видим къде най-изгодно бихме я застигнали. Тя се носеше още към съзвездието на Есна — звездата, за която бе заминал Редстър, щеше да мине обаче доста близо край най-голямата крайна звезда на съзвездието, чиято гравитация неминуемо щеше да я „изстреля“ под друг ъгъл. И тогава Вероника с ново ускорение щеше да се отправи тъкмо към това подозрително черно петънце, което иначе едва ли скоро щяхме да забележим. Отначало астрофизиците го обявиха за „черна чупка“ или вариант на звезда в колапс, макар на телескопния екран то да приличаше на малък тъмен облак. Не смееха да го нарекат „тъмен облак“, защото беше прекалено тъмен на общия светъл фон на галактическото хало, а пък беше и необяснимо малък, за да бъде обикновен газов или прашен облак без вътрешен източник на излъчване. Все още се намирахме доста далеч, за да можем без разузнавачи да научим нещо по-точно за него, а не знаехме и дали Вероника притежава способността да възприема овреме подобна опасност, да коригира своя очевидно предпрограмиран курс. Засега и тя беше далеч от черното неизвестно, та тревогата на астрофизиците ми изглеждаше пресилена, но тази тревога още веднъж подчертаваше ролята й на истински повратен момент в пътя на Икар.
Все едно дали бе произведение на друга цивилизация, или самата бе форма на цивилизация, с появата си тя заставяше хората да търсят своето самоопределение. Така аз бях в правото си да тържествувам, защото в тези месеци след завръщането ми Икар постепенно стигаше до моите някогашни разбирания: да се самоотграничи от Земята, да търси собствен профил и път, ако иска действително да й бъде полезен. Дори първият координатор ми го потвърди, и не само за да ме поласкае.
Той досущ приличаше на предишния, но говореше съвсем различно от него. Макар и със същата войнственост.
— Балов, убеден съм, че бъдещата икарска цивилизация ще ви вдигне паметник — каза ми той, когато ме прие официално в дома си, за да ми отдаде ритуалните почести.
И домът му бе обзаведен със същата небрежност, както на предишния, че и жена му сякаш бе жената на предишния, само дето не си отиде веднага, както онази, а седя през цялото време при нас и отначало ме зяпаше с неприлична и смущаваща всеотдайност.
— Не, не, недейте да скромничите! Аз нямам пред вид само откриването на Вероника, става дума за идеите, които преди сеехте сред младите. Тук сме насаме и можем да си кажем някои неща, макар да не са узрели още за публично обсъждане. И според мен Икар не бива да се връща. В момента, в който се появи другата цивилизация, в момента, когато сте осъществявали контакта с Вероника, ние се превърнахме от авангард в граница на земната цивилизация. Да се върнем, значи да стесним отново границите й. Освен това е опасно. Ние не знаем от какъв тип е тая цивилизация, какви са намеренията й, а докато не узнаем това, нямаме право да я отвеждаме, все едно съзнателно или неволно, към Земята. Точно обратното — трябва да я отклоняваме от Земята, да приковем вниманието й само към себе си. Нали така?
Кимах в знак на съгласие, но при всичката му правота ужасно ми се искаше да му кажа нещо неприятно и да си тръгна. Не го направих, може би защото бях силно смутен, че никак не се радвам, загдето идеите ми отиваха към осъществяване. А пък той все повече се разпалваше, ставаше все по-красив и мъжествен, така че жена му ме избави поне от погледите си, влюбвайки се отново в своя съпруг.
— Ще ви издам и една тайна, Балов. Експедицията, с която е вашият приятел Редстър, в същност изучава една планетна система, годна за отсядане. Тук трябва да отседнем ние, наблизо, тук да побием граничния камък и да се готвим за срещата с другата цивилизация. Пък не бива да бъдем и егоисти, нали — засмя се той с пресилена гръмогласност. — Може би тази цивилизация също има нужда от нас, за да определи своите граници, нека ни намери по-лесно.
