въобразявай, че ще те изтърпя тук повече от половин час!
Слязоха един след друг по няколкото стъпала и сякаш потънаха в прохладата на басейн. Той бе оставил от предната вечер всичките илюминатори отворени и те продухваха помещението със зеленикави струи въздух.
Лявата страна на каютата се заемаше от широко, покрито с пъстро одеяло легло, веднага след него следваше вратата на кухничката, в която той побърза да изчезне с чантите. Масата, дълга и тясна, блестеше с чистия си плот. Украсяваше я единствено голямата термосова кана, която стърчеше закотвена в специално ложе. Отсрещната стена бе изградена цялата от шкафове с две лавици между тях. Няколко стръка изсъхнал папур стърчаха из закрепена в метален обръч малка древногръцка амфора, подарена му от тукашните леководолази. В дъното друга стълба извеждаше отново нагоре към командната кабина — остъклена и наблъскана с апаратура като кабината на въздушен лайнер.
Дисциплиниран допълнително и от мореплавателското си хоби, той подреди покупките из долапите, тури джезвето с кафе на газовия котлон и едва тогава излезе, все още зает с мисълта как да се отърве от гостенката си. Тук, сред любимия си уют, я усещаше като двойно по-силна заплаха.
Не посмяла да надникне при него в кухнята, тя бе напуснала каютата и стоеше на предната палуба, загледана в морето. Слезе в трюма за сгъваемия шезлонг и го понесе с ленива крачка, към която го принуждаваше тясното пространство.
— А вие? — попита тя, когато той разтвори шезлонга отпреде й.
— Нали ви казах, че не е обзаведено за повече хора.
— Ами ако извадите някоя корабокрушенка?
— Ще я настаня в спасителната лодка. Имам една надуваема.
— Дори на палубата ли няма да я пуснете? Ау, че сте жесток! Пък се говореше, че сте добър, великодушен, мъдър, някога ви викаха Младия Буда.
И успя пак да го ядоса, както го ядосваха и студентите; всеки нов курс сякаш се смяташе задължен да му лепне и свой си прякор.
— Буда не е бил физик. А във физиката има един фундаментален принцип. Когато една частица влезе в някой атом, друга трябва да излезе. Искате ли алкохол? Само че е топъл, зареждането с лед съм оставил за утре.
— А законът за допълнителността? — неуверено подхвана тя, защото, изглежда, бе го забравила. — Не казваше ли той, че нищо в природата не може да съществува в един екземпляр?
— Ей, ама вие… — простодушно се зарадва той на отговора й, после панически хукна към вече изпълнената с дим каюта. Бе го зърнал да излиза от кухненския илюминатор.
Гъстата течност пълзеше на гъсенични струйки по джезвето, припламваше на газовите пламъци. Спаси колкото за по половин чаша, но не успя да не си помисли в духа на старото моряшко поверие, че щом на борда се качи жена, с нея се качваха и бедите за моряка.
— Ето и чашите ви за кафе са две! — посрещна го тя с весело разобличение.
Той внимателно приклекна в краката й, за да ги остави на дъските.
— Резерва, ако счупя някоя из пътя. Искате ли бисквити?
— О, не, имам да смъквам излишни килограми!
Тя се наведе да вдигне чашката си, която несъобразително не й подаде, и тогава той, неволно търсейки излишните килограми, съзря краката й оголени чак до над тънките, мургави глезени от вдигналия се нагоре панталон.
Стъпалата бяха къси, но в предната си част, където пръстите се събираха, за да се напъхат в каишките на сандала, неочаквано и грубо се разширява. От палците встрани между каишките стърчаха грозно изпъкнали кокалчета.
Пак така несъобразително, той седна направо на дъските в самите й крака.
Тя не направи опит да ги скрие под шезлонга.
— Не гледайте натам, грозни са! Някога ги разширих в балетната школа, но може ли едно момиче да не изкара читалищната балетна школа! А после, това там… Небрежна съм към себе си. Казват, че можело да се оперира, но много боляло. Пък истинската жена би изтърпяла всякакви болки, щом е за хубост, нали?
