своите микроби, растения и животни.
Тя наистина се разплака, но аз я мразех в минутите на изпращането, защото ми беше нетърпимо мъчно за нея. И защото не съобразявах, че тя не знае онова, в което аз съм почти уверен: че вече никога няма да се видим. Беше необикновено хубава от оживлението и съзнателно бе ни забравила в дните преди заминаването, та да не забрави да вземе нещо от лабораториите си.
— Мамо — казах й. — Убеден съм, че там ще бъдеш по-щастлива.
То трябваше да прозвучи като утеха, но тя по навик чу в него само иронията и побърза да избърше сълзите си:
— Всички ще бъдем по-щастливи там, момчето ми.
— Особено пък твоите питомци — допълних аз, а ми идеше да си разбия зъбите, загдето не съумявах дори сега да разменя с майка си няколко човешки думи. — Кои ще пуснеш най-напред?
— Разбира се, най-напред почвообразуващите бактерии, ензимите, изобщо чака ни страшна работа — възкликна тя така, сякаш ни обещаваше страхотни пиршества. — Затова не проточвайте много-много вашия флирт с Вероника. Ще ви чакам с нетърпение.
Видът й не ме убеждаваше, че ще й липсвам кой знае колко и това допълнително ме размекна. Едва не се разплаках и аз, когато тя ме прегърна и усетих една топла капка на шията си. Майко, викаше безгласно мъката ми, защо не ме спреш? Защо не настояваш да дойда с теб? Нали майките имали уж някакво особено чувство, нали уж предусещали, когато децата им са застрашени? Къде е инстинктът ти, майко, или аз може би… все пак ще се върна?
Не знам какво са си казали на раздяла с баща ми, но сега той каза:
— Майка ти има право на това щастие, синко. И всички от нейното поколение имат право да си построят сами една родина. Икар за тях не е истинска родина, както за вас, те почти не са участвували и в построяването му. Но аз за себе си бях почнал да тя казвам: моята родина си остава Земята. Ако някога от нещо съм се опитвал да избягам, то е било от нея. За да търся, по-свободен, пътя към истините за Вселената. Какво да правя на тая планета? Ти го каза веднъж, когато те нарекох хитрец, помниш ли? Ще създадем там същия лабиринт за собствения си разум, един удобен и уютен лабиринт, в който разумът ни може и да се разплуе от удобства, ако скоро не потегли отново на път. Вие, младите, имате време да правите такова прекъсване, да удовлетворявате и съзидателния си нагон, защото човекът не е само търсач на истини. Знам, че след някоя и друга година отново ще литнете из Галактиката, но аз нямам вече това време.
Така се оправдаваше пред мен и пред себе си баща ми, но аз се догаждах и за драмата на този наистина велик човек, който бе решил да не пречи дори с авторитета на присъствието си на младите да устроят по свой вкус и разбирания своя живот. Тя се прокрадваше, тази драма, понякога в гласа му, когато в редките ни свободни часове седяхме и гледахме станалия вече колкото човешка глава диск на Териана и той кажеше за кой ли път:
— Любопитен съм все пак какво ще направят от нея!
Друг път ще въздъхне:
— Майка ти сигурно се е разшетала като фурия. Ти не знаеш колко страдаше тя от липсата на възможност да върши истинска селекция, в широки мащаби, все я подиграваше за козметиката, а тя си запълваше времето с нея. Страшно деятелна натура!
— И в къщи все преустройваше и пренареждаше — добавях аз със същата носталгия. — Синовете обикновено приличат на майките си, пък аз нито от хубостта й съм взел нещичко, нито от работливостта.
Трети път той започваше направо:
— Дали са се нагодили феробактериите? Майка ти разправяше, че били най-устойчивите, но кой ги знае! Пък без тях не сме заникъде…
Имаше пред вид ония феноменални микроскопически животинчета, които по чудодеен начин, хранейки се, извличаха в най-чист вид желязото от скалната маса на астероида Хидалго. Имаше и други такива бактерии, за други метали и те в същност представляваха безшумните фабрики, които ни снабдяваха с нужните метали.
