— Скромничите. Вас просто навсякъде ви обичат. С изключение на колегите ви, разбира се. Но те ви завиждат.
— И мъжът ви ли?
— Не, моят доцент си няма време за простите човешки преживявания.
— И за какво толкова ми завиждат милите колеги? Всичките си имат вили, не колиби от тръстика, всичките карат по-скъпи коли, всички си взеха млади и хубави жени като вас.
— Те и колибата ви смятат за снобизъм.
Това искрено го засегна.
— Нямам пари за вила, па не ми и трябва. Аз спя там само докато си приготвя лодката, в пристанището е много шумно…
— Ама защо им обръщате внимание! — засмя се тя. — Те са загубили Вселената, а вие не сте.
Той не си позволяваше да се отделя от другите, въпреки всичкото, заради което ги осъждаше; рече хладно:
— Вижте, осъзнатият самотник третира света като сборище от егоисти, които не ги свързва нищо друго, освен материалният интерес. Затова най-напред загубва човечеството. А като забравя, че Вселената не се състои само от човечество, изгубва и нея. Мисля, че нещо такова е искал да каже Лоурънс.
Тя не усети неволно нанесената й обида. Очите и много тъмни, подозрително бляскави, плашеха със странната си екзалтация, която сякаш не бликаше само от опита й за флирт, а и от някаква разпалена сега стара болка.
— Но нима един толкова умен човек като вас не е самотен?
— Човекът е лошо самотен не заради ума си, самотен го прави тълпата. В града ние се намразваме един друг, защото ни е тясно. Екологически проблеми на вида, както казват модерните антрополози. Не можете да си представите каква благодат е далеч от брега. Там аз обичам всички. Дори ония на скутерите и водните велосипеди! За съжаление никой не учи човека на това умение да се усамотява.
— А и не всеки може да си има лодка, нали?
Той реши да види защо тя продължаваше да се заяжда, но отново срещна само подозрителната екзалтация на очите й.
— Не се сърдете, просто и аз ви завиждам! Човек наистина трябва да обича нещо, което стои над него, иначе е загубен.
Той търпеливо и дълго бе се приучвал да изслушва хората, да се отнася сериозно към думите им.
— Знаете ли, когато ме питат обичам ли морето, винаги се разколебавам. Аз съм градско момче и целият ми живот премина в кина и класни стаи, в аудитории и кабинети. Имах нужда от подобна връзка, измъчваше ме липсата й. Понеже не ме биваше за експериментатор, аз се захванах с теорията и природата пак си оставаше за мен математическа абстракция, произволна, игра на някакви си там частици, такъв или инакъв мисловен модел. Нали разбирате? И само далеч от бреговете аз се усещам пред нея като пред нещо осезаемо цялостно. Как да ви го обясня — една противоотрова срещу професионалната изпортеност! Освен това винаги ме е било страх, още от дете. Трябваше да надвия този страх. — Той побърза да приключи оправданията си, защото нещо в него занастоява да съобщи и друга причина за упоритата му битка със страха от водата. — Та исках да кажа, снобизъм или не, щом идваш тука не само като летовник, длъжен си да създадеш някаква лична връзка с морето.
Обедният час обезлюдяваше кафенето, бе опразнил и площада пред него. Маранята сънливо се гърчеше над асфалта. Магазинчетата бяха спуснали пъстрите си щори и всичко приличаше на приключил панаир, оставил подире си нажежената печал по отминало веселие.
— Сънувате ли го? Каква зодия сте?
— На сън още ме е страх от него — отвърна той, но премълча отношението си към модното увлечение по астрологията. То го обиждаше като учен.
— Амбивалентност ли му викаха? Любов-омраза?
— Не, казах ви, за мен морето нито е любовница, нито изобщо… както разправят за моряците. Само един-единствен кабинет по космогония. А човек може да обича кабинета си, нали? Може понякога и да го мрази.
Въпреки неговата търпелива сериозност, тя си остана все така непонятно възбудена, закачлива.
— Не особено уютен кабинет.
— Не знам да е направено някое велико откритие в уютните кабинети. Впрочем аз и тука не съм създал нищо.
— А защо не го рисувате? Не видях в колибата ви картини…
— Защото му се плаша. А вие обичате ли го?
— Само като място, където се добива тен — засмя се тя.
И дръпна лакти от масата, защото сервитьорът заподрежда най-после кафетата и чашите, като припряно мърмореше извиненията си, че машината трябвало да бъде зареждана и докато загреела…
Познал, че келнерът си отмъщаваше чрез забавянето, той вяло го укори:
— Можеше поне джина да донесеш. Чарли, Чарли!
— Виноват, професоре! — нахално се захили той и се оттегли с пресилен поклон.
2
В неизбежната пауза след прекъснатия разговор той си позволи да я огледа по-открито. Ръцете й, мургави и гладки, плавно се вливаха в раменете, които бяха по-тъмни, защото първи приемаха слънцето. Мускулът на гръдта набъбваше силно, но постепенно, без да променя цвета си. Сигурно целите й гърди притежаваха същия умело постигнат по евините плажове загар. Непридържани от нищо, те внушаваха усещането за тежест и коравина. Тя не му пречеше, отправила погледа си нарочно встрани, и той продължаваше да потъва в удоволствието от хубостта й. Би дори пощипнал, бащински или приятелски, тая изящно източена шия, която имаше още достатъчно стегната подкожна тлъстина, за да се опази от неизбежните от слънцето пръстени.
— Няма ли да кажете най-после наздраве?
Прозвуча му като „стига си ме оглеждал“ и той виновно вдигна джина си.
— Извинете!
Тя първа удари чашата си в неговата, подсказа му едно оправдание за безцеремонното разглеждане:
— Не знаех, че сте толкова добър художник. Особено тия чуждо планетни видения!
Онази вечер, обидена от него, тя бе се отдалечила от компанията и сигурно бе разглеждала картините му в колибата, под светлината на петромаксовия фенер. В тая светлина те действително изглеждаха ефектни.
— Не е прилично да се подигравате на старите хора заради странностите им!
Тя се изсмя, неоправдано високо, гърлено — или беше малко истерична, или още се смущаваше. И тръсна вече наистина нещо неприлично:
— Сега пък се натискате за комплименти, така ли? Аз от картини може и да не разбирам, но мъжете, общо взето, са ми ясни.
Той се наведе над кафето си. С остаряването все по-често се улавяше как под една или друга форма търси потвърждения, че още е силен и хубав мъж, макар интересът на жените към него дори да се засилваше.
— Имате ли цигари? — добави тя малко рязко, догадила се за сторената пакост.
— Не пуша, но ей сега!
Той се обърна към сервитьора, нямаше го и се надигна.
— Недейте, аз също не пуша. — Възбудата й заискри, готова за нови закачки. — И какво правите самичък в тази лодка? Или не сте съвсем сам, а?
— Имам си принцип: на лодката винаги да бъда сам — отвърна той с желанието да я поохлади. — Елате да я разгледате! Ще се убедите, че не е обзаведена за повече хора. А женски крак изобщо не е стъпвал на нея.
И само й даде възможност да възтържествува:
