— Толкова добре ли ме познавате вече? — защити се той с лъжлива подигравка; бе се усетил разобличен.
Наистина се готвеше да напусне жена си не заради друга, а заради капризите, с които грабеше времето му от работата над докторската дисертация. И заради това, че само месец след сватбата беше се превърнала в друг човек. Той още обичаше спомена си за годеницата и този спомен, вероятно вече допълнително идеализиран, го отчуждаваше от съпругата, пречеше му понякога дори да легне с нея, като непрекъснато набиваше в очите му разликите. Да, спомените можеха и да разделят, не само да обединяват. Както сега. Бе попитал одеве с надежда това момиче за спомените му, а щом се оказа, че наистина имат общи спомени, стана двойно по-трудно да се доближат един към друг. Портретите там, и двата се изправяха като непреодолима стена между тях.
— Нали разправят, че хората в беда се опознавали? — пригласи на иронията му студентката. — Тъжно е, че не можем да се обичаме, професоре. Пак ли не разбирате? Не тъжно, страшно е! Особено сега.
Той чу само нейното признание и то почти го зарадва.
— Ето, значи и вие не можете! — Използува сгодата да я погледне в лицето, но видя там жената от спомена си, не първокурсничката.
— Това е страшното, я! — рече жената от спомените му. — Имам чувството, че съм ви обичала много и истински, а сега сте ми точно толкова далечен, колкото и операторът, когото изобщо…
— Какъв оператор?
— Не съм ли ви разказвала? Е, няма значение!
Тя осъзна вероятно, че наново го е засегнала или пък добросъвестно искаше да уточни: — Не чак толкова, де! Той отдавна не съществува за мен, а вие седите тука и ме карате да се питам мога ли да ви обичам или не мога.
Въпреки насмешката й в гърдите му като лък се огъна едно очакване. Сигурно би било пикантно да помачкаш под себе си една такава дива феминистка.
— И какъв е отговорът?
Тя лениво се позасмя.
— Няма. Или още няма. Но слушайте, вие сам одеве казахте да приемем, че времето ни връща назад. Значи трябва да приемем и брачния договор там, и какво излиза? Че с мен ще се развеждате сега, не с жена си. Забавно положение, нали?
— Когато се наруши причинно-следствената връзка…
Очевидно не я интересуваше този толкова основен закон на Вселената, прекъсна го бързо:
— Нека тогава впишем в дневника, че сме се развели, а!
— Това ли най-много ви плаши? Шега някаква! Хлапашката й пламенност я надигна от шезлонга.
— Не е било шега, професоре! Вие не сте способен на такива шеги. Я си представете, че изведнъж всичко се върне обратно и ние се окажем наистина женени?
Стори му се, че вече той владееше положението.
— Лесна работа! Ще се разведем.
— Но ако аз тогава ви обичам?
— Хей, ама вие ме затрупвате с хипотези, които са по-невероятни от всичко наоколо!
Тя осъзна, че ставаше смешна, облегна се, потърси защита в ново нападение.
— А вие защо не правите никакви опити да разберете тая мистерия? Какъв сте такъв физик?
— Безсмислено е.
— Как ще е безсмислено? Не знаете ли какво е казал вашият колега Айнщайн? Най-голямото щастие, което можем да преживяваме, това са тайните на природата…
Той извика насред неточния й цитат:
— Откъде знаете това?
— Чела съм го някъде.
— Спомнете си, важно е!
— По-важно е, драги професоре, вие да се осъзнаