— Щом в такъв момент предпочиташ да се обърнеш към него вместо към капитана си!
— Капитане?…
Той се плесна по челото.
— Сетих се! Ще закусваме. Или ще обядваме. Или ще вечеряме, щото май и времето е увиснало така във въздуха.
И за трети път побягна от въпросите й, от собствената си палячовщина, с която искаше да я успокоява.
Тя дълго не дойде, та той бе вече подредил каютата, а чайникът на газовия котлон зъзнеше от готвещата се да закипи вода. Изглеждаше повече съсредоточена, отколкото уплашена, и той я посрещна с облекчение.
— Юнга Алфа, слагай трапезата!
Тя флегматично се отправи към долапа за чашите.
— Юнга Алфа, защо не отговаряш по устава! Пак ли да ти напомням за бордовата дисциплина?
Тя се обърна към него, позна, че се нуждае от помощ, и му отвърна с оная усмивка, която образуваше над лявата страна на устните й чаровната двойна гънка. Но не смогна да доотвори уста и той също се отказа от изкуствената си бодрост. Мълчаха, докато заедно подредиха масата, не продумаха и докато тя наливаше чая, а той режеше хляба.
Въпреки че двете врати зееха отворени, в каютата не се усещаше никакъв полъх. Светлината нито се засилваше, нито отслабваше, във всички посоки цветът й си оставаше еднакъв. Алфа първа се обади, непосегнала към храната.
— Разбираш ли нещо?
Той сдъвка залъка си.
— Кого питаш, капитана или професора?
Тя въздъхна търпеливо, разбрала, че и капитанът, и професорът са еднакво безпомощни пред това явление.
— Яж — заповяда той и сам затъкна устата си с демонстративно голям залък. — После ще мислим. Как препоръчваха някога докторите? Чист въздух, силна храна и спокойствие. Докато ги имаме и трите…
— Въздухът! Усещаш ли? Това е друг въздух. По-сух е и на нищо не мирише.
Той дъвчеше ядовито и не усети вкуса на въздуха. Побутна към нея панерчето с хляба.
— Намажи ми две-три филийки! — и се изкачи в рубката.
Радиостанцията беше достатъчно мощна и широкообхватна, но нито кораб, нито пристанище отговори на призивите му. Той потърси вълната на дърдорковците радиолюбители, които не млъкваха нито за минутка в денонощието, откакто системата от специални спътници пое изцяло приемането и препредаването на сигналите за бедствие. Пространството и тук се оказа пусто. Цялата планета изглеждаше опразнена от вълнови излъчвания, а в станцията нямаше повреда, онзи ден смени акумулаторите й. Вече далеч от брега бе говорил още веднъж и с познатия капитан от граничната охрана — да не му придирят много-много, ако случайно закъснее след обявения срок.
Той се надигна към вратата и подвикна на пасажерката си, която бе навела глава над чашата с чай, сякаш правеше инхалации.
— Пусни радиото!
Алфа пренесе транзисторния радиокасетофон от библиотечната ниша на масата, но той също не издаде звук. Дори не пращеше при смяната на станциите. Тя изтегли антената за късите вълни — и къси вълни нямаше в каютата. Сети се да натисне копчето за нощно осветление — скалата цъфна в смарагдовозелено, ток имаше. Къде тогава бе се дянал целият този бъбрив свят, който без умора бълваше думи и звуци над планетата? За един физик това бе по-невероятно дори от висенето на яхтата му във въздуха.
Той остави станцията на приемане, върна се край масата и сам се зае с радиото. В касетофона имаше касетка, която веднага гръмна с един от сезоните на Вивалди. Побърза да прекъсне тая музика, донесена на яхтата, както месото в консерви, и отново опита с радиото. То продължаваше своето необяснимо мълчание. Изключи го и се загледа в жената пред себе си.
Тя предусети, че ще избухне под въпросителния й поглед, и се зае да изпълни забравеното нареждане. Пръстите й със ситно треперене заобработваха филийката хляб — маслото, конфитюра… Оставиха я доста грубо намазана, не както при вчерашната им закуска, поеха следващата филия.
Той вдигна каната да си налее чай и я видя да подскача в собствената му ръка.
— Капитане…
Той обузда каната, обузда и себе си.
— Каквото и да попиташ, ще ти кажа: не знам. Но засега, както виждаш, нищо не ни заплашва.
— Мислиш ли?
— Нали си медиум, предчувстваш ли нещо? Яж, ти казах! Това успокоява.
След погребение също се ядеше, но дявол да го вземе, и в най-дълбокия гроб сигурно щеше да проникне някоя радиовълна! Какъв беше тоя похлупак, който така непрозирно бе ги отделил от света?
— Алфа, не се бой, момичето ми! — опита той да заглади предишното си избухване, но гласът му излезе срамно жалостив.
— Мъча се — отвърна тя с нов опит за усмивка, която обаче не успя да образува потребните му сега гънчици. — Тук има ли такива триъгълници? Искам да кажа, като Бермудския?
— Теоретически всяко море може да ги образува, но ако имаш предвид някогашните митове и легенди…
— Все пак много неща си останаха необяснени, нали?
Той седна, защото краката му бяха съвсем отмалели, взе едната намазана филия, отхапа, сдържайки лакомията на страха си.
— Модерният човек живее в далеч по-страшен триъгълник. — Предпазливо сдъвка мъничката хапка, създавайки неволна драматична пауза. — Трите му страни са страхът, безверието и скуката. Ние тук сме избавени поне от скуката.
— Аз вярвам в теб, капитане! — Очите й, разширени и плашещо тъмни, се силеха да го потвърдят.
— Е, видя ли! Значи ни остава само страхът. Ей сегинка ще се справим и с него! С една мисъл на Айнщайн. Ти сигурно я знаеш, пък и на мен ми е неудобно, защото вече съм я изтъркал от употреба пред студентите, но помага, помага. Най-прекрасното, което можем да преживеем, е загадката, казва той, тайнственото. Това е основното чувство, което стои край люлката на истинското изкуство и на истинската наука. Който не го познава, който не е способен вече да се удивлява и поразява, той е мъртъв и погледът му за света е угаснал. А ние сме все още живи, нали?
Викът й бе незасегнат от оптимизма на Айнщайн.
— Но това е пълен абсурд!
— В природата няма абсурди, мило, има само непознати за нас неща. Абсурдите си ги създава човечеството, когато…
— Стига с това човечество! Какво ще правим сега?
Той се пресегна през масата, натисна ръката й, укроти я.
— Иди на палубата! Ще пием уиски и ще се удивляваме на света. Хайде върви, ей сега ще го донеса. Върви, ти казвам.
Изчака я да излезе от каютата и отиде в рубката, за да включи сигнала за бедствие — с не по-малко абсурдната за един физик надежда, че това светлинно кълбо, което така плътно бе ги изолирало от външния свят, би могло едностранно да пропуска радиовълните.
10
Айнщайн положително не бе имал предвид такова удивление пред тайните на света — да си пиеш уискито и да цъкаш с език. Трябваше обаче да се отпъжда паниката, а човек открай време търсеше в алкохола и храброст. Наложи се да й напомни, вече не на шега, че се налага най-строга дисциплина, че не той е измислил това изискване, измислило го е човечеството още на първата лодка, излязла в океана. Защото и ония, които първи са потеглили с еднодръвките си по море, са се сблъскали с не по-малко страшни за тях явления и бързо са се убедили, че няма друг начин да им се противостои, освен с разумно
