— С прекалено силни думи ме замеряш, шефе! — ухили се момъкът и явно поласкаването бе му подействало повече, отколкото критиката.
Димих размърда предупредително безчувствения си задник в количката, за да покаже, че ще продължи, остави и чашата с водка на масичката.
— Бор, ако не си съгласен, че човекът отдавна не се развива физически, а само като колективно съзнание, в което водещата част сме ние, учените… Исках да кажа, ако не си съгласен, че това колективно съзнание е навлязло в дълбока еволюционна криза и човечеството ще загине, остане ли си още дълго в този вид… — В гърдите на Димих нещо шумно изхърка и той се усмихна със затрогваща обърканост, усетил, че хлътва в кризата на някакво безкрайно изречение. — Я да оставим тия хипотези! Но нямам ли право, кажи ми, нямам ли право да настоявам за продължение на своето лично съзнание, което още доста време би могло да бъде полезно на това твое човечество?
— Що да е мое — избоботи в сърдита самозащита младежът и тя върна червенината на скулите му. — Не е ли и твое?
Димих чак сега осъзна, че всъщност и двамата през цялото време са се дебнели един друг. Би го признал и за естествено, ако се отнасяше само до замисъла му, ако сегиз-тогиз не запулсирваше като гноясваща рана в него болката за Рут, мяркаща се пред очите му в тия силни, бялорозови скандинавски прегръдки.
— Ти го каза одеве, Бор! Никой не работи с мисъл за човечеството. Нито ти, нито аз! Макар в крайна сметка все на просташкия му търбух да служим! Колкото и да се утешаваме, че смисълът на живота бил нещо повече от самия живот…
Младият учен отклони враждебно опита му за сдобряване:
— Мразиш го това човечество, а, шефе? Как тогава да повярвам, че ми предлагаш изход от някаква си там еволюционна криза, дето си я съчиняваш за свое оправдание? Как да повярвам, че не е само озлобление и проста завист?
Мъжественото му и сякаш току-що наплискано със студена вода лице поомекна в разкаянието от произнесените с прекалена острота думи. Той се накани да добави още нещо, но Димих връцна количката в неовладян гняв, показвайки му, че приключва разговора:
— Дори да е завист на болния към здравия! Дори да е само така! Всичко в човешката история е започнало с подобни емоции. И всяко откритие от някакво страдание е направено! Съжалявам, Борис Бьорнсон, общият език между нас изглежда невъзможен.
Бор избухна заедно със ставането си:
— Няма и да го намерим, щом ми подхвърляш Рут за примамка!
— Ама така ли го разбра? — смаяно пошушна Димих.
— И разни глупости, дето нямат нищо общо с човешкия морал — настоя да довърши избухването си Бьорнсон. Щръкна победоносно над своя началник, видя олисялата му глава да се полюшва разкаяно и сигурно го съжали, защото отстъпи: — А как иначе да го разбирам?
Даниел Димих хлътна още повече в количката си.
— Прощавай! Веднъж вече ти се извиних…
Младият учен се отправи към вратата измърморвайки своята непреклонност:
— Няма за какво! Ти прощавай!
Димих го видя сега още по-едър и силен, с пружиниращата походка на спортист и доизхвърли подире му новия си изблик на гняв:
— Това за морала обаче го премисли! Моралът обслужва само тълпата. И никакво развитие нямаше да има, ако човечеството все на морала й робуваше!
— Ще го премисля — обеща, без да се обръща младият учен с такова презрение, сякаш завинаги тръшваше вратата между себе си и своя именит колега.
А външната врата на апартамента и действително затръшна, та Димих рефлективно дръпна глава като от плесница. Каза си с онова трагично чувство, което зейва внезапно в нас с чернотата на бездна, че младежът сигурно е поне петнайсет години по-млад от него. И само изследователският рефлекс се насили да го утешава, карайки го да разсъждава върху разговора им.
