— Всичко! Пред Вселената се сваля всичко.
Сякаш поправяше фатална грешка, жената смъкна гащетата си и грубо ги изрита настрани. В повторното изпъване на тялото й към луната имаше сега настръхнало очакване.
— Казва ли ви нещо? — продължи той да й се надсмива.
Тя не отговори.
— Не, нали? Па и каквото и да ни каже, пак ще чуваме само онова, дето сами си казваме на себе си.
Тя мълчеше.
— Облечете се, ще настинете! — заповяда й той по капитански. — И кафето ще изстине.
Върна се при белия остров на трапезата и седна с гръб към обличащата се жена. Порцеланът на чашката, която вдигна, светеше с емайловата белота на оня огънат триъгълник, единствено останал непощаден от слънцето. Такъв навярно бе цветът и на цялото й тяло през зимата. Но той си помисли, сърбайки предпазливо от кафето, че няма да го види през зимата, и си помисли още, че никой не би повярвал, ако му разкажеше как са прекарали цяло денонощие сами в морето, без да се любят.
Обличането й трая толкова дълго, сигурно за да успее тя да облече и лицето си в метализираното от лунното осветление спокойствие, с което се отпусна насреща му. Очите й обаче продължиха да бягат към морето. Там вече бе потеглил блещукащият ескалатор, чиито никелирани стъпала-вълнички сякаш отвеждаха яхтата нагоре към луната и към черния безкрай зад нея.
— В какво сбърках, капитане? — запита тя, след като мълчаливо бяха преполовили чашките си. Доловимата наеженост в думите й обаче опровергаваше всяко чувство за вина.
— Защо да сте сбъркали? Не, не… — Прекалено дълго бе очаквал въпроса й, а не го очакваше с такава прямота?
Алфа го прекъсна с онова свое почти истерично прихване:
— Прощавайте, ама едно е да си влюбена в човека зад катедрата, друго е най-неочаквано да трябва да се съблечеш пред нея. Прощавайте!
Той по-късно чу в паметта си, че тя всъщност го нарече „катедра“ и вероятно бе си отмъщавала, ако не е било неволна стилистична грешка; сега само награби подадения му спасителен пояс.
— Защо да трябва? Слушайте, мило момиче, вие сте избягали от някого или от нещо си, това не ме интересува. Исках да кажа, не е толкова важно. Всеки човек си има неща, от които му се ще да избяга. Бедата е, че сте избягали не при мен и не заради мен. Сигурно затова ми се струва, че ме използувате просто като наемен лодкар и съответно се чувствувате задължена…
Тя скочи на крака и го накара да слезе от своята катедра. Изчака думите й с вдигната нагоре глава, а докато чакаше, осъзна силата на обидата, която може би й нанесе, търсейки по-елегантна метафора. Но в тази жена действително имаше нещо сбъркано. Тя пускаше сълзите си по невидими дребни поводи, а се владееше в ситуации, когато всекиму би било простено да изтърве поне гласа си. Рязкото ставане си остана единствената й реакция.
— Моля ви, не мислете лоши неща за мен! Одеве просто се опитах да повярвам в свободата си. Ако искате, върнете ме още сега, не сме далеч, нали? Но ми е хубаво при вас, повярвайте! Ако това може да ви бъде отплатата, знайте, че всичко, което направихте досега, беше само хубаво. Да разтребя ли вече?
Загърбила луната, фигурата й се открояваше на фона на морето, обвита в иконен ореол.
— Оставете, аз ще поседя още мъничко. Впрочем, тука и ще спя, такава нощ е рядкост. Вие сигурно сте много уморена, не биваше това кафе…
— Няма да ми попречи — веднага влезе тя в неговия тон. — Едва се държа на краката.
— Ако имате нужда от нещо, не се стеснявайте! Тука сме моряци. Искате ли душ? Имам душ с помпа, лесно се монтира.
— Не, не, благодаря! — Тя направи неволна крачка към него, залитна, успя да насочи следващата към каютата и вече гърбом подвикна: — Лека нощ, капитане! Много ви благодаря.
Гумените подметки на маратонките й не оставиха звук подире си. Оставиха само, насред затихващия предишен смут в душата му, семето на една увереност, че най-после е успял да се оправи със своята пасажерка и че тази жена, въпреки странностите си, би могла да му бъде приятел. Но и това скоро се разми в синьо-бялото упоение на нощта. И той се остави лунният ескалатор да отнесе от него всичко, което му напомняше за хората и за сушата.
6
Свила, се в зенита до размерите на футболна топка, концентрирала своята сила, луната обливаше яхтата с тежък платинен блясък. Съживените му за морето сетива веднага усетиха вятъра, макар това да бе по-скоро предчувствие за вятър, а той самият да лежеше на гумения дюшек, завит до над ушите. Изглеждаше да е около полунощ и той едва ли бе спал повече от два часа, но в него се изопна оная напрегнатост, в която понякога ни държи пълнолунието. Отметна платнището и одеялата, подрипна от веселия хлад, който се заплете в бримките на пуловера му, размаха ръце, разкърши рамене и чак тогава си спомни, че не е сам на борда. А трябваше да мине през каютата, ако искаше да вдигне платната, за които целият бе закопнял.
Поразходи се бос по палубата, докато ходилата му се вледениха, самообяви се накрая за идиот, че вместо да се измъчва с разни съображения, не вземе да събуди тази хубава жена, толкова хубава досега май не бе имал, та заедно да се порадват на любовното пълнолуние, но ето че се наложи да застане край релинга, за да изхвърли втечнилия се в корема му студ, а заедно със светналата в нощта, по младежки силна струя, в морето изтече и решителността му. Остана само удоволствието от пикаенето над релинга — кога друг път и къде другаде можеше да си позволи мъдрият и възпитан професор това вълнуващо мъжа удовлетворение?
Осъзнал го още веднъж като начало на волния живот на яхтата, но свикнал да си задава въпроси там, където обикновеният човек не ги съзира, теоретикът у него се запита дали странната наслада, която влече мъжа да изпразва мехура си отвисоко или да плюе от мостове и от балкони, не му е останала от времената, когато е обитавал короните на дърветата. Може би е тържествувал по този начин над обсаждащите го врагове. Нали някои животни и птици и днес си служеха с такова отмъщение! А по-късно то се е трансформирало в подсъзнанието ни в акт на самоутвърждаване: да пикаеш на бездната под себе си, на своя извечен враг, а с това и на своя страх от нея!… Запита се уж в шеговито самооправдание, но му прозвуча едва ли не като антропологическо откритие, а от това на душата му стана още по-хубаво и той набра смелост да се отдаде на моряшките си радости.
Едрият рубин на мачтовата сигнална лампа напразно се бореше за самостоятелност под луната. Анемичният ветрец също сякаш бе притиснат от нейните лъчи ниско над водата, но със слизането на луната към залеза положително щеше да се засили. Платната, насочвани от електронния автопилот, който отчиташе силата и посоката на вятъра, все пак щяха да го уловят.
Пасажерката му не бе закрила илюминаторите и в каютата се оказа доста светло. Лицето й беше кокалено сиво в мъртвешката си застиналост. Все така бос той изтича на пръсти от другата страна на масата, за да не срещне повторно страшноватия й образ, да не се пита отново коя е тази жена и кой дявол го накара да я вземе на борда. Безшумно затвори вратата на рубката зад себе си и най-после си отдъхна в пилотското кресло.
Стопил в себе си ветровото стъкло на кабината, лунният блясък фосфоресцираше в скалите и циферблатите. Налагаше се да включи мотора, макар и за кратко, заради котвата и много се притесни, забравил, че каютата, за разлика от рубката, притежаваше специална изолация. Стърженето на веригата и ударът на котвата в бордовата стена, когато се намести в леговището си, го накараха да се ослуша назад, но вратата зад гърба му не се отвори. Ветрилата се издигнаха пред очите му в призрачно безмълвие; толкова светло бе, че той виждаше дори как се изпъваха гънките им. Те затрепкаха, казаха си нещо с ветреца, заотхвърляха, почти като огледала синкавобелите лъчи на луната. На палубата стана още по- светло.
Той изключи мотора, заложи курса в автопилота и нетърпението да се изправи на левия или на десния борд, отстрани да се порадва на нощното великолепие на своя платноход го подгони обратно. То вероятно бе го направило и непредпазлив, защото още на стъпалата той се сблъска с погледа на пасажерката си.
