Тя се понапрегна да схване смисъла и оня невротично висок смях от миналия път разтрепера устните й.
— Е, другарю професор, намерихте най-после по-оригинален начин! Дано само да не е някое ново клише за пред студентките!
— Не е — присъедини се той към смеха й. — Сега ми хрумна, пък и на мен не ми пречи гледането, неможенето ми пречи.
— Щото много ще се разсърдя! — настоя тя да довърши. — Ще ми дадете ли да се видя?
— Скъсах ги. Може би ще се опитам пак, в морето. Но очите ви май ще трябва да пренеса на друга планета. Или ще ви нарисувам как управлявате звездолет.
— Какво толкова им намирате? На какво ви приличат?
Сравнението му се роди сякаш от само себе си.
— На големи, тъмни аметисти. От най-тъмните. Те са и най-скъпите. Нали знаете онези камъни, аз много ги харесвам. Тия топли, ту черни, ту златистокафяви или кехлибарени отблясъци, а дълбоко в кристала като че ли тлее една красива мъка. Ако меланхолията имаше кристална структура, така бих си я представил. Говоря за оная меланхолия на търсещия дух, дето я е нарисувал Дюрер.
Той се бе вдъхновил от метафората си, но го сепна споменът, че тъкмо такъв пръстен бе купил на бившата си съпруга за първата годишнина от сватбата им.
— Простете, ама ние, физиците, все структури виждаме!
Тъгата в аметистите насреща му наистина заизхвърля тъмно златни отблясъци.
— Ласкаете ме, ласкаете, а после отблъсвате.
— Доколкото си спомням, миналия път вие отблъснахте.
Това не биваше да казва — задължаваше го да продължи флирта. Но въпреки че целият ход на разговора им дразнеше дори ухото му със своята булевардност, той участваше в него с оная треперлива хазартност, с която залагаме в някоя игра, знаейки, че пак ще загубим.
— Не е така, миналия път аз просто избягах. Опитах се да ви отмъщавам заради някога, но можеш ли да се сърдиш някому, който дори не те е забелязал. Държах се като простачка.
— Вижте. — Той усети потребността да я назове с първото й име’; миналия път тя май го изрече, разказвайки му нещо, но сега не успя да си го спомни и това го изпълни с чувството за неловкост. — Вижте, аз някога, още щом стъпих на катедрата, още като асистент, си забраних да забелязвам студентките. Пък и за курортни флиртове не ме бива.
Под стряхата на половиндекаровата шапка отново настъпи промяна, която го обезпокои, защото не я виждаше добре. Тя бе извърнала глава към входа на кафенето, като едновременно отваряше чантата си.
— Пак ли ще бягате? Извинете, ако нещо…
— Ало, Чарли!
Изглежда, наистина бе станала редовна посетителка, щом така подвикваше. Ръката й обаче извади кърпичка и внимателно заподсушава с нея ъгълчето на едното око, макар там да нямаше никаква влага.
— Останете, моля ви.
— Не бива — рече тя тихо и прихна в насилен смях. — Вие не знаете колко тъжно умея да плача!
А в следващия миг действително се разплака с внезапни, като повечето й прояви, невероятно едри сълзи. Върху кадифения загар на бузите й те лъснаха със затрогващата мъка на детския плач.
Той объркано се изправи. От съседните маси бяха усетили, че става нещо под половиндекаровата стряха, и занадничаха към нея.
— Помогнете ми да занесем продуктите!
Тя подсмръкна, преди да се наведе, но въпреки това в отворената й чанта капнаха няколко сълзи.
— Аз трябва сметката…
— Ще се върнем! Хайде!
Той награби препълнените до спукване чанти, но сервитьорът дотича, пожелал и той да надникне под стряхата. Кимна му да бъде спокоен и Чарли отвърна съучастнически с „Окей, професоре!“.
Тя го застигна чак на изхода на улицата, защото той бе избързал, та да не я смущава, и посегна за едната чанта. Не й я отстъпи.
— Колата е наблизо.
— Простете, аз…
— Щом така добре си знаете силата на плача… — Усети липсата й край рамото си, обърна се и я видя готова да тръгне в друга посока. Викна: — Ей, я вървете тука! На ви чантата!
Повлечена от изненадващата й тежест, тя залитна напред, пльосна я на паважа.
— Дано яйцата да са в другата! — вдигна я той с искрена загриженост и стана вече смешно.
Комичен бе и разсеяният’ й опит да влезе с голямата шапка в малката, доста олющена кола. Косите й се разчорлиха, шапката отлетя гневно на задната седалка. Но това също не го развесели, защото той вече съжаляваше. А щеше да съжалява и ако бе я отблъснал окончателно, знаеше го. Някак си прекалено естествено се залепи тази жена на страната му зад кормилото. Може би непонятните й сълзи така силно я залепиха там, но още по-обезпокоителен бе собственият му порив на нежност към нея — на няколко пъти му се прииска да пусне ръка от волана и да доразроши главата й, както го бе правил като дете с братовчедките си. Или да я положи успокояващо върху дългото й бедро, чието напрежение пулсираше и в тъканта на белия фланелен панталон.
Яхтата му киснеше сама край стария рибарски кей, отдавна завладян от курортистите. Всички използуваха хубавото време и мекия вятър. Вързана, тя винаги го натъжаваше с вида си на примирена бяла робиня и също го караше да се чувствува виновен, особено заради мръсната вода под нея. Сега обаче тя изглеждаше готова да полети. Бе платил онзи ден на три момчета да я измият и гордостта му засия като бордовете й.
Морето, чак до хоризонта, бе нацвъкано от шарените петънца на яхти, катамарани и водни велосипеди, които в далечината изглеждаха неподвижни. Само в залива пред съседния плаж скутерите, които влачеха по един или двама скиори, описваха демонстративно ревящи дъги. Дори във въздуха се носеха неколцина от тия мускулести фукльовци, които освен с водните ски бяха се въоръжили с разноформени и разноцветни крила за планиране. Красиво и ефектно беше плавното им издигане и спускане към водата и той възревнува, като видя, че при слизането си от колата тя се загледа в тях.
— Ето я!
Тя непристорено ахна — сигурно бе очаквала и лодката да е подобна на автомобила му, чийто модел чезнеше десетилетия назад в годините.
— И на това му викате лодка?
Той вадеше тежките чанти от багажника, отвърна с показно нехайство.
— Нещо, в което човек плува самичък, още от древни времена се нарича лодка. Пък и повече обичам тази дума.
— Но тя си е цял кораб! Как се справяте сам?
В опразненото пристанище яхтата изглеждаше многократно по-внушителна. Бе я купил от блъснали я в наши води чужденци и доста години влага в нея всичките си спестявания, докато я превърна в малко чудо на модерната техника.
— Нали казахте, че студентите ме обичали. Ето тук е материализирана и тяхната признателност. Давах им я на времето да упражняват на нея изобретателността си. А двама много талантливи електроници, сега са някъде по чужбина на работа, така я наблъскаха с уреди и микропроцесори, че тя може и без мен да прекоси цялото море. Автопилоти, програмно управление… Всичко е по линията „Направи си сам“.
Тя неуверено изкачи трапа, но явно не се боеше и това му се хареса. А щом скочи на палубата, извика, приела неговото наименование:
— Горката лодка, ето че я опозори един грешен женски крак!
Той още виждаше сълзите й и те продължаваха да го правят отстъпчив.
— Може би й е било вече време.
— Нещо да ви помогна?
Той мъкнеше чантите към вратата на каютата. Подаде й ключа. Тя го пое рефлективно и чак тогава се усмихна, и много тържествено заотключва, сетила се за символа, а той й рече наум: Само не си
