След малко тя отново вече можеше да се обърне към него с „капитане“.
— Ако излезем оттук, капитане, би ли си направил още един експеримент? Би ли се оженил за своята глупава Алфа? Или ще бъде прекалено жесток за тебе, а? Аз никога не съм срещала такъв мъж и никога, никога не съм обичала така един мъж. Не, не ми отговаряй, аз само така си приказвам! Още не мога да се отърва от баналностите.
Той изслуша твърде зорко цялата гама от интонации на шепота й, помълча, отвърна с катедрен тон:
— Правилото в науката е такова: не почвай друг експеримент, преди да си докарал първия до успешния му или неуспешен край. Като капитан обаче… В открито море капитанът на един кораб е упълномощен да сключва браковете на пасажерите си.
— Капитане! — опита се тя да го възпре, но той вече бе изоставил преструвките.
— Ще направим така: ти ще запишеш наблюденията си в дневника, а аз ще се опитам още няколко часа да разбера дали природата е замислила и нещо друго, освен да ни ожени. После ти ще приготвиш сватбената трапеза, а аз ще се погрижа за документите.
— Ест, капитане! — смогна тя да произнесе, без въздух в гърдите си, смачкани от една прегръдка, която приличаше и на прощална.
11
Докато приготвяше надуваемата лодка, той разсъждаваше за страха и за отчаянието в ритъма на педантичната си сръчност, почти весело. Питаше се дали отчаянието не е единственото състояние на човека, в което той осезателно се докосва до вечността и до безкрая? Защо тогава трябва толкова да му се плашим? И се питаше още дали все пак Буда или кой там някога не е открил по-правилния път за преодоляване на отчаянието, като е предложил чрез медитация и съзерцание човекът да се сприятелява с непонятното вечно, вместо да му се опълчва с противодействия. А едновременно с това продължаваше да закрепя яко в лодката туба вода, туба бензин, дуралуминиевата тръба-мачта, ветрилото, пакет храна, компас, сигналния пистолет, въдиците, двете спасителни жилетки. Провери работата на извънбордовия мотор, върза го допълнително за лодката. Не се знаеше дали загадъчното въздушно кълбо нямаше така да ги пльосне отново върху водата, че да преобърне яхтата. Но пък отсега да облекат тия светещо оранжеви жилетки — прекалено комична щеше да излезе сватбата им!
На сватба и смърт, на сватба и смърт… неочаквано заповтаря мозъкът му екстазния повик на един поет, изучаван някога в гимназията, и заедно със стиха той се върна в каютата към онова, на което още се съпротивяваше. Колко измамен бе вече копнежът на прецивилизования човек за древната чистота на природата! Дори въздухът отдавна бе престанал да бъде за него само нещо за дишане, бе се превърнал в неотменимо място за срещи със себеподобните и в поле на надеждата, че все някога ще му донесе отнякъде си и гласовете на другите обитатели на Вселената. Защото тук, на своето смалило се кълбо, човекът бе останал вече без противници, но и без партньор. И гласове искаше да слуша човекът, не мълчанието на безкрая.
Само някое чудовищно силно магнитно поле би изличило така от въздуха цялото радиодърдорене на човечеството, би заковало компасната стрелка в непризнавана от нея посока. То обаче би унищожило и записите в магнетофонните касети, ще убие и тях, двамата, може би не изведнъж, но черният дроб би трябвало вече да сигнализира. А черният му дроб си се чувствуваше великолепно, дори когато той заби юмрука си в него. И цялото му тяло се чувствуваше добре въпреки смътната умора, резултат сигурно на любовните рекорди. Никога не бе любил с такава стръв… Но стига глупости, професоре, записвай, записвай! Каква беше границата на поносимост на магнитното поле? Не, това сега няма значение, гравитацията виж, с нея виж какво е станало!
Макар да бе си останал нескопосен експериментатор, той помнеше каква наслада бе му доставяло на младини записването на наблюденията по време на семинарните упражнения и най-напред с нея се опитваше да зарази студентите си. Защото нали оттам е започнала някога истинската наука, от записването на наблюденията. Не познаеш ли вкуса на добросъвестното записване, не ще познаеш и радостта на науката. Първо записвай, после мисли, ако ти не измислиш нещо, друг след теб ще го измисли над твоите странички.
Умът му по студентски бързаше към обясненията, но той го възпираше, защото още дори предположение не би могъл да съчини, камо ли хипотеза. Риманова сфера? Някога Риман бе изказал предположението, че много силната гравитация би закривявала пространството, век по-късно Айнщайн го доказа като възможност за метагалактиката, но над това кротко и малко море… Впрочем, каквото и да бе се случило тук с гравитацията, то си оставаше немислимо за сегашните познания на човечеството.
Той се огледа из каютата за нещо, от което би могъл да се лиши, извади от шкафа първата попаднала му книга, но му трябваше и нещо по-тежичко. Надникна в кухненската ниша — чиния от алпака би летяла чудесно. Застана край релинга, хвана чинията за ръба и я отпрати в непрозирния въздух. Чинията се завъртя като диск по стръмна парабола, след около двайсетина метра обаче заслиза, постепенно усилвайки падането си, сякаш невидим конец я дърпаше обратно, и скоро се изгуби някъде под кила. Такава парабола сравнително лесно се изчисляваше, но тя се силеше да му внуши нещо абсолютно невъзможно.
Повтори опита с книгата, подхвърли я съвсем леко. Тя плавно отлетя на два-три метра и като бумеранг се завърна в плоска дъга, докато се залепи за борда на около два метра под релинга, сякаш стената беше магнитна, а този магнит бе — в състояние да привлича и хартия. Почти в същия миг от другия борд екна познатият удар на метал върху дърво.
Той притича натам и се втрещи. На метър под релинга, запоена с ръба за яхтата, лежеше чинията — направо да сипеш нещо в нея. Излизаше, че центърът на гравитацията бе се преместил в самата яхта. Е, и това ако не е природно чудо, здраве му кажи!
Обезсилен, мозъкът му лениво запремята всичките налудничавости, с които се занимаваше покрай другото съвременната физика: и опитите да се приложи квантовата механика при процесите в живите организми, и възможността човекът да имат собствен гравитационен център, и многомерните пространства, от които закономерно би произтичало нарушаване на причинно-следствената връзка, на всеобщата симетрия… Все очарователни главоблъсканици за мечтателния и склонен към спекулативност мозък на физиците. Но ако това светлинно кълбо действително имаше собствено гравитационно поле, то цялото кълбо би трябвало да виси в друго, външно поле и тогава яхтата сигурно падаше нанякъде или се носеше като спътник в орбита около Земята, защото на самата Земя такова състояние бе немислимо!
Той се върна над останалия полупразен лист и конспективно си записа всичко, което бе му хрумнало. Отбеляза си и за подсещане: Спорът между Айнщайн и Бор! Принципът за неопределеност! Светенето на атомарния водород в силово поле! А отдолу подчерта въпроса, който сам си зададе: Не би ли могло това да е субективен ефект, на двамата едновременно, ейдетическа картина, нарисувана от предусещането на безизходица? И му тури три смешни въпросителни, за да възвърне заплашеното си от нова паника равновесие.
Качи се в рубката, извади бинокъла, огледа всички посоки, които му откриваше кабината. Въздухът навсякъде си оставаше еднакъв, сякаш отвсякъде го огряваха еднакво силни далечни слънца, и нищо по палубата не хвърляше сенки. Като в телевизионно студио при запис. Не хвърляше сянка и жената от шезлонга.
„В самотна къщичка със тебе да живея…“ — изтананика мозъкът му прастария шлагер, когато отмалелите му ръце сведоха тежичкия бинокъл към прегърбената над бордовия дневник жена. Дори грозните кокалчета на краката й видя в петнайсетократното увеличение, но усети, че му се искаше да бъде и занапред с нея, заедно с всичките й неврози и кокалчета.
А колко малко я познаваше! Та и откъде, като нищо друго не бе правил досега, освен да я кълчи насам- натам! Дяволите да го вземат, отде се взе тоя звяр у него? Но мъжът на тия години май имаше нужда първо да обладае жената по всички начини, за да се увери, че е негова, и тогава чак се сети за душата й. Разбира се, без да се запита какво им е на жените в тая първа фаза на опознаването.
Той се опита да прогони чувството си за вина чрез обобщаване — нима не са такива взаимоотношенията ни и с природата? Хилядолетия да я насилваме, да я режем и трошим, докато някой ден най-после се догадим, че тя може би има неразлагаема в реакторите душа, че за нея е невъзможно да се
