— Един от операторите, един красавец, който се мислеше за прелъстител. Внушаваше ми, че трябвало да се освободя от девствеността си, ако искам да продължа в киното с нови роли. Не беше той виновен, разбира се, друго ме повреди тогава. И като жена ме повреди. Във филма играех само себе си, едно мило, очарователно глупаче, което изживява първата си любов. Режисьорът просто експлоатираше младостта ми, характера, възпитанието и сякаш всичко ми отне. Опитвах после да си стана пак обикновено момиче, каквото бях, да си върна собственото нережисирано от други отношение към света, уви! И досега в мен като че ли продължава да се обажда някакъв режисьор, който непрекъснато ми подсказва: това се прави така, а другото иначе и така нататък.
— Всички сме пълни, с разни режисьори — вметна той утешително насред откровенията й.
— Не, не, представяш ли си, да изиграеш първата си голяма любов докрай, но без да я има, да я изиграеш дори в леглото? И да си останеш девствена! Представяш ли си какво остава във въображението на една хлапачка? Нещо такова изпитах, когато ми каза, че съм сънувала.
Той не пожела да си го представи, защото безпокойството му от съня й отново се разбуди.
— И да не беше операторът, друг щеше да бъде, сама щях да го намеря! — продължи тя своята изповед към равнодушно ясното, наслушало се на всякакви изповеди небе. — Който и да е, какъвто и да е. И, разбира се, разочарованието става двойно. Ако бяха ми дали нови роли, може би щях да го преодолея, но така си останах без всякаква роля и в живота, за нормална съпруга даже не ставам вече. И сума ти години после не можеше мъж да ме докосне, без да изяде шамар. А се омъжих, след като и ти ми отказа някаква роля. Ей така, насила и от страх да не остана цял живот такава. И слава богу, за мъж, който си има по- важна работа, отколкото да се занимава с моите комплекси. Или да ми придиря, че не съм достатъчно нежна към него. Дано… проточи тя неочаквано и той не разбра истинска ли беше боязънта й, или отново й я диктуваше режисьорът. — Дано не си прекалено недоволен от мен! Ролята на юнга ми харесва.
— Глупости — подразни го шегата й, която му прозвуча като обвинение. — И в любовта пак себе си срещаме. Другият не може да ни даде онова, което сами трябва да си дадем-.
Но усети отдалечаването си — сякаш вятър повя в тясната пролука между телата им, а опитите му да изкупи с нежност предишните си диви нападения над тялото й излязоха твърде вяли. Защото като че ли се потвърдиха подозренията му от какво бе избягала — от същото, заради което бягаха жените пък от него.
Леглото, събрало ги тази нощ, за да се опитат все пак и да поспят, бе достатъчно широко, но той с никоя жена не бе прекарвал цяла нощ в едно легло, освен с отдавна изчезналата от сетивата му съпруга, и скоро се събуди. Заслуша се в кроткото дишане край себе си, рече си насмешливо: Нима наистина си влюбен, стари глупако? Какво ти е предложила, което не си имал с другите жени?… И чувството за заплаха доизсуши в него онова, което не бяха изсушили любовта и алкохолът. Трябваше да стане, а щеше да я събуди. И в съня си тази жена бягаше от простора на широкото легло, и насън търсеше убежище в ръцете му. Ти си дисциплиниран, капитане, ще удържиш на думата си!
Нарече се „капитане“, а го чу от нейните сладостно меки устни. Никой не го назоваваше така. И за хората в пристанището си оставаше „професорът“, въпреки че от години вече бе капитан — собственик на голяма яхта, и по документи имаше право на титлата. Професоре, професоре, и любовта май си подбира само нужната й храна. Рекоха ти покорно „капитане“ и ти се разплу като престояла пача!
Тази, която той в лекомислието на флирта бе обявил за алфа на нещо си, най-после обърна поне глава. От внезапния хлад, облял ключицата му, топлината в леглото нарасна до тропическа жега. Той повдигна с крак завивката, да пусне и вътре малко прохлада, защото още не се решаваше да избяга, когато изведнъж нещо тихичко изсвири. Не разбра какво е, докато не се потрети. Като много далечно щурче в лятна нощ Алфа посвирваше с носа си. Оправда я: и у нея любовта бе пресушила всички лигавици, но не успя да прогони примитивно неприятната си изненада. Подхвана хълбока й, той пареше нажежен, леко го надигна. Покорна и в съня си, Алфа се обърна към стената. Щурчето замлъкна. Той изчака, докато се убеди, че тя продължаваше да спи, и предпазливо стана.
В каютата беше тъмно, защото бе завесил илюминаторите. И тази нощ луната с неотслабнала свирепост изливаше кварцовия си блясък над морето. Дълго опипва масата за термосовата кана, пи направо от нея, като потискаше шума на големите си глътки, после още по-дълго не можа да улучи дупката, в която стоеше каната, за да не се прекатурва при вълнение.
Походното легло го прие с толкова блажена прохлада, че той забрави намерението си да прослуша движението на яхтата. Само му се стори в обзелия го унес, че някаква тръпка мина през нея, някоя дълга вълна, изглежда, защото иначе яхтата си лежеше все така отдадена на течението, без платна и котва. Като цунами, рече си той, макар в неговото море да нямаше цунами и той само от книгите да знаеше, че тези чудовищни вълни, които опустошаваха цели крайбрежия, в океана минавали почти незабелязано под малките плавателни съдове. Но имаше предвид внезапно връхлетялата го любов. И си рече още, вече отблъсквайки в морето на съня: Не, не, една съпруга, която така нехайно да си подсвирква с носа край теб! …
9
Викът й „Къде си?“ не съдържаше невротичния ужас от предишната нощ. Тя го повтори, отново без да добави „капитане“, а нейното безпокойство би могло да се отнася и за друго. От ниското походно легло отвъд масата той не я виждаше. Надигна се, издърпа завеската на илюминатора над себе си и стъклото лъсна със сляпата светлина на запотено огледало. Съмваше се.
— Тук съм, спи, спи!
Тя седеше сомнамбулно изправена и той различи в жълтеникавия лъч на илюминатора напрегнатия профил на удивително младите й гърди. Стана, наля вода в чашата и като седна до нея, направо я залепи на устните й.
— Потъваме ли?
— Пий! — рече той с търпението на болногледач и усили натиска на чашата върху долната й устна.
Тя пое няколко глътки, млясна тихичко.
— Имах чувството, че потъваме.
— А може би се издигаме — рече той, връщайки чашата при каната. Вдигна от пода нощницата, разгърна я и я нахлузи на врата й.
— Защо избяга от мен? Ела пак.
Тя дооправи нощницата си и се изпъна чак до стената, за да му направи място, но щом той легна, мигом се завря в него.
— Нищо ли не усещаш?
Той стисна гальовно тънкото й вратле.
— Усещам теб и усещам…
— Не, не, нещо става с нас! Отдавна го усещам. С кожата си и вътре! Движим ли се?
— Съвсем полека, по течението.
— Накъде?
— Не знам. Тук има всякакви течения. Но не е ли все едно?
— Хубаво ли ти е с мен? — попита го тя, сякаш отговорът щеше да я избави от тревогата й.
Той не се почувствува неискрен, когато отвърна „много“, и тя виновно изохка:
— Ама като никога не съм пътувала по море!
Дланта му се плъзна по гърба й, спря се в под поясната гънка, откъдето и през нощницата извираше топличка съблазън.
— Още ме е страх — предупреди го тя. — Наистина ли нищо не усещаш?
За нейно успокоение той се отдръпна, ослуша се. Дори дишането на морето, което в тия ширини никога не заспиваше напълно, не проникваше в душната каюта, но после в диафрагмата му повя студенина, като при потеглянето на експресен асансьор.
— Ей, ама ти и мъртвец можеш да заразиш с тия свои нерви!
— Става нещо, нали? — възтържествува уплахата й.
— Нищо няма, мило! Да поспим още мъничко, а?
— Аз съм страшно чувствителна, същински медиум съм.
