отново между пръстите си.
Наистина и последната теория за елементарните частици и полето отдавна бе се разпукала по всички шевове под напора на новите явления. Баща ми, малък бях още и тъкмо се запознавах с основите на физиката, веднъж въздъхна едва ли не съкрушено: де да имахме една такава теория като статистическата термодинамика! И как някога са могли да я създадат! Ето, движението на атомите в газа, Зенко, е тъкмо такъв процес, който е едновременно и хаотичен, и закономерен. Като при елементарните частици. Някога хората са могли да обединят две такива напълно противоположни гледища в тази чудесна статистическа термодинамика, а ние не знаем изобщо как да подхванем работата!
— Странни или не — каза тогава още Дарян, — тия деца, заедно с Вероника, потвърждават, според мен, че генезисът на човешкия разум е само частен случай от генезиса на разума изобщо, както е казал един руски учен още преди толкова време. И че сигурно е възможно преминаването на една форма на разума в друга.
— Така е — съгласих се аз и тогава, както съм готов да се съглася и сега с такава мисъл, защото тя и на мен самия е идвала не веднъж.
— И напразно се зверят биолозите, че не откривали живот на другите планети. Животът е едно върхово състояние на материята, едно, бих казал, изключително постижение в нейното развитие, а изключителните постижения са редки, иначе не биха били и изключителни, я! Тъкмо фактът, че не открихме живот на тези двайсет и осем подходящи за живот планети, потвърждава както неговата стойност, така и неговото наличие…
— Какво, какво? — примигах аз, напрягайки се да разбера нещо, защото те, астрофизиците, като че ли се състезаваха да изричат разни парадокси.
Едрото, живо и артистично лице на Дарян се втвърди в педагогическа сериозност:
— То не е много лесно за разбиране. Ще си послужа с един пример. Някога моите прадеди, арменците, били в постоянно съперничество и вражда с грузинците, както това е било почти закономерно между съседни народи. Спорели, естествено, и чия култура е по-древна. Та в ония времена един грузинец се похвалил, че като разкопавали в Тбилиси, намерили една медна жица, което говорело, че те, грузинците, още преди две хиляди години били имали телефон. А арменецът казал: Ние пък, като разкопавахме в Ереван, не намерихме нищо, което показва че още преди пет хиляди години сме имали безжичен телеграф.
Аз отново примигах, а той едва сега си позволи да защипе своя нос с двата пръста, за да се засмее с гъгниво тържествуване в шепата си.
Ето как протичаха обикновено нашите разговори с моя приятел, астрофизика Дарян и аз имах чувството, че този великолепен мъж не случайно балансираше така отчаяно по ръба между научното и пародийното, между сериозното и вица. И отново съзирах вината за това в себе си, та много често желанието ми да му разкажа докрай видението си бе толкова силно, че едва успявах в последния момент да сдъвча пръкналите на езика ми думи на оправдание и жалост над самия себе си.
4
Девет души на звездолет от най-високия звезден клас винаги ще имат работа до гуша, но поне програмното свободно време наистина им принадлежи в тази част от полета, когато се носим с максимална скорост към целта, а сме все още достатъчно далеч от нея. И все пак оня ден баща ми подхвърли загрижено:
— Какво ще кажеш, да увеличим ли свободното време или изобщо да го премахнем?
Колкото повече се скъсяваше разстоянието между нас и Вероника, толкова повече звездолетът се изпълваше с несигурност и нервност, та баща ми имаше основания за грижи. Не допускахме сред нас да се е заселил страхът. Изследователската страст винаги е надделявала в характера на икареца над опасенията за собствения живот, но сега, когато те имаха вече своя родина, която още не бяха виждали, а много искаха да видят, възможно бе у безродната досега „звездна раса“ да се раждаше страхът от новото откъсване, от новата самота. Свободното си време те пак прекарваха заедно в разговори за Териана, пред екраните, които ни показваха стопяващия се в далечината неин холограмен образ. Затова баща ми бе се запитал дали да не им го отнеме.
