досаждали безкористно. Такава партия — разведен, професор, навярно и богат, а горкото момиче кой знае накъде ще го лашнат, след като завърши!
— Еее, още ли не можете да ми простите? Нима по ваше време не е могла някоя студентка…
— В тия работи жената не е виновна, водят я инстинктите. — Тя сякаш нарочно продължаваше да го мачка с брутални откровения. — Искам да кажа, самата природа ни прави користни, задължава ни да търсим хляб и сигурност за децата си. Моята прабаба ми казваше, тя доста дълго живя и аз вече се момеех… Мъжът, викаше ми, не бива само да е по-грозен от маймуна, та да можеш да търпиш целувките му, но като се удари по джоба, там трябва да дрънчи.
Той удари с длан десния джоб на джинсите си.
— Дрънчи, дрънчи! — Бръкна в него и извади връзката ключове.
— Наистина дрънчи! Ключ от апартамент, ключове от кола, сигурно и от лодката. Имаме си нюх за тая работа.
— Ама защо толкова се заяждате с мен? Не пия, не пуша, с жени не гуляя, държавата ми плаща добре. Такъв е стандартът днеска. Мисля, че и вашият мъж… Впрочем, вие така ли го накарахте да се удари по джоба?
— Аз самата го ударих — прихна тя.
— Деца имате ли?
Зададе въпроса си неволно, в логиката на нейните мотивировки, а вероятно засегна нещо болезнено. Лицето й мигом изсивя, стана неприветливо.
— Иска първо да получи катедрата си.
Професорът въздъхна предпазливо.
— Несправедливи са, знам. Все пак ще я получи. Няма по-добър.
А художникът в него се питаше възможно ли е красотата да бъде и неприветлива? Винаги се бе плашел от портрета, но сега лицето й му се стори лесно за рисуване с тази контурно изявена, дистанцираща гордост. Изтърси в порядъка на собствената си отнесеност.
— Бих се опитал да ви нарисувам.
Тя пак така неестествено прихна срещу унесения му поглед.
— Както го удрям по джоба ли?
— Какъв джоб? А, да! Не, аз не ви повярвах, иначе щях да ви наругая. И ще ви помоля друг път пред мен за мъжа си…
— Ще има ли друг път? — прекъсна тя неприличната му заплаха.
Той се обърка пред обещанието, което настояваха да изтръгнат от него.
— Разбира се. Ако ви рисувам…
— Лош модел съм. За каквото и да било — рече тя рязко и рязко стана. — Сега вече ще ме пуснете, нали?
Той слисано се изправи подире й.
— Нещо сбърках ли?
— Не, не, аз сбърках! Благодаря ви за джина, много хубав беше!
В дланта му остана хладната влага на видимата невроза, която през цялото време бе я измъчвала, но гъвкавата припряност на мургавите й крака и блесналият на слънцето нежен гръб веднага пресушиха спомена от студенината на ръката й. Той гледа подир нея и след като изчезна от площада. Но не гледаше подир модел. Колкото и да си представяше само лицето й в оня миг на внезапната, тушово очертана гордост, не смогна да потисне размърдалия се в гърдите му протяжен копнеж по едно, сякаш останало си недолюбено някога, красиво женско тяло. Не, не онова, което така дълго и грациозно бе се отдалечавало от него — то вече бе се сляло с абстракцията на мъжките му сънища.
Е да, опита той да го отблъсне с малко присмех над себе си, пак разрешихме да ни нарушат хормоналния баланс! И пряко принципите си, подвикна на Чарли за трети джин.
3
В малкото крайморско градче бе трудно да срещнеш някого истински случайно. Срещите се обуславяха от общия режим: часовете за плажа, за пазаруване, за хранене и разходка. А два пъти през деня — около обед и надвечер — цялото му курортно население се изсипваше на площада с кафенетата да демонстрира степента на своя тен, да покаже тоалетите си, да уговаря вечерните си забавления. Новата им среща обаче изглеждаше натрапливо не случайна. Съпругата на биофизика седеше под същия чадър, а вероятно и на същия стол, който така рязко бе напуснала преди четири дена. И отдалеч вдигна ръка, като че ли можеше да остане незабелязана с причудливата половиндекарова шапка, с огромните екзотични по форма очила.
Той снизходително й прости този вид — навярно единственото, останало й от несполучливата филмова кариера, но се ядоса на собственото си вълнение. След като бе направил по памет десетина еднакво нескопосани скици на лицето й, стигна до по-разумния вариант: да го забрави. А сега принудително го връщаха към него.
— Ще пиете ли от моето питие, професоре? — рече тя, докато той внимателно поставяше двете грамадни чанти край масичката. — Малък джин с тоник и лимон!
Бършейки с кърпа врата си, той надникна в чашата й, сякаш не вярваше, че е същото питие.
— С колата съм.
— Научихте ме да го пия и оттогава аз всеки ден, а вас ви няма и няма! Човек може да се пропие заради вас!
— Мараба, професоре! — прегъна се Чарли над масата им и му даде възможност да се посъвземе.
— Мараба, Чарли! Един чай, а за дамата…
— За мен не! — енергично се намеси тя.
— Зареждам лодката — кимна той към претъпканите пазарски чанти, които бе принуден да мъкне, защото през лятото целият търговски център на градчето ставаше пешеходна зона. — Както би се изразил този морски вълк Чарли, утре отблъсвам.
Сервитьорът потвърди с ухилен поклон, щастливо забравил онзиденшната му нелюбезност, и хукна за чая.
Лицето й пак така за миг се втвърди и потъмня, а щом се отпусна, встрани над ъглите на устните й се появиха незабелязани предишния път от него почти детски гънчици, които би трябвало да се смеят, както винаги се смеят трапчинките по лицата на момичетата. Но на тези май им се плачеше.
— Каква хубава дума! Да можеше човек поне веднъж така да се отблъсне от всичко!
Прищя му се да го отложи — заради тия изненадващо невинни гънчици над устните й, но знаеше, че въпреки всичко утре ще отплава.
— Не бързайте да ми завиждате! Никак не е весело на моята лодка. Вижте, ако нямате непременно нужда, свалете тия очила. — Не се снаждаха с гънчиците, в които човек простодушно би могъл да се влюби. — Имате такива очи!
Тя смъкна очилата с оная бърза покорност, на която единствено жените умеят да придават очарование. Оголеното й лице го изненада. Стори му се по-едро — очилата бяха го смалявали и сега той го гледаше като през лупа.
— Опитвах се да ви нарисувам, но нищо не излезе.
— Защо?
— Как защо? Първо, не съм никакъв художник, и второ, не ви познавам.
— Значи с добро сте мислили за мен, щом сте ме рисували? А аз миналия път се отнесох така лошо! И все идвах да ви се извиня.
— За какво? — издаде се той, че не бе мислил чак толкова за нея, и побърза да добави от висотата на възрастта си, поемайки от Чарли чашата: — В горещините най-добре е да пиете чай.
Тя сигурно и в къщи си получаваше подобни съвети, та веднага награби изпотения от жегата джин.
— Жалко, че заминавате! Бих могла да ви позирам. Тук и без това няма какво да се прави.
Той отби новата й атака, като сръбна от чая с насилено добродушие.
— Някога Пикасо рекъл на Гертруда Стайн: Това, че те гледам, ми пречи да те видя.