Вярно, неосъзнатата завист към здравия е допустима, но телесното здраве не винаги означава и плодоносно духовно здраве. Най-добрите му научни постижения дойдоха, когато бе вече в инвалидната количка. И гениалността може би наистина е своеобразна болест, която прави носителя й непригоден за нормалния човешки свят. Нали може да се разглежда и като трудно обясним порив към несъществуващо битие! В този смисъл той може би си е съчинил тази еволюционна криза, както го подигра Бьорнсон. Разбира се, че не са за вярване подобни полуокултни хипотези! Но пък не звучеше никак лошо като начин за самооправдание! И като мотивация за действие си я биваше! Какво тогава пречи подобни полумистични още за медицината болести да бъдат обявени за средство на еволюцията да разбужда назрялата потребност от прераждане на човека…
Наистина добре звучеше! Тогава ставаше и по-лесно да се твърди, че човекът ще стане несрещан в историята гений, щом мозъкът му бъде избавен от спъващия баласт на биологичното тяло, щом бъде отвързан от робските вериги на примитивните страсти!…
Страстта е нещо повече от битието, смисълът на живота е нещо повече от самия живот — май така гласяха думите на Ницше, но той очевидно не е имал предвид просташките крясъци — страсти на материалното за оцеляване. Той говори за онази единствена страст, която кара човешкото съзнание да търси смисъла на своя живот, колкото и неудобен за битието му да е този смисъл. Страстта към познанието — необяснима и нелепа за повечето хора, но не по-малко заробваща! Подчиниш ли й се всецяло, очаква те само пълният разрив с този свят, защото тялото е, което най-пряко и най-здраво те свързва с него. Готов ли си ти, Даниел Димих, за такъв разрив?
Той се вслуша в остатъците от своето тяло и се чу твърде разколебан в отговора си след поражението, нанесено му от младия учен. Извъртя рязко количката към масата, където с кристални отблясъци блещукаше недоизпитата водка, и видя обезсилена и другата мисъл за изход — самоубийството. В остатъците от тялото му като дръпната неумело струна трептеше най-примитивната от всички примитивни страсти — надеждата.
А на другия ден вече и водката отказваше да го спаси от отговора. Борис Бьорнсон бе отишъл от дома му направо при професор Аройо да заяви, че приема безрезервно идеята и предоставя всичките си способности, най-вече организаторските, за нейното осъществяване. Димих предпочете да си го обясни с младежкото бързомислие и с това, че той все пак е повярвал в революционното значение на експеримента, пък младите все за революции жадуват. Така по-леко отблъсна подозрението, че Бор е видял тук начин да го махне по-бързо от пътя си към Рут.
5.
Бракосъчетанието се извърши в дома му. За да се предпазят от канибалската лакомия за пикантерии на пресата, разпространиха поканите устно и в последния момент. В очите на нормалния гражданин беше си и трудно обяснимо здраво и право момиче, с научна титла в чантичката си да се омъжва за полутруп, па бил той и световно известен.
Съгласието й Даниел Димих откупи с обещанието да я дари веднага с дете, а тя го прегърна с рефлективния порив на давещ се, после бурно го зауверява, че никога не е преставала да го обича. Вероятно искаше да придаде повече спонтанност на съгласието си и остана доволна от своя успех, незнаейки, че той се размекна толкова в нейните прегръдки, защото се сбогуваше не само с нея. Вече потънал в подготовката за невероятното събитие, той бе осъзнал, че всъщност се разделя завинаги с целия свят и единствената му утеха може да бъде само плахата надежда, че един ден светът също така бурно ще му засвидетелства своята признателност. Докато Рут се примиряваше с тази уродлива в своя вид сватба, вярвайки, че мъжете имат нужда да се покажат поне пред хората по-храбри, когато смъртта изведнъж се е разбързала по петите им. Така и двамата криеха старателно един от друг действителните причини да бъдат развълнувани, мъчейки се да спазват ритуалната празничност.
Истински се радваха само малките близначки. След като бяха запитали баба си: „Бабо ма, нали децата се раждат, когато мъж и жена се оженят?“, и получиха утвърдителен отговор, още докато свещеникът