Край мачтата на палубата го чакаше празнична трапеза. Бе наблюдавал през щурмовото стъкло как пасажерката му я подреждаше с грациозно плахи навеждания, след като със същата плахост бе му предложила да вечерят навън. Изглежда, се боеше от уединението в тясното пространство на каютата.
Новата покривка, изпъната по цялата си дължина и ширина на палубните дъски, правеше трапезата смущаващо голяма за двамина, а вазичката с цветята в средата й увеличаваше дистанцията между тях.
Той застана в отсамния й край, отвърна поглед към морето. Вече трябваше да е усетил оная сладостно подчиняваща го свързаност с него, но жената отсреща още му пречеше.
— Чуйте тишината! Не сме ли наистина в друга вселена?
Алфа стърчеше отвъд покривката в мълчаливо очакване той да избере мястото си или може би да я похвали заради старанието. Не се ослуша в тишината и това го подразни.
— Вселена е, Алфа, цяла вселена насред кресливия човешки свят, който иска да я задуши от всички страни с плажове и пристанища. И се мъчи да я надвика, а всъщност надвиква само страха си от нея.
Видя я посърнала от пресиленото му вдъхновение — явно бе очаквала сега други думи, и й прости.
— Но нас не ни е страх, нали? Юнга Алфа, нали? Ще викнете бодро: Ест, не ни е страх, капитане!
Тя се усмихваше неуверено, внимаваше да не го обиди.
— Няма ли пак да излезе надвикване?
— Вярно — весело си призна той поражението и седна кръстато на дъските. — Умна жена сте, но сега не е полезно да сме чак толкова умни, по-добре да пием!
Тя избута шезлонга, неумело подви крака край покривката и ръцете й с привлекателна женска сръчност запрелитаха над нея, пресилвайки това или онова от една чиния в друга. Той се зае с отварянето на бутилката, с наливането на виното, но въпреки че изцяло съсредоточаваше вниманието си към него, не успя да отблъсне от себе си очарованието на тия обслужващи го голи женски ръце. Стресна го погледът й, топло тъмен и затаено насмешлив, като внезапния й въпрос, но търсещ сближението:
— Така ли изглеждате винаги, когато отивате на любовните срещи с Вселената? Не се сърдете, аз ставам мъничко ревнива.
— Глупости! — позасмя се той в самоотбрана. — Исках да кажа, дрънках ви поетически глупости. Все едно, накъдето и да отиде, днешният човек не среща вече никъде природата. Само себе си среща, въплътен в машини, в постройки, в мутантите на растенията, в селекционираните раси на животните. Знам го и все пак идвам тука с тайната надежда, че като останем насаме, тя ще ми заговори, както е говорила на Хераклит и на Анаксимен, и на другите, дето не са имали синхрофазотрони и радиотелескопи, но са имали уши да я слушат и очи да я гледат.
— Вие от неопозитивистите ли сте?
Той се изненада, забравил, че е съпруга на биофизик, че самата е биоложка и прави опити в научната журналистика.
— Ха! Отгде извадихте пък тая дума? Юнга Алфа, забранявам на борда да се произнасят думи, които не са съществували преди Аристотел! Я погледайте морето, вижте го с каква недосегаемост е легнало за сън, вижте онези петна и ивици по него, като по корема на бременна жена, и си представете спонтанното зачеване, което се извършва всеки миг в този гигантски корем, в тази вселена за себе си, па после се опитвайте да произнасяте думи като позитивизъм, релативизъм и така нататък.
— Бъррр! — весело се потресе тя и косите й се завъртяха около потъмнелите скули. — По-добре да ядем! Ужасно съм гладна!
Той също усети глада си и внезапно връхлетялата ги лакомия ги сплоти в общото действие, премахна някаква преграда помежду им, позволи им вече по-отпуснато да дърдорят насред усиленото дъвчене и преглъщане. Алфа се закани да дойде пак да слуша лекциите му, а той поиска да я отклони, но не особено настойчиво.
— Там и аз съм принуден да произнасям разни такива думички, колкото и да се мъча да спестя на студентите онова, което би им попречило да обикнат физиката. Половината от това, което днес смятаме за наука, утре ще бъде опровергано, а науката в поезията на Уитман и Достоевски и днес си е наука, нали? Затова по-важното е да накараме младежите да обикнат природата заради тайните й, те сами ще си научат после онова, което им е нужно, за да тръгнат да ги разгадават. Книги има достатъчно. Ето това нашето академично тяло не ще да разбере…
Тя се усмихна с пълна уста, но усмивката й беше почти влюбена.
— Сигурно и днешните студенти са все така готови да умират за вас.
— Слава богу, не! Изобщо младежта поумня, откакто разбра, че е по-добре да умира за собствените си илюзии, вместо за илюзиите на бащите си — отвърна той и заедно с досдъвкания залък преглътна горчивината, че когато бягаше от брега, бягаше и от студентите си.
Натрапвайки му неприсъща за него водаческа роля, която особено дразнеше университетското ръководство просто защото имаха нужда от идоли, те всъщност доста хитро го манипулираха. Преставаха изобщо да искат наука от него, искаха водач, който великодушно да разписва книжките на стадото си.
— Ще дойда някой път да ги видя! — повтори заканата си Алфа и сякаш приобщавайки се към студентите му, хлапашки обърса уста с опакото на ръката си, въздъхна в шумно блаженство, посегна към чашата. — Ето, да, ето това трябва да е свободата!
— Нея ли тръгнахте да търсите?
Беше доволен от настроението й. А и над морето наоколо наистина властваше спокойна, мълчалива свобода.
— Уви, не съм толкова млада, да си правя илюзии.
— Но сега се чувствате свободна, нали?
— Опитвам се да дишам — демонстрира му тя своето повторно усмихнато вдишване.
Капитанът у него се усети поласкай и се зарече да бъде много деликатен с нея и много добър, та да й създаде действително хубава, приятелска разходка.
— Свободни сме, Алфа. Сега сме свободни. Въпреки че сме зависими от лодката, от морето, от небето, един от друг… Имаше една интересна мисъл у Маркс. Свободата не била нищо друго, освен правото ти в рамките на определени условия несмущавано да се радваш на случайността. Така че, нека се радваме на случайността, която ни събра!
Чашите от най-обикновено стъкло звъннаха твърде необикновено и двамата с едновременна изненада надникнаха в тях — за да открият, че тържественият двоен звън бе предизвикан от парчетата лед, които той бе пуснал във виното, за да го изстуди. Отпиха разочаровано и продължиха да мълчат, защото не знаеха какво да предприемат по-нататък с тази случайност.
Алфа сякаш го пазеше от очите си, които събираха последните светлини на отишлия си ден и ги пръскаха над вечерната трапеза. Той рече насред обзелата ги неловкост:
— Ще пием ли кафе?
А тя с войнишка готовност скочи да го свари. Също се спасяваше от нещо.
Когато се върна, той стоеше на носа и рече гърбом:
— Ще имаме пълнолуние.
Луната само бе загатнала появата си с едно неоново петно на хоризонта, но календарът подсказваше пълнолуние. Алфа постави кафетата върху покривката и се изправи в очакване, но той все не се обръщаше. Тогава тя застана до него.
Водата едва-едва шумолеше някъде под краката им. Неоновото петно се разливаше на ширина, а центърът му се нажежаваше до яркожълто. Над морето и залезите, и изгревите бяха по-бързи. Само след минута луната щеше да лисне към тях своята калаена пътека. Той неведнъж го бе изживявал и с простодушна радост очакваше да чуе очарованието на жената до себе си. Засега само усещаше нейната неподвижност и я усещаше като собственото си съзерцателно упоение.
Когато луната показа най-после тънък ръб над черната вода, Алфа изведнъж се раздвижи. Той обезпокоено извърна очи. Пуловерът й мина с лек полъх край него. Долови и шума на панталоните, които тя остави да лежат на дъските, а самата безшумно излезе от тях. Бедрата й — малки делфинчета, лъскаво подскокнаха в здрача. Тя скръсти в обръч ръце над главата си и цялата се подложи на луната.
Погледът му лакомо погълна всичките осветени и засенчени места по тялото й, но настоя да го оцени само като картина. За да досмачка вълнението си, той я подкани:
