на обекта.
— И при човека никога не се превръща в теория! — довърши тя вместо него.
— Доказаната теория е скучно нещо, хипотезите винаги са по-интересни. Вие какво образование имате?
— Биоложка съм. Но се опитвам в журналистиката, доцентът не ще и не ще да ми намери работа, било му неудобно.
Той скочи от мястото си и застана до белите тръби на релинга. Водата, която попляскваше бордовете на яхтата, бе тежка, черна, мазна и той закопня за другата, която го чакаше отвъд хоризонта. Рече гърбом, но се досети, че тя нямаше как да го чуе, и повиши глас:
— Знаете ли, Алфа, засега хипотезата е такава. Ние с вас май наистина можем да разговаряме. Аз обаче съм такъв идиот, че въпреки всичко утре ще отблъсна. А също така е сигурно, че ще продължа да разговарям с вас и ей там, зад оня опикан от курортистите хоризонт. Ще ви рисувам и ще разговарям с вас…
Решението идеше насреща му като порив на ураганен вятър. Той знаеше, че веднага трябва да обърне лодката срещу него, да смъкне платната, за да не бъде прекатурена, а стоеше очарован от заплахата и единственото, което смогна да направи, бе да придаде на предложението си мъничко шеговитост.
— Затова най-добре ще е, ако е възможно, разбира се, да отскочите за четката си за зъби, пък аз през това време да обиколя магазините да дооборудвам лодката за двама. Ето, давам ви възможност по- ефикасно да ми отмъстите.
Зад гърба му не бързаха да си отмъщават, а той отново вече го желаеше. Морето все така галеше белите бедра на яхтата с ленивото сладострастие на мръсните си длани. Нещо изтрополи на палубата — шезлонгът лежеше прекатурен.
Сега тя също гледаше към „опикания хоризонт“. Очите й, малко поизпъкнали, бяха станали корави и черни като камък. Аметистът май не ставаше толкова черен.
— Не е ли по-разумно да оттеглите поканата си, а?
— Хайде! — промълви той без никакво настояване, тревожно учуден как е възможно и двамата да съзнават, че е лекомислено, че не ги очаква нищо добро, а да не могат да му противостоят.
Не съумяха дори да се престорят на радостни или развълнувани и само принудата да бъдат делови им помагаше да потискат общото безпокойство, което силно приличаше на разкаяние.
4
Наложи се да тегли още пари от банката за новите покупки, след това я изчака на уговореното място. Подвикна й през прозорчето на колата: „Алфа“, но тя се оглеждаше в друга посока, та се наложи да го повтори и потрети.
Тя притича, грейнала заедно с оранжевия сак, който се блъскаше в краката й.
— Прощавайте, аз съм като малките кученца, дето още името си не знаят, а и колата ви не запомних.
Хвърли сака на задната седалка, изпъна чифт дълги и силни бедра, обути сега в избелели джинси; стари бяха и маратонките й. Кокетното бяло каскетче, заменило половиндекаровата стряха, дооформяше вида й на студентка от някоя артистична специалност.
Той още не бе се справил напълно с разкаянието си, а сега към него се прибави и тревогата щеше ли да бъде равностоен партньор на тази млада жена.
— Не е ли малко багажът ви за дама като вас?
— Та вие не ме поканихте за цял живот? — Тя изписка комично: — Ау-, какво изтърсих! Не се плашете, нямам намерение да напускам мъжа си! Ей, ама какво става с мен?
Преображението й в бъбриво момиче го вълнуваше приятно и като че ля му трябваше още съвсем мъничко, за да се отпусне.
— Трябва да е наистина много добър, щом ви пуска така.
— Той замина вчера — простодушно призна тя. — Сам ми предложи да остана, а аз му казах, че може би ще бъда с приятели на яхта. Разбира се, не му казах с кого, навремето прекалено много изливах пред него студентския си възторг от вас. А той все работи и работи, не мога да го накарам два дена истински да почива. И вие ли така?
Той отбеляза в себе си, че тя, значи, още оня ден си е била решила да му се натресе на лодката, но не се възбунтува. Всички жени, които бе имал, все по някакъв подобен начин бяха го завладявали. Вместо това се усети гузен пред мъжа й.
— Страх, мила Алфа. Панически страх, че природата може да е решила да ти открие нещичко за себе си тъкмо когато си се изключил за възприемане.
Колата бавно си търсеше място из тесните улички, по-близо до търговския център.
— На лодката поне не си ли почивате?
Бе влязъл вече в негласно — и непосилно, знаеше това — съперничество с младия доцент, но то разпали преподавателското му красноречие:
— У Айнщайн има един термин „Жесток експеримент“. Мисля, че го употребяваше в някакви разсъждения за Достоевски. Паралел правеше с нашите методи. Както ние поставяме природата в неестествени, в мъчителни за нея условия, режем я, разлагаме я, разбиваме атомите й, същото правел и Достоевски с героите си, като ги поставял пред неразрешими проблеми, в безизходни ситуации. Може и обратното да е било, няма значение.
Той откри най-после една пролука в редицата от коли, където успя да влезе без маневра.
— Та исках да кажа, като ме хване отчаянието, заставам гол на носа, на самия ръб и викам, и крещя, и плача. Ето ме, направи си с мен един експеримент, най-жестокия експеримент си направи, последния! С гръм ме изгори, удави ме с бурите си, но ми открий поне още нещичко за себе си, поне в последния миг…
Изключи мотора и чу последните си думи прекалено гръмко, засрами се, обърна се към нея за извинение, но позна в плахата й устременост към него, че е извоювал една победа, и пожела да усили ефекта й, превръщайки разказа си в артистична самонасмешка.
— Дааа, никак не ми е весело на моята лодчица! А понякога знаете ли какво правя? Нарочно разигравам положението на корабокрушенец. Отивам чак в центъра на морето, дето е розата на ветровете и дето никой не минава, заключвам консервите, водата, запечатвам компаса и радиостанцията, преструвам се на финикиец, комуто тепърва предстои да открива движението на звездите и морските течения, за да видя дали няма да съзра нещо, което човечеството не е довидяло, нещо, което може би самата ни система на образование пречи да забележим. Затова, мила Алфичке, оня ден ви казах, че няма самота на лодката ми.
Тя се облегна силно на седалката, загледа се в посивелия от старост сенник над стъклото.
— Не знам дали стана случайно или вие просто… Но като дойдохте… дойдохте като в онази легенда, дето Христос казал на един мъртвец или сакат беше, дето му казал: Стани и ходи! И аз се чувствувам сега така. И това име! Не може да се измисли друго име за някое ново начало. Аз наистина се чувствувам като една мъничка алфа, не, не главна, мъничка, но все пак… Ох, и аз вече не съзнавам какво говоря! Трябва да ми простите оглупяването, но нали преди всяко голямо начало винаги малко си загубваме акъла, било от радост, било от страх!
Тя млъкна и сигурно очакваше най-после да бъде прегърната или поне докосната, но той се уплаши, че с театралщините си бе предизвикал такова признание, прозвучало му прекалено задължаващо за малката любовна авантюра, с представата, за която бе потискал разкаянието си. И не намери какво друго да отвърне:
— Не бива да се боите. Лодката е много стабилна, аз съм доста опитен, а морето в тоя месец е най- спокойно.
Тя прихна лекичко в нервния си смях, навярно за да му помогне.
— Ама нали точно това ви казах, не ме е страх! С вас и в Бермудския триъгълник ще вляза. Ох, как бих влязла в тоя триъгълник, та никога да не изляза оттам!
И окончателно го накара да осъзнае, че изцяло прехвърляше върху него отговорността за това как ще
