, с която да се отправя към Икар с надеждата, че ще успея да замаскирам следите си, та да не разкрия местоположението му.
Да, ако човек е само един разузнавач, не му е разрешено да има доверие дори и на любимата си.
Когато пробиеш стената
И ето ме отново в тишината и в самотата. Те не станаха по-малки от това, че сега не само на Икар ме чакаха, че ме чакаше и Тя — Тя, за която не бях измислил още име. Но аз не бях първооткривателят й, така че не ми се полагаше. Или все пак: онези чудесни „тя и той“ не са откривателите й, защото те са открили нещо друго, не Нея. Те са нейните родители. Колко ли любов и търпение са вложили, докато превърнат тая топка в същество? И колко ли време — преди да ги убие свидната им рожбица, на която не са успели да дадат и име? Защото още не са знаели какво точно са създали!
Та и кой ли родител знае това!
Баща ми… впрочем, моят гениален баща сигурно знае. Сигурно поне се е догаждал, че ми е нужна тъкмо една такава топка, която да фокусира безпорядъка в живота и в главата ми, та е предложил мен да пратят подире й.
Сега вече можех да си задавам колкото си искам въпроси и каквито си искам — продължителната маневра и безгласният ми полет към мястото за срещата с Икар ми предоставяха достатъчно време. Достатъчно и за още едно посещение на клаустрофобията. Защото след появата на Тя, корабът съвсем ми отесня. И посещението, естествено, не се забави. С тия болести е така: дойде ли веднъж, залюбва те за цял живот. Лошото е, че ме прави почти негоден за астропилот и за подобни експедиционни полети.
Но преди да ме връхлети отново страхът от стените на кораба, аз надълго и нашироко разсъждавах за него, така че вероятно и сам подготвих идването му. За страха от Нея бях разсъждавал, страхът, който ме караше да летя в тая оглушаваща тишина с целия риск на изключените радари. И за страха като средство за поробване. Всичките тези великолепни машини ни завързваха към себе си с две неразкъсваеми вериги: постоянният страх да не се повредят и задължението да знаем всичко за тях. Отдавна вече, много отдавна човекът и на Земята, и в Космоса е принуден да отделя десет пъти повече време за изучаване на машините,
