тази май и задникът й беше с цял сантиметър по-ниско, отколкото би трябвало да бъде, въпреки дългите бедра.
Ръцете му си спомниха, че бяха докосвали всичко, което той разглеждаше сега уж като художник, и с трясък затвориха капака, та дано тя се сетеше да побърза.
Хавлиеният халат бе яко препасан, косата — стегната в кок, лицето й сияеше с топла мургавина и толкова естествено хубава той за пръв път я виждаше. Тя мило се стъписа пред сложената маса.
— Но нали това е мое задължение!
— Много съм гладен. Хайде, сядайте!
— Така ли? — посочи тя с брадичка пазвата на халата си. — Няма ли прекалено да заприлича на семейна закуска?
— Облечете се тогава! — почти избухна той и изхвръкна от каютата.
Застана чак на носа на яхтата и се полюшваше заедно с него над порасналите през нощта вълни. Вятърът духаше с равномерна сила и яхтата развиваше не по-малко от десетина възела. Той обичаше да стои на носа й в такова време, сякаш се носеше над вълните като върху тясната дъска на сърфинг, но сега се безпокоеше за пасажерката си. Нищо чудно, ако вълнението се позасилеше, да почне и да му повръща.
Тя го повика с едно „еооп“, объркала морските с планинските призиви, а гласът й долетя успокояващо ведър. Бе обула белия си фланелен панталон, не този, който й купи; още по-мекото бяло поло очертаваше медните монети на гърдите, подсилваше прохладата на шията и лицето й. Чаят димеше в чашите. Той седна насреща и навъсен, защото сега трябваше да се брани и от полъха на уют, изпълнил цялата каюта. Не помнеше в брака си подобен уют, навярно тогава не му е бил и нужен. Неистово го гонеше нетърпението да направи нещо в науката, притискаше го срокът за докторската дисертация, а момичето, което бе го оженило за себе си, настойчиво го дърпаше в други посоки. По-късно той се и убеди, че е за предпочитане чистачката, която би могла да ти сготви два-три пъти в седмицата, без да те занимава с проблемите си.
Тази сега също очакваше да й каже нещо — за хубостта й може би, за намазаните филийки в чинийката пред него, явно подредени и цветово. Той каза:
— Да караме ли обратно, Алфа? Щом толкова ви е страх!
Цялото й утринно великолепие рухна.
— Не знам защо стана така. Сигурно някакъв натрупан в мене страх е трябвало да излезе, изплаших ви сигурно.
— Възможно е вълнението да се засили, а морската болест…
— Няма да ми стане лошо, ще видите, натъпках се с аерон!
Той издъвка презрително заедно с поредния залък:
— Аеронът е вятър работа — а очите му бягаха от помръкналата й хубост.
— Значи просто искате да ме изпъдите. Никак ли… Никак ли не ви беше хубаво?
— Кое? — изтърси той, провокиран от едно досещане.
Тя преобърна чашата си, скачайки в тясното пространство между масата и леглото. Той я вдигна, попи със салфетка разлетия чай, забърса цялата маса и едва тогава се сети, че и по-лоши неща можеха да се очакват от жена, която умееше да изпада в такива кризи.
Хукна навън, а моряшкият му педантизъм съгледа най-напред белезникавите петна от шампоана по дъските на кърмата.
Алфа стоеше на същото място край релинга, където бе ресала косата си, и се канеше да се дави. Раменете й, затрогващо крехки в своята отпуснатост, плачеха за милувка. Той ги обхвана с длани придърпа я полека към гърдите си, а тя с опрощаваща готовност се облегна на тях.
— Простете ми, аз съм един доста недодялан глупак!
Тя повика на помощ самоиронията.
— Така ми се пада, като сънувам разни работи! — Но още очакваше да я опровергае.
— Ще стане по-хубаво, ще видите! Много, много по-хубаво.
Тя се извъртя и като нощес завря нос в пуловера му.
— Ама наистина ли съм сънувала?
— Изглежда.
Тя се притисна още по-силно към него.
— Не знаете как ви светеха зъбите! Много странно беше!
— Това не сте го сънували. И вашите светеха.
— Истина ли?
— Наистина!
Тя замря на гърдите му някъде между сънуваното и несънуваното. Над кока й морето усърдно диплеше времето с вълните си. Те идеха към яхтата, сякаш я наливаха със секунди, с минути, с часове, и всичките бяха пълни с обещанието да му разкажат какво точно е сънувала тя, защото той сякаш никога досега не бе изпитвал по-голямо любопитство. Може би затова и ръката му галеше вратлето й точно с ритъма на вълните.
8
Не узна какво бе сънувала. Все му се струваше неудобно да я запита, а се боеше и от сравнението — насън тия неща обикновено се изживяват пароксистично силно, но то пък го предизвикваше да надвива любовника в съня й. Съвсем бе се развихрила и лакомията на възрастта му, на тия комично объркани четиридесет години, които, дълбоко в себе си уплашени, гонеха рекордите на младостта.
Любеха се където сварят: върху тесния клин на носа на яхтата, който после ги приспиваше в люлката си, под сянката на ветрилата, в края на кърмата, където пак лежаха над вълните, а бялата диря на килватера сякаш бликаше от самите тях.
Вятърът отново спря, заедно със спрялото за тях време, но той не пусна котвата. Вече нямаше значение кое течение накъде щеше да ги отнесе. Танцуваха блусове и танга — радиото услужливо им ги предлагаше сегиз-тогиз, брояха през нощта звездите в очите си. Зъбите им обаче нито веднъж не засветиха така, макар луната да си беше същата, а той да изпробва всичките ъгли на лежане спрямо нея. Накрая професорът по квантова механика се предаде.
— Лесно им е на поетите, ще направят от това любовен символ и готово! А аз цяла нощ не спах.
— Нима не беше символ?
— Сега те обичам много повече — неволно изрече той думата. И по този начин „даде думата“ на обясненията, от които му се искаше да се предпази.
Тя отказваше да му повярва. Затова се била държала и като ненормална — от онова паметно изгонване живеела само с любовта си към него, а тази обич й била мъката и опората през всичките години, без нея сигурно щяла да се изгуби в самотата си.
Той недоумяваше, че по-рано не бе забелязал тази разкошна жена, и не я лъжеше, не лъжеше и себе си, като я уверяваше сега в любовта си. Защото какво друго можеше да го устремява към нея с такава мъчителна изнемога на душата и ръцете, които се чудеха какво още да направят на това същество, та то да стане напълно негово?
Свикнал да търси формули във всичко, той бе извлякъл от непродължителните си любовни връзки и друг принцип: всеки човек идва на срещата с раница, пълна с грижи и проблеми, и нека не я стоварва на другия, защото трудно се прави хубава любов с две раници на гърба. Такова правило противоречеше на собствените му проповеди против модерното отчуждение, но го предпазваше от опасно скъсяване на дистанцията, от уловките на повторен брак. А сега той сам подканяше тази жена да му говори за себе си, макар да я слушаше най-често в полудрямката, когато набираше сили за следващото си връхлитане върху нея.
Изненада го — смяташе жените за неспособни така разсъдъчно да вникват в собствената си съдба. Може би затова и раницата й доста му натежа, но все пак не го уплаши, защото Алфа изричаше своите си формули неангажиращо делово. Почти делово я запита и той кой е бил първият, сторило му се, че там лежи истинското начало на драмата й.
Тя му отвърна с иронията на отдавнашно примирение:
