съди по откъснатите от плътта й части. Не, за това йогите отдавна са се сетили и дай да не почваме пак с тях, скръцна той със зъби на собствените си юношески увлечения, захвърляйки непотребния в затворилото ги пространство бинокъл.
Пристигна на палубата, натоварен с три малки платна, с големия скицник, с кутиите бои.
— Записваш ли, юнга?
— Ест, капитане! — отвърна тя със същата насилена бодрост.
— А радостта не ти ли пречи да бъдеш обективна?
Все още се мъчеше да се отърве от гузността си, докато разполагаше багажа пред разкрачения край мачтата статив, равнодушно попил в себе си напразните му вчерашни опити да нарисува портрета и.
— Каква радост?
— Нима жените не се радват, когато им предстои сватба?
— Ти сериозно ли?
— Капитанска дума на две не става, юнга.
Той присвиваше очи към отворената кутия с пастелите. Изпробва най-напред светлата охра в долния край на листа. Алфа мълчеше и той чу мълчанието й чак след като, недоволен, бе сравнил вече размазаните няколко цвята.
— Налей ми, ако обичаш, малко уиски. Нали няма да ти преча?
Тя остави чашата край десния крак на статива, отметна коси и се загледа в растерно зърнистото, жълто-оранжево петно, запълващо листа.
— Какво ще рисуваш?
— Не се ли вижда? Класическия сюжет: китайки вадят моркови.
Тя не се обиди, но не се и засмя.
— Въздуха ли?
— Ъхъ. После ще нарисувам и теб като младоженка. За документация. И всичко ще напъхаме в непромокаема торба, заедно със записките ни и ще го вържем за един спасителен пояс.
Тя погали тила му.
— Още ли искаш да се омъжиш за мен?
— Искам — отвърна тя и зачака, но той не се обърна, а откъсна листа от скобите и го захвърли край себе си.
Тогава тя се върна в шезлонга, а той закрепи едно от платната и съсредоточено заразмазва блажните бои на палитрата.
С тях бързо налучка приблизителния цвят — упражнението с пастела бе му помогнало, но щом запълни цялото платно, реши, че му трябваше поне още едно с тоя тайнствен въздух.
За него му стигнаха вече петнайсетина минута и три глътки уиски. То стана по-добро, а заедно с това разпали и жаждата му за рисуване. Облегна го на мачтата да съхне, върна на статива предишното и го видя: сега като грунд за картина, като небе — такова ставаше понякога небето след залез над житени блокове. И това небе отказваше сега да виси опразнено от всичко човешко, колкото и невидимите китайки да вадеха невидимите моркови в неговата жълтевина.
Той огледа отново унесената да препрочита дневника жена и за кой ли път страдащото му за хармония око преоткри деформираните й стъпала. Изведнъж обаче пожела да ги нарисува-. Два крака върху това небе, на легнал, или на човек, който може би се опитва да се изкачи по него… Та не беше ли изкуството и подсъзнателен стремеж да се освободим от дисхармониите, които ни мъчат?
— Моля те, изпъни си краката. Не, не така, извърни се с целия шезлонг, или по-добре седни на дъските и ги изпъни.
Тя мълчаливо изпълни странната му молба — вчера, бе я мъчил вече, въртейки я насам-натам в безсилието си, — а той нетърпеливо гаврътна цялото уиски от чашата. То навярно усили и размаха на четката. Очертанията на стъпалата излязоха прекалено едри, но това не го спря. Ръката му се движеше вече сякаш пряко неговите намерения, по собствени воля и усет. Рисуваше грубо, с глинесто жълтеникави, тук и там пръстеносиви до блатно синкави цветове. Криви пръсти, мазоли по тях, издути вени, възли, напиращи да спукат излинялата кожа. Оживяваха и уморено пулсираха чифт мъжки крака, избродили много пътища, стъпили сега с гордо нехайство върху необичайното небе. Може би бяха се само изпънали да си починат, преди да поемат и по самото небе, да смачкат и него с упорството си.
Забелязала, че отдавна е престанала да бъде модел, Алфа безшумно дойде зад гърба му, помълча, възкликна:
— Капитане, какво е това?
Той гледаше платното с внезапна отпадналост; лактите и коленете му потръпваха от бунтуващите се телесни токове, но имаше чувството, че е нарисувал най-хубавата си картина.
— Налей ми малко!
Тя изтича за бутилката, сякаш го спасяваше от припадък. Разтрепераната чаша звънна в зъбите му.
— Какво ще кажеш?
— Много е страшна! Тези крака на цялото небе… навяват самота! Не знам, аз не разбирам много- много.
— Самотии са — потвърди той. — Но не са ли и силни, няма ли в тях съдба? — Отпи още по-голяма глътка, задави се и пресипнало се засмя. — Те това е! Защо ще ми рисуваш целия човек или портрета му? Нарисувай неговите крака и ще се види целият път, който е извървял в живота, си. Леонардо има едни ръце на старица…
Жената зад него бе обхванала с длани брадичката му, вдигна я нагоре и го целуна по темето. Заприлича на целувка на увенчание и той се извърна бързо, засрамил се от картината си. Утре щеше да я донаправи, ако още я харесваше. Но щеше ли да има утре под това безжизнено небе с неговата негаснеща светлина?
И се хвърли в прегръдката на целуналата го жена, с гръб към сторилите му се жалки в своята самонадеяност човешки крака. Затвори и очи, да не вижда небето, което бе рисувал с научна добросъвестност, защото то бе се спуснало сега и над рамото на жената, и бавно ги поглъщаше в себе си заради някакъв неосъзнат техен или на човечеството грях, може би тъкмо заради тази негова самонадеяност.
12
Двамата вложиха много такт да не заприлича необикновената им сватба на пародия. Той изрови старата си капитанска шапка — приятели му я подариха, когато купи яхтата, и я върза на мачтата, присъждайки й ролята на бракосъчетаващия капитан. Шапката задаваше мълчаливо ритуалните въпроси, а той пръв й отговори, за да покаже на младоженката, че ги е чул, следвайки някакъв стародавен ритуал.
— Да, искам я за съпруга. Ще я обичам, ще се грижа за нея, ще й бъда верен.
Така го изрече, че веднага прогони комизма на стърченето им пред бялата някога, а сега мъдро посивяла капитанска шапка. В порив на признателност Алфа се притисна към хълбока му. Тя все пак бе промъкнала контрабанда на борда една вечерна рокля. Скъпо колие изтъняваше мургавата й шия; подсиленият грим и сменената прическа — бе спуснала дългите си коси чак до раменете — бяха я превърнали в непозната жена, а вълнението й на младоженка излъчваше непознато му очарование. Пръстите и на двамата леко трепереха, когато изписваха имената им под брачния протокол в бордовата книга, въпреки че той бе нарисувал вместо печат две сладникави сърца, завързани с веригата на котва, забита в празното пространство.
Алфа притискаше към гърдите си букетче цветя, направено от неповехналите стръкове на двата букета. Сред потискащата мъртвина наоколо той вдъхваше упования в живото. Бяха тук единствените все още живи същества, освен тях и единствени свидетели на брака им. Може би заради това по време на празничната вечеря или обяда — непроменливата светлина не определяше каква е трапезата им, а и сетивата им за времето изгубиха допира си с него — техните погледи често се срещаха сред пъстроцветието на букета, изправен в средата на покривката.
Когато той шеговито я подкани да го настъпи по крака при подписването на протокола, тя отвърна сериозно:
