— Нека тогава да не я оскверняваме!
— Тия дни ще изчезна за до края на ваканцията — съобщи той почти като предупреждение, защото нежният улей на гръбнака й и трогателното събенчие още смущаваха мозъка му. Те навярно бяха го и накарали така непредпазливо да я покани на яхтата. — Защо имам чувството, че ви познавам по-отдавна, не от онази вечер?
Тя импулсивно се прекърши над масата, също се залови за кафето.
— Може би сте гледали филма „В началото на пролетта“? Не, то бе отдавна.
— О! Филмова звезда?
— Не, не, само веднъж съм играла!
— Защо? Вие сте хубава, даже много, пък и доколкото знам… — поиска той да я оправдае и пред себе си, но тя го прекъсна:
— Бях още ученичка. Съвсем несъвременно момиче бях и почти насила ме измъкнаха от чина. Точно такова им трябвало, чисто, наивно, себе си да играе. Кое момиче на шестнайсет годинки няма да се съблазни? — Думите й, задъхани, взривни, приличаха на отмъстителни изстрели. — Писаха, че съм талантлива, че имам бъдеще, а после никой не ме потърси. Само ми объркаха живота.
Бе чел и чувал нещо подобно: банализираната вече трагедия на хиляди момичета по света, чийто природен нагон за себепредлагане бива подведен от мултиплицирания флирт на екрана. Домъчня му, че и тя бе се подмамила по него.
— Сигурно още не можете да го надживеете?
Тя лакомо отпи от джина си.
— Колкото и да се бориш, остава ти за цял живот. Доскоро, щом се запознаех с някого, след петата минута вече го питах дали не е гледал филма. После бягах някъде да се нарева. Ето и сега, нали видяхте! — усмихна се тя в твърде болезнен опит за самоирония.
Прищя му се да погали пръстите й, които барабаняха по покривката, да ги укроти и приспи.
— Сродни души сме. И аз ходя в морето всъщност да се нарева. Предричаха ми бляскаво бъдеще, станах най-младият професор в университета, а после… Остана ми ден из ден да предъвквам чуждите истини пред студентите. Впрочем това е достатъчно често и при нас.
— Да, ама името ви стои над цял куп книги, нали! — устните й лекичко прихнаха, да заглушат навярно звънналата между тях злобичка. — Да оставим настрана, че студентки като мен са готови да ви целуват и подметките.
Изрече го уверено, не като предаване на клюка и доста болезнено го улучи. Все още не минаваше семестър без някоя студентка да влезе в кабинета му и по един или друг начин да му се предложи, но той никога не си позволяваше това да го ласкае и то го караше да се чувствува виновен пред храбрата им младост. С течение на времето бе си изработил и една формула за вразумяване, без — както си въобразяваше — да ги унижава: „Разбирам ви, мило момиче, харесвате лекциите ми, малка сте още, затова ви се струвам много умен, много добър и така нататък, но не настоявайте да ме гледате и по долни гащи. Знаете ли как ще се разочаровате!“ Малко смях и после: „Представете си само какво ще стане! Аз съм стар човек и непременно ще се влюбя във вас, щото сте едно много сладко момиче, както ви гледам. Добре, ама на вас бързо-бързо ще ви мине и контрата ще остане у мен. Защо искате да ми причинявате страдания, щом толкова ме уважавате?“
Сега той предпочете да не реагира на нейното „студентки като мен“.
— Вижте, това, което днес представлявам в очите на хората, щеше да бъде някакво удовлетворение, ако поне двайсет години бях драпал за него, както си е нормално. Но когато си го постигнал още в началото и повече с благоволението на другите, с тяхната надежда? И ако после въпреки вече наистина сериозните ти усилия не се ражда у теб нищо по-добро и си принуден да живееш в осъзнато безплодие, а още се чувствуваш млад и сили имаш, и знания, и ум, и условия за работа? Сто пъти по-добре е да не го постигнеш, но цял живот да си имаш надежда и цел…
Усети се на катедрата си, обзет от, онова сдържано патосно красноречие, с което така въодушевяваше студентите, и побърза да го затъкне. Чашата обаче се оказа празна и той само облиза сладникавия й ръб.
— Да пийнем ли по още едно? Разговорът стана тъжен.
Едновременно погледнаха ръчните си часовници, едновременно се смутиха.
— Поръчайте! — каза тя, сякаш се инатеше някому.
— Ето че стана още по-тъжно! Срещат се двама души и може би имат какво да си кажат, но първата им работа е да установят колко време ще си дадат, не колко чувства и мисли. Те това ражда модерната самота, мила госпожо! Все по-малко време имаме един за друг.
— Аз съм, която трябва да се засегне. Значи не съм ви се харесала. А часовника погледнах просто така, дори не го видях.
— И аз просто така. Бях тръгнал да гоня един монтьор, който да ми прегледа мотора. Но под нашите рефлекси винаги има и друг смисъл, нали? Ако разбирах от психоанализа, може би щях да ги открия. — Чарли, още по един джин!
Сервитьорът, естествено, не се казваше така, казваше се Чавдар, но с такова име сигурно е неудобно да хайдутлуваш из джобовете на курортистите.
— И още един принцип наруших заради вас. По това време аз никога не пия повече от петдесет грама.
— Недейте, моля ви! Ще ме обидите, само и само да прикриете собствения си гаф. Нека говорим за друго!
Той отклони поглед към площада. Не знаеше в кое да я увери — че наистина си има такъв принцип или че наистина я харесва. Двамина от минувачите кимнаха за поздрав и бързо оттеглиха усмивките си, защото той реагира със закъснение.
— Скучен човек съм. Не умея да флиртувам, а току чета лекции на хората. Но тоя даскалски занаят!
— Забравяте, че точно за такъв съм омъжена.
— Ясно! Затова си и погледнахте часовника! — рече той с облекчение, защото отново бе я усетил като опасност. Нестихващото й напрежение все така го плашеше.
— Не, исках само да преценя дали мога да остана още малко, без риска да бъда изгонена, както гоните студентките, си. Аз ви разбирам, мило момиче, но защо трябва да ме гледате и по бели гащи, много ще се разочаровате. Изрече го като премислено, дори езиково добре изградено отмъщение и цялата се превърна в злорадо очакване.
— Хей, това пък откъде?
— Веднъж вече ме изгонихте така.
— Невъзможно! — викна той, сервитьорът обаче го накара да млъкне, разполагайки с пресилена изисканост чашите пред тях. И той още си отмъщаваше.
— Истина е! — изпревари го после тя. — Ще ви кажа как стана, но няма да ми се сърдите, нали? Говореше се сред момичетата, че така сте отблъсквали студентките и моите приятелки, аз имах тогава в курса ви една приятелка, с нея посещавах и вашите лекции, та те ме накараха. Той не те познава, викат ми, изпит при него няма да държиш! Изобщо, цял заговор, да проверим наистина ли отблъсквате всички по еднакъв начин. Момичешка работа! — Тя се изсмя с предишния си внезапен смях, който, изглежда, все пак извираше от смущението й. — Е, и аз като бивша артистка…
— Представям си какво кикотене е паднало! И кога беше това?
— Не, не можете да си го представите! — отвърна тя, а усмивката след неестествения смях грозно скова устните й. — Приятелките ми не знаеха, че аз също бях успяла вече да се влюбя във вас и се надявах да не ме изгоните. Или поне не като другите. Така че, другарю професор, голям рев падна след големия смях. Наздраве!
Той рефлективно вдигна чашата си.
— Тия мои проклети принципи! Да изтърва такова момиче!
Тя с демонстративна наслада отпи от студеното питие, в което газовите мехурчета сякаш бяха замръзнали.
— Недейте, наистина не умеете да флиртувате! И най-много с това карахте студентките да лудеят по вас. Отдавна беше, разбира се, а сега аз напълно, ви влизам в положението. Сигурно не всички са ви
