Димих отклони утешението му, защото мислеше за друго:
— Ей, побързайте със стола, че нямам търпение!
И се засмя над мисълта си с едно сухо изкукуригване в засъхналото гърло.
4.
Младият учен влизаше за пръв път в дома на прославения директор на Института за евристика и авангардни компютърни технологии и верен на нрава си, прикри своето смущение зад пресилена младежка непочтителност.
— Викал си ме, шефе?
Димих го посрещна в своя инвалиден стол, където сякаш навеки бе го изсипала амиотрофичната латерална склероза. Хлътнал в домашния си халат, станал му прекалено широк, той седеше, завит в карирано одеяло, кръстосал над него своите вдървяващи се вече в китките ръце. Насили се да прогони от лицето си неприязънта, която го връхлетя при влизането на снажния, руменокож скандинавец, но тя си остана върху вкоравените му и сухи черти въпреки подобието на приветлива усмивка.
— Добре дошъл! Защо всъщност ти викат Бор? Ти беше… беше…
Обезпокои се, че болестта е допълзяла до мозъка му и като че ли се отпусна още по-безпомощно в стола-количка.
— Борис — подсказа му младият учен, демонстрирайки, че не може да бъде засегнат от някакъв си склерозирал старец. А Даниел Димих беше всъщност на четиридесет и шест години.
— Да де! Борис Бьорнсон! Датчанин, нали? — младежът сигурно щеше да му подскаже другата половина от своя произход, но Димих неочаквано и за себе си продължи ухилен: — С Нилс Бор обаче май нямаш друго общо.
Не възнамеряваше да го подиграва, канеше се дори да му се подмазва, а ето че проклетата закачка се вмъкна извънпланово в устата му. Датчанинът се тръшна непоканен в насрещното кресло и с дразнеща пубертетна разпасаност, та не се усети дали е бил засегнат.
— Страшно се гордея, че не приличам на Бор.
— Защо? Какво ти е направил? — запита го Димих с наново покълнала неприязън.
Баналната скандинавска хубост на момъка и самохвалното излъчване на здраве от едрото му тяло обезценяваха всичко в този знаменит кабинет, където бяха се родили велики открития в математическото моделиране на биокибернетиката.
— На мен — нищо, но на човечеството! Кой дявол го е подкокоросал да му разкрива строежа на атома!
Отгоре на всичко се пише и остроумен, констатира в себе си Димих, ядосан, че този Борис Бьорнсон е по-снажен от него, преди болестта да го изсуши и да го превърне в торба жълти кокали, пльосната в инвалидната количка. На глас обаче каза:
— Рут много ми е говорила за вас.
— Само добро, нали?
— Сипи си нещо за пиене — не отвърна Димих, защото бе излъгал в неволното си желание да изтъкне някакво свое предимство пред тази младежка сила. Съзнателно или не, Рут отбягваше да споменава своя състудент, когото в началото така горещо бе препоръчвала. — В оня шкаф е барчето. Па и на мен сипи от същото, което си избереш! Няма никой вкъщи.
— Чудесно! Значи ще си пийнем на спокойствие! — с двусмислена веселост рипна Бор от креслото.
— Пиеш ли? Аз вече не нося. От тази проклета болест една глава ми е останала, пък алкохолът все там засяда!
— Да вземем водка, а? Гледам, имаш от финландската. Разправят, че била най-добрата.
— Един колега ми я донесе.
Институтът за евристични изследвания и авангардни компютърни технологии беше общоевропейски. В който и край на континента да се пръкнеше дързък, нестандартно мислещ ум, той се устремяваше към него било за допълнителна квалификация, било за проверка на някоя своя идея, а и докторатът, защитен в този институт, се ценеше особено високо по света.
Бьорнсон бе се навел над чашите така, че широчкото му, червендалесто и луничаво лице не се виждаше.
— Аз, шефе, също разчитам само на мозъка си, та също си го пазя. Но с гениите е така, не са приспособени за тоя живот.
Дори не погледна за ефекта на шегата си! Сипа повечко водка в двете чаши, опровергавайки изявлението си, отвори шише газирана вода и пренесе всичко на масичката до прозореца. Димих вече бе придвижил количката си от другата й страна. Прищя му се да го провокира, заради шегата му:
— И ти ли вярваш на вестниците?
— На вестниците не вярвам, но ние си го знаем, нали? Ама чакай, нямам предвид само теб! И аз се смятам за гений! А един гений, който не знае, че е гений, не е никакъв гений. Това май съм го чел някъде. Да си кажем наздраве, а?
Хашлашкото му дърдорене като че ли прикриваше нещо и на Димих се искаше то да не е обикновеното смущение пред неговия авторитет. Той изви клещите на ръцете си около чашата и докато полагаше усилие да я обхване, прецени, че поведението му досега е било погрешно.
— Наздраве, Бор! Всъщност, въпреки това не е лошо да си Нилс Бор, па макар и само заради духовитостта му.
Повторната закачка, изглежда, все пак засегна младежа, защото той демонстративно отмести посоката на разговора:
— Къде е Рут? Отдавна не съм я виждал!
— Добре е. Ние ще се женим — поколеба се Димих дали да го покани за сватбата, но против волята си вече бе се напрегнал да улови реакцията му.
— Ама чак сега ли?
Не усети нещо повече от простодушната му изненада, че щяло да се извърши нещо, смятано от него за отдавна сторено.
— Вие май сте били близки по време на следването.
Момъкът звънко чукна чашата си в неговата:
— Както се пее в песента „ала ти ми я отне…“. Шегувам се. Бяхме само приятели. Ами… тогава… всички добри пожелания!
А Димих, гледайки как чашата на Бор се доближава към неговата, отново изненадващо за себе си произнесе нещо недопустимо:
— Бор, аз няма да живея дълго. Ако в отвъдния свят човек може да изпитва нещо, сигурно ще бъда спокоен да знам, че ти се грижиш за Рут, както тя, когато…
Червенината от скулите на Бьорнсон се отдръпна нанякъде, останаха да жълтеят по-ярко луничките по тях. Той бавно отлепи чашата от устните си, издума сърдито, загледан в полировката на масата:
— Шефе, не вярвам да си ме извикал за това!
— Не, разбира се! — Димих бе готов на всякакви унижения, за да изкупи тръснатата глупост. — Прощавай, и аз не знам защо го казах! Рут е достатъчно самостоятелна, ще бъде и достатъчно обезпечена, за да има нужда от нечии грижи. Пък и брат й…
— Нямам предвид само Рут — безжалостно го прекъсна Бор.
Димих се усети по-жалък откогато и да било. Възнамеряваше да спечели авторитетния в Института младеж за каузата си, а още от вратата го отблъсна. Измънка:
— Е, за другото… За другото ти знаеш. Ще ми е нужна твоята помощ.
— Не може да не си узнал моето мнение — надменно изрече Бьорнсон, сякаш единствено на света то бе меродавното.
— Именно — потърси някаква опора Даниел Димих. — Затова и не повярвах, че един толкова независим ум ще робува на най-евтиния студентски популизъм. Площадното левичарство, дето го проповядваш, може да бъде само неосъзнато защитно средство. Или подличко бягство от отговорността на учения. А на него ти не си способен.