— Да, да — мърморех. — Прав сте! — и се чудех на изразите, които употребяваше: авангард, гранични камъни, самоопределяне…
— Ние се догаждахме, че може да донесете такъв резултат — изпъчи се той насред приемната си, заприличал на паметник на икарски астронавигатор. — Затова още тогава изпратихме тази експедиция. Системата на Есна е добра, стара е, улегнала, спокойна, положително не една от планетите й са годни за живот. Но и да не са, ще ги направим годни. И ще ги напълним е икарски деца, ха, ха, ха…
Смехът му заплющя в ушите ми като серия от подигравателни шамарчета. Вече изнемогвах в собствената си обърканост, а той започна и да ми философствува:
— Обичате ли историята? Тия дни пак се позанимах с историята на земните цивилизации. Ще ви кажа, Балов, има от какво да се поучим. Всяка цивилизация е живяла, развивала се, давала своето, след което почвала да загнива в себе си. Но ето че идвали варварите, призвани да я изядат, и по този начин да я продължат. За древния елин или египтянин, или византиец е било невъзможно да каже: Нашата цивилизация умира, но ето дойдоха варварите и те ще бъдат другата цивилизация, която един ден също ще загине, защото ще я погълнат други варвари и така нататък, за да няма свършек на света. Ние обаче можем вече да си го кажем: по границите на всяка цивилизация, Балов, винаги е необходимо да клечат в очакване някакви варвари, точейки секретите на своите жизнеспособни слюнчени жлези. И точейки ножовете си. Очевидно това е една стара, високо развита цивилизация, една красива цивилизация, Балов, нали и вие така си я представяте? И ние ще клекнем на границата й, за да станем един ден нейното продължение…
Гледах тоя красив варварин, който вече точеше лиги и точеше нож, но намерих сили да се сдържа:
— Не би ли могло да се помисли и обратното? Земята също изгуби своите варвари, когато разшири границите си до безлюдните простори отвъд орбитата на Плутон, та изпрати Икар именно за да търси своите варвари.
— Естествено, естествено — отвърна той с несъкрушимо благоразположение. — Би могло и това да се помисли, но първо, ние наистина сме още твърде млада цивилизация и второ, човек е длъжен да бъде патриот, нали така?
— Вашият предшественик — рекох с кротост, която ме самовъзхити, — вашият предшественик много държеше да се върне на Земята.
— О, грешна представа сте си създали за него, Балов — разпери ръце главатарят на варварите. — И той е само координатор като мен, нищо повече. А координаторът е длъжен да отразява и брани господствувашите тенденции в екипа, който води. Такива бяха времената тогава. Ще видите, че като излезе от камерата, а тия дни ние ще извадим всички оттам, защото ще ни е нужна всяка ръка и всеки ум, ще видите, че и той ще разсъждава точно така, както сега ние с вас…
Още се учудвам как се сдържах да не му кажа, че не разсъждавам вече като него, да му кажа колко ми е противна тая плебейска деловита суетня около моята Вероника (дали пък не я ревнувах от тях?) и колко са ми смешни тия аристократи на духа, които до вчера плачеха за връщане, защото аристократите винаги се връщат към нещо, защото са аристократи въз основа на нещо отминало, да му кажа, че са ми до сълзи смешни тия хидалговци, които сега трескаво смъкват овехтелите си одежди и вече захапват ножа напряко, както пиратите от историческите филми, готвейки се да скочат в чуждия кораб. Учудвам се и си мисля: хубаво е все пак, че не му го казах — сигурно нямаше да бъда прав! Това си е просто великата мимикрия на оцеляването. Пък може и наистина да сме си варвари и като варвари — едно ново начало!
А че успях да не му го кажа, още веднъж потвърждаваше колко и аз самият съм се променил. Вероника беше ме направила по-добър и по-търпим към икарци, чрез нея и двамата славни, безименни „тя и той“ аз осъзнавах и чувствувах някак по-остро принадлежността си към Икар и човечеството. Да беше ме поне и възпитала малко!…
3
Защото едва ли друг на Икар би направил това, което аз дръзнах да си позволя: тайно да наблюдава любимата си чрез всемогъщите средства на контролния съвет.
Варий Лоц навярно бе забравил или не бе смогнал да изпълни обещанието си и аз злоупотребявах с нареждането му за контрол, макар то да бе загубило законната си сила. Скритите камери следяха Хелиана непрекъснато и навсякъде — дори в спалнята й, дори в банята. А аз седях пред контролния екран в служебния ни кабинет и я гледах с изпепеляващо сладострастие. Измъчвах се от него като от гнусен порок, но нямах сили да го прекратя. Затова си втълпявах, че не заради спалнята го правя и не заради банята, а за да открия най-после как е възможно все пак тя да се изплъзва от контролната система. Да, Хели съумяваше в определени часове на деня, в най-трудовите часове бих казал, изведнъж да изчезне от екрана ми. Какво