Аз обаче се възпротивих. Беше ми изгодно да приема повърхностното обяснение на седмината от „звездната раса“, към която ние с баща ми не принадлежахме, че състоянието им не било свързано с Териана, че всичко идело от тяхната неувереност в успеха на експедицията. Дори първоначално предвиденият щат от двайсет и трима души бил далеч недостатъчен за научно-техническа мисия от такъв мащаб. Не били свикнали да се заемат с работа, която предварително била обезсмислена, затова наистина е било по-добре да ги оставят на Териана, изобщо астронавигаторският съвет, който бил ги заставил…
— Вас просто ви е страх — викнах аз на едного от седмината, чието име няма да споменавам по простата причина, че не бях прав. Но това все пак подействува повече от успокоителните процедури, които им предписвах, защото за мъж от тяхната порода такова обвинение е жестока обида.
— И баща ти ли смята така? — запита ме той.
— Той е дори по-убеден — отвърнах му, макар баща ми никога да не бе казвал такова нещо. — Искаше да премахне личното ви време, та да не оставате насаме със страха си, но аз ви защитих.
Той не каза нищо повече, само лицето му изразяваше скръбно недоумение. А слава богу и от седмината никой не каза на баща ми за неприличното ми държане. Но те, научили за думите ми, така се стегнаха, че вече не видяхме нито една постъпка, нито един жест, които биха могли да бъдат тълкувани като признак на нервност или неувереност, породени от, по моему, съвсем не толкова позорното чувство за страх. Само Дарян рекъл веднъж на баща ми:
— Шефе, няма смисъл да се правиш на палячо, за да ни забавляваш и успокояваш. Не сме деца.
На поредното общо съвещание старецът се тресеше от възмущение: Как са могли да помислят, че той се държи така заради тях! Та той съвсем искрено се радва на срещата си с Вероника, и на тоя облак! Осъдително ли е човек да изразява радостта си на тоя звездолет, ако това им се вижда толкова глупаво, на него поне биха могли да го простят, той е стар, земен човек е, не е като тях… И така нататък — не без скрития намек, че няма какво толкова да се гордеят с клонинговия си произход. Много беше ядосан, наистина, щом си позволи да падне толкова под равнището дори на кавгите ни.
Седмината наведоха глави и пак не му казаха нищо, което би могло да разкрие предизвиканото от мен недоразумение, а Дарян подхвърли примирително:
— Добре, добре, ние просто недоумявахме на какво отгоре си толкова весел — нито Вероника ти отговаря, нито облакът излиза това, което си мислеше.
— Тъкмо затова — развика се старецът. — Играта става по-интересна. Бедата ви, мили колеги, се състои в това, че гледате прекалено сериозно на всичко. Нашите взаимоотношения с природата не са завоевателен поход, не са воюване, а игра, ето това не щете да разберете! Една винаги забавна, винаги интересна игра, в която обикновено побеждаваме ние. Аз не казвам, че има крайна победа за човека, но един безкраен низ от малки победи, който…
— … може да се нарече и безкраен низ от поражения — вмъкна Дарян, но баща ми вече бе се овладял:
— Да, ето разликата между песимистите я оптимистите. Аз лично съм оптимист, защото природата нито веднъж не се е показала жестока към човека. Тя може да не ни е приятел, но в никакъв случай не ни е враг, който цели да ни унищожи като цяло. Затова го наричам и игра, не воюване, и защото тя наистина е почтен партньор. Тази игра, естествено, също така си има стратегия, тактика, своя теория си има и щом си се хванал веднъж да я играеш, трябва да спазваш поне основните й закони. А един от тях е задължението да пазиш самообладанието си, защото противникът това и дебне: да го загубиш и да почнеш да правиш грешките…
Такава реч произнесе тогава моят старец, а аз си мислех в същото време, че и тази игра е като играта ни на шах с психороботите, когато правилата ни обявяваха за победител, ако успеехме да постигнем вечен шах или да избягаме в пат.
И си мислех още — вече в собствения си сектор, през определените за личния ни живот часове, когато се опитвах да се справя сам с положението си, — че съвсем не изглежда така играта на човека с природата,
