Загубил опора, той падна върху нея. Затисна я с цялото си тяло, а тя ненадейно, по твърде познат начин, се занагажда под него. Той още по-свирепо я замачка сега вече със скута си, с корема, с гърдите — опитваше се да разбуди в себе си желанието, но мисълта, че това може би й е нужно, за да излезе от истеричния си припадък, че ще бъде само лекарство, допълнително го скова. Имитацията на любов обаче видимо я успокояваше и той я продължи, докато не съзря устата й широко раззината, захласната сякаш в последните мигове на любовното сливане.
Рече си, че и такова нещо не бе му се случвало. Без горчивина си го рече, защото тази тъмна уста повтаряше с благодарно откровение и много чар спазмите на скута под него. А в следващите дни и нощи той многократно щеше да се опитва да постигне — рядко с успех — този й израз, който означаваше и щедро възнаграждение за усилията му. Сега обаче го спря странното светене на зъбите й.
Дали от луната, слязла вече над сушата, дали от смесените отражения на морето и ветрилата, когато тя оголи зъбите си в признателна усмивка, те силно зафосфоресцираха като осветени от ултравиолетова лампа. Той опря длани от двете й страни, надигна се. Мозъкът му трескаво затърси състава на зъбната глеч и оная част на лунния спектър, която би могла така да се съчетае с нея. Премести цялата си тежест върху едната ръка, а с другата подхвана брадичката й, внимателно я занакланя наляво и надясно да установи дали ъгълът на осветяването също не играеше някаква роля.
— Стой така, не си затваряй устата!
Тя чак сега отвори очи.
— Как ви светят зъбите!
Щастлива почуда извираше и от синкавочерните й ириси, от цялото й призрачно лице.
Той засрамено се търкулна до нея, побърза да я сгуши както преди.
— Спи сега! Спи!
Тя послушно се огъна по него, цялата му се залепи и прекъсна безгласната му закана да пита химици и зъболекари с едно тихо, скорострелно: „Обичам те, обичам те“. След което тялото й се отпусна в затрогваща мекота.
Той съжали, че не можеше да стане за огледалото, и отново се засрами. Проклетият му рефлекс се напъваше да разбулва едно чудо на природата, вместо да му се любува. Но какво беше тяхното участие в него? Защото… не, не беше просто отражение, нали той самият беше с гръб към луната! Имаше нещо, което сякаш бе индуктирало телата им за някакво собствено излъчване…
Сега ги обединяваше само нейната топлина — откъде толкова топлина след оня чудовищен студ! — и го упойваше с надеждата, че утре също ще има пълнолуние.
7
Бе заспал едва призори, изтощен от внимаването да не я събуди, та когато вантите изскърцаха, той не веднага усети примката на женските ръце. Чифт очи, отдавна будни, с утринно лъчезарие се смееха на педя от носа му.
Той скочи към мачтата, облегна се на нея, огледа ветрилата, розови като ябълков цвят от още червеното слънце, огледа палубата и спокойното море отвъд нея, подуши вятъра, демонстративно обърна гръб на лъчезарието, което продължаваше да го облива откъм примитивното им ложе. И — какво ли не прави човек в смущението си! — размаха ръце, клекна няколко пъти, хвърли се по корем, запъшка в прекалено енергични лицеви опори. Разбира се, когато мъж на неговите години прави публични лицеви опори, не му е толкова до гимнастиката, колкото да покаже своята неповяхнала сила. Защото сам е позагубил увереност в нея. Насред пъхтенето си обаче той чу заклинателния шепот: „Обичам те, обичам те…“, видя и магическото светене на зъбите й, а това го накара да осъзнае смешното си перчене.
— Съветвам ви да направите същото.
Алфа прихна лекичко, неясно над какво, разпери голите си ръце и се протегна. Одеялата подсилиха сластните гърчове на тялото й. Толкова деликатно бе се държала досега — какво я прихващаше!
Тя като че ли прочете въпроса му и закри лъскавите си рамене, но гънчиците край усмивката и продължиха свенливо да намекват за нещо си.
— Капитане, ще монтираш ли душа за своя мил юнга?
— Ако искате да поплуваме, вече е топло — предложи той без желание, защото това щеше да означава спиране на яхтата, пускане на котва, а заради нея — и на спасителната лодка, пък гимнастиката не бе разсеяла умората от мускулите му.
— Но аз не мога да плувам!
Тя така храбро бе се качила на борда, така уверено се движеше из яхтата, че засмяното й признание го удиви.
— Сърдите ли ми се или… сте разочарован?
Дяволитите гънчици се скриха в очакване.
— Аз отдавна не храня специални надежди към хората, това ме предпазва. Ей сега ще монтирам помпата!
— Ама каква хубава истерия ви изиграх нощес, а?
— Игра ли беше? — спря се той.
— О, боже! Не помня някога такъв ужас!
— Но от какво?
— Не знам. Може би едва насън съм осъзнала бездната под себе си. Та аз и на кораб никога не съм се качвала!
Второто й признание подканяше недоспалата му и необръсната мутра да се усмихне, да бъде добра. Но и добротата още не бе се събудила у него.
Той припряно извлече на кърмата помпата и душа. Доприспособена от него, моторната помпа с едно обръщане/на клапаните и втори маркуч се превръщаше в пожарогасител, който можеше да излива струята си и във вид на силен и едър дъжд през широката глава на душа. Самият душ се монтираше на всеки пилон на релинга и той дълго търси най-скритото място, но по яхтата нямаше скрити места.
Когато най-после бензиновият мотор гръмна в ушите му, а на кърмата ливна дъждовният сноп, Алфа отскочи с весел писък. Той не бе усетил идването й. Заедно с пешовете на непрепасания хавлиен халат тя притискаше към корема си голяма шуплеста гъба и шише шампоан. При отскока за миг го лъхна мракът на междубедрието й — зеленикаво тайнствено, като малките подводни пещери, край които бе минавал с шнорхел и харпун.
— Готово, къпете се, пък аз ще се позанимая в каютата, да не преча — измърмори той и отнесе със себе си цветовете на луксозната хавлия, бухналата пищност на гъбата, сексапилните извивки на шампоановото шише, всичките неща, които трябваше да направят по-примамлива подмолната тайнственост на оня древен мрак.
А докато разтребваше каютата, все се напрягаше да си спомни рисувал ли бе някой междубедрието на жената по такъв начин. Навярно не, с изключение май на оня немец, Ернст Фукс ли беше, който обаче по бьоклиновски го пълнеше с гробищна мистика. Сигурно защото щеше да намирисва на съблазън, пък дявол знае по какви причини човекът е отделил съблазънта от красотата и я е анатемосал, макар тя да го е родила и тя да поддържа човечеството още живо, не красотата…
Утринният женски тоалет обикновено трае достатъчно дълго, за да смогне опитен самотник като него не само да оправи едно легло, да подреди масата за закуска, да свари чая. Едва тогава помпата най-после млъкна. Той влезе в рубката, за да даде възможност на пасажерката си да се облече, позанима се там с уредите — добро разстояние бяха изминали въпреки непретенциозния вятър. Не му трябваше много и да разбере къде се намираха. Вдигна стъкления таван на кабината, да я проветри, подаде глава навън и съзря пасажерката си все още гола да стои на противоположния на помпата борд, където дъските бяха сухи.
Тя бавно разресваше косите си и очевидно чакаше слънцето да я изсуши. Още ниско над хоризонта, то я обстрелваше като театрален прожектор. По неосветения й гръб блещукаха водни зрънца. Гледана отзад, тя още можеше да бъде наречена момиче въпреки зрялата амфорна извивка на ханша й. Краката й като че ли не бяха съвсем прави, а ония кокалчета на стъпалата се виждаха и оттук. И той си рече в реда на предишните разсъждения за съблазънта, че мъжът се възхищава от Афродитите на Ботичели или Праксител, но това не му пречи с истинска страст да поръчва децата си при някоя трътлеста и плоскогърда мадона. На