Естествеността, с която говореше за слабостите си, го накара да осъзнае, че тя всъщност и миналия път не бе кокетничила, дори когато открито флиртуваше, и той рече, простил й първата беда, която бе донесла на борда.
— А пък една интелектуалка не би трябвало да търпи тесни обувки.
Тя духна в чашата си, опита се да поеме глътка.
— Всичко в нас, жените, вече е така деформирано.
— Не разрешавам тъжни философии на лодката си! Харесва ли ви тука?
— Човек би могъл да си помечтае за едно пътуване, но вие с вашите принципи! Какво е това „Птах“, дето го пише отпред?
— Името й. Един добър, стар древноегипетски бог. Бог на хармонията и на реда.
Тя очевидно се мъчеше да отгатне смисъла на такова кръщаване, изтегна се в шезлонга, облъхна го с много уют. Той се засмя.
— Да, ето това, да! Нали ме обвинявахте в снобизъм? Това вече си е чист снобизъм, но го усетих чак когато бях я вече регистрирал с това име. А вие как се казвате?
— Не си го харесвам. Впрочем, я измислете и на мен някое такова име — продължи тя да флиртува и с гънчиците над устата си, чиято магическа сила сякаш нарочно бе оставила за днес, за решителната схватка. Той се чувствуваше почти влюбен в тях. — Ама някое красиво и странно, като на ония частици, дето не допускат да им се заемат местата. Как бяха? Мюони, глуони, мезони… Ей, защо ги кръщавате само с мъжки имена? От къде на къде ще решавате, че в основата на материята лежи мъжкото начало!
Тя само разиграваше възмущение, но той бе подкупен от нейната ненатраплива интелигентност.
— Виж ти докъде чак е проникнала мъжката диктатура над света! Ако искате, като се върна, ще ви помогна да напишете една статия. И в чужбина мога да я пратя. — Той се замисли в кои по-авторитетни чужди списания би могъл да я даде, а насред заглавията им се пръкна едно „Алфа“, което той изрече като откритие: — Алфа!
Тя не го разбра.
— Нали искахте име? Има алфа лъчение, алфа е и първата буква… Подхожда за първата жена на лодката ми, нали?
Тя недоверчиво опита вкуса на думата: Алфа? Ал… фа и я прие.
— Славата ви е съвсем друга, пък се оказахте доста опитен ласкател.
Той смутено се обърна към морето, населено със стотици лодки и въпреки това навяващо скука.
— Случайно се получи. Сигурно ми се е приискало да не е нещо толкова химерно, както повечето частици с красивите имена. Като разбиваме ядрата в ускорителите, ние всъщност деформираме материята и сигурно се занимаваме с някои ей такива кокалчета, а си въобразяваме, че това е истинският й вид. Пък алфа-лъчите са си нещо съвсем реално и независимо от експериментите ни.
Тя допи последната глътка от кафето си и се наведе да върне чашата на дъските. Гърдите й, и под полото свободни, тежко се наклониха.
— Мислите ли, че изобщо един човек може да съществува у другия в истинския си вид? Искам да кажа… Впрочем, това още апостол Павел го е разбрал. Човекът е една голяма лъжа.
— Религиозна ли сте?
— Не, не, имам си един комшия дядо поп, с когото си бъбрим на стълбището. Поп, ама е умен като дявол и е истинско удоволствие… — Тя се прекъсна, видяла го заслушан в морето.
То никога не бе се изправяло така пред него — като праг към предстояща болезнена самота. И вчера не му се тръгваше, и онзи ден, но отдавна бе се приучил да не отстъпва пред настроенията си, когато вече е взел едно решение. Дълго гледа към тая опряла в хоризонта синьо-зелена стена, нацвъкана от белезникавите петънца на платна и лодки, преди да си спомни, че жената отпреде му още чака отговор. Подхвана предпазливо, налучквайки собствения си метод на разсъждения:
— Не знам какво точно е имал предвид апостол Павел. Нужно е уточняване на понятието, какво е лъжа, лъжа пред кого, лъжа спрямо какво? Не, аз не бих нарекъл човека лъжа, по-скоро… хипотеза. А една хипотеза, разбира се, може да бъде и лъжлива, но тя се мени, уточнява се, търпи развитие с опознаването