Естествено, разговорът ни отново се завърташе около строителството на планетата. И вместо да разговаряме за Вероника, която гонехме с всички сили, защото тя не само беше по-важна за нас, а защото оправдаваше напълно и баща ми, и мен, и саможертвата на останалите седмина, ние почвахме за кой ли път да обсъждаме дали ще стигнат мощностите на кислородо-производителите, за да наситят тамошния въздух до нужния процент с кислород, дали хлорелата бързо ще се прихване в тамошните води, в кой точно момент ще може вече да се премине към скоростния метод за синтезиране на растения от клетки и след колко време ще цъфне първата гора, макар и с хидропонно хранене, както гората на Икар…
Бяха смешни тия ни разговори, защото нищо от това не предстоеше на икарци. Те щяха да си построят най-напред един втори такъв изкуствен свят, какъвто бе Икар, дълбоко в недрата на планетата, херметически затворен, невидим за чужди очи, които отблизо или далеч биха търсили живот по розово- оранжевата й повърхност. Чак след това щяха да се заемат с нея. Е, прочистването и обогатяването на атмосферата й щеше да върви едновременно, но нивите и горите имаше доста да почакат. С тях икарци ще се заемат едва когато свършат работата си под земята или океаните на Териана. И то наистина повече за удоволствие, отколкото от пряка необходимост. Тогава чак те щяха да станат отново богоравни. Защото нали и библейският бог е създал света не за да яде и пие от него, а ей тъй, за собствено развлечение. Та, както библейският бог, икарци ще създадат въздуха на Териана, ще отгледат гори и ниви, и градини, а в тях ще пуснат насекоми и птици, защото Икар е същински Ноев ковчег, понесъл от Земята във вид на клетки всякакви божи създания. И както библейският бог бил увенчал и украсил делото си с човека — едно според мен все пак съмнително по своята естетическа стойност същество, така и икарци щяха да увенчаят делото си, когато след десетилетия упорит труд щяха да пуснат в напълнените с риба морета на Териана първата двойка делфини, а по поляните й — първите сърни и лъвове.
Това бяха колкото мои думи и видения, толкова и на баща ми, защото разговорите ни обикновено завършваха с неговата въздишка:
— Човек се чувствува богоравен само когато създава. Тръгне ли да търси смисъла на нещо, като нас, ей тъй отлично знаейки, че все едно няма да го разбере в рамките на своя живот, той само осъзнава своето нищожество пред лицето на Вселената. Териана беше нужна на икарци най-вече, за да върне самочувствието им.
— Нима ние с теб, татко, сме си загубили самочувствието? Не сме ли тръгнали да покоряваме един свят, който, по всичко личи, е далеч по-могъщ от нашия? — опровергах го аз, защото чувствувах, че той чака да го опровергая тъкмо с такива баналности: — Та ако не беше упорството му до смърт да тича подир химери и истини, нямаше да съществува и способността му за творчество. Ето и на тази далечна планета има вече хора! Човекът е богоравен най-вече с това, че стопля бездушието на Вселената с мисълта и тялото си…
Така разговаряхме ние, баща и син, в редките си свободни часове пред екрана, на който интерференционното лице на Териана бързо се превръщаше от планета в бледооранжева звездица. И бяхме странно единодушни, въпреки честото му заключение-укор:
— Чудя ти се все пак защо не остана!
На което аз отвръщах:
— Казах ти вече: нека да няма там хромозоми на злото!
След което, уж сърдит, се отправях към своята кабинка. За да си пусна музиката, затворена в онова кристалче, което ми подари Майола Бени. Тя наистина дойде да ме изпрати. Почака ученичката й Хелиана да свърши с целувките, прегръдките и сълзите си, след това самата ме прегърна и целуна съвсем по съпружески, мушна в дланта ми патрончето със записа и каза:
— За тебе е, една симфонична поема. Още никой не я е чул.
Беше наистина за мен, защото в началото на записа Майола произнасяше с глас, в който имаше повече сълзи, отколкото тържественост: „На теб, Зенон Балов, посвещавам тази своя «Ода на човешката болка»“. По-нататък аз обаче не чувах или не исках да чувам мъката на измаменото женско сърце. Не знам колко и какво точно съдържаше тая ода, какво още възпяваше, защото я слушах все в особено настроение, все с пристрастни уши. Пусках си я почти всеки ден и чувах в нея многогласието на онази всеобемна болка, която движи човешкия свят: раната, нанесена от чужда ръка, и страданието от самонараняването, гърчовете пред
