— Знаеш ли какво ги правя аз такива медиуми! — закани се той пресилено и за себе си, защото циничността беше му чужда.
Тя с колене и с длани се възпротиви на прегръдката му.
— Иди, моля те, виж какво става с яхтата!
Това го спасяваше от принудата да се насилва за любов и той скочи в панталоните си, излезе полугол навън.
Посрещна го необичайна утрин — без небе, без слънце, без море. А въздухът и дъските на кърмата бяха объркващо сухи. Защо не бяха изстинали през нощта? Защо дъските не бяха влажни от кондензираните изпарения, както винаги лете преди изгрева? Върна се за часовника си, оставяйки вратата отворена. Алфа отново бе се изпънала в настръхнала тревога към нахлулата в каютата светлина.
— Какво става?
— Нищо. Една лека мъглица. Пълно безветрие.
Той взе хронометъра си от масата, нахлузи тежката му гривна на китката и закопчавайки я, тръгна отново към вратата.
— Колко е?
Престори се, че едва сега поглежда.
— Спрял е! Пък аз се гордея с него, уж пилотски.
Нейното часовниче, което лежеше до хронометъра му, показваше същия идиотски нощен час и също вървеше.
При никакви обстоятелства не би могло да бъде толкова светло по това време, още повече — в мъгла! Носът му обаче не поемаше нито мириса, нито влагата на мъгла, и нищо не спираше погледа му, освен тази странна светлина, която сякаш се сгъстяваше на няколко метра отвъд релинга и ставаше непрозирна. Красивите линии, на яхтата, в които бе влюбен, се очертаваха в нея с моливна яснота, без сенки по палубата. Сигналните фенери светеха слабо, но защото беше светло, иначе рубиновият им пламък си грееше абсолютно незамъглен.
Не помнеше в живота си такъв ден — ни на суша, ни в морето — и отново се загледа с недоумение в пилотския хронометър. Бяха разговаряли, бяха се милвали до късно, бяха спали — имаше чувството, че е спал продължително, и все пак не можеше да е чак до следобеда на другия ден? С подобна плътна, равна по интензивност, жълто-оранжева светлина са пълни понякога ранноесенните следобеди. Но тя си имаше източник в небето, а тази тук нямаше. Там, където би трябвало да бъде слънцето, не се виждаше дори някое по-светло петънце.
Върна се и прекоси каютата нарочно бързо, изпреварвайки въпросите на пасажерката си с една попресилена деловитост:
— Щом не ти се спи повече, ставай! Аз ще се позанимая малко с навигация.
И затръшна след себе си вратата на рубката.
Тя бе изпълнена от същата мистериозна светлина, която, вместо да осветява, скриваше всичко извън яхтата. Той си пое дъх, стисна клепачи, отвори ги и бавно задвижи поглед по уредите. Часовникът на таблото показваше три и двайсет и седем — с две минути бе напреднал от мига, когато го обърка ръчният му хронометър. Барометърът си стоеше на вчерашните показатели за устойчиво хубаво време, влагомерът отбелязваше загадъчната сухота на въздуха. Компасната стрелка обаче лежеше като закована в югозападна посока. Той завъртя пръстена му, но тя си остана неподвижна, почука с пръст по стъклото над нея — стрелката потрепна с нежелание и отново замря, сякаш цялата яхта бе легнала над магнитен полюс. В замяна на това жироскопът се въртеше бавно в обратния на часовниковата стрелка кръг. Стори му се, че дори се завъртя по-бързичко, щом той се надвеси над таблото с уредите. Провери го — наистина усилваше въртенето. Самолетни лупинги да правеше яхтата в момента, пак не би се въртял така налудничаво. Радарът беше мъртъв.
Опитният му ум вече отгатваше, че не ще намери разумно обяснение, но отварянето на вратата затисна надигащия се у него страх. Алфа седна приведена на втората седалка и се загледа през широкото ветрово стъкло. Бе се облякла като за буря: в грубия моряшки панталон и свитера, които й купи в пристанището. Две капчици пот светеха позлатени над горната й устна. Не издържа дълго и сякаш да не раздвижи странната застиналост на яхтата, пошепна:
— Нищо не се вижда. Къде сме?
— Не знам и не искам да знам… — изпя той, пародирайки оперна ария.
— Плаваме ли изобщо?
Бе се втренчил в полуделия жироскоп.
— Ти ще излезеш права. Плаваме, но надолу. Или пък нагоре.
— Капитане — устните й бяха пресъхнали, едва ги отлепяше. — Май не си много весел. Какво става все пак?
— Ей сегинка ще разберем! — извика той.
Запалването функционираше безупречно и след секунди моторът равномерно заработи. Но никой от уредите не го отбеляза. Само жироскопът позасили идиотското си въртене, след като веднъж бе го усилил вече, когато Алфа седна край него.
— Я се разходи до кърмата. Надникни, но внимавай да не паднеш. Виж дали се върти гребният винт.
Нито той я нарече „юнга Алфа“, нито тя отвърна с „Ест, капитане“. Излезе прекършена, пазейки се да не удари глава в ниската рамка на вратата, докато той напрегнато следеше как ще реагира жироскопът на отдалечаването й. Какво го бе прихванало да се занимава с хората? А компасът пък по какви причини бе се влюбил в тая никаква посока?
Щом долови стъпките и през отворената зад гърба му врата, той изключи мотора.
— Върти се — извика тихо Алфа. — Във въздуха.
— Глупости! — изкрещя той с оня затаяван досега вик на ужасено недоумение и скочи от кабината направо в каютата.
Блъсна хълбока й, защото тя не смогна така бързо да му освободи пътеката край масата, и без да се извини, тичешком се озова на кърмата. Просна се по корем, провря глава под релинга над стръмно отсечената задница на яхтата и дъхът му си остана в смазаните на дъските гърди. Витлото още се въртеше, замирайки в инерцията си, и наистина се въртеше във въздуха. Вода под него също нямаше. Оголен, скосеният хек се спускаше към невидимия кил, забулен в същата мътна, жълто-оранжева светлина. Тя може би не беше и мътна, а просто погледът не срещаше в нея нищо материално, което да е наблизо.
Задавен от паниката си, той се извъртя по гръб и видя край себе си чифт боси женски крака. Запита нелепо, повече от потребността да отпуши гърдите си:
— Защо не си се обула?
— Топло е.
— Топло е — потвърди той и се надигна.
Тя му подаде ръка, а той се хвана за нея, макар да нямаше нужда от помощ. Искаше да усети плътта й.
— Наистина ли висим във въздуха?
Бе ожулил и лактите, и голия си гръб на дъските, усещаше и пълната с живот женска ръка, но въпреки това рече:
— Насън всичко е възможно.
Познаваше сходни състояния, нещо като сън в съня: сънуваш цели събития, а едновременно с това съзнаваш, че спиш и можеш дори да бъдеш критичен спрямо тях. Но те се появяваха обикновено секунди преди събуждането, а сега той все не се събуждаше, колкото и да разтриваше с длан ожулената си гръд.
— Аз също си мислех, но щом и ти… Но това, това е ужасно!
Мургавината на лицето й бе станала зеленикава от мистичната светлина. Страхът й или още не беше достатъчно осъзнат, или бе вече неизразимо силен.
— Напротив, много е интересно!
— Божичко, какво ще правим сега?
Той пусна уж сърдито ръката й, посочи към изчезналото небе.
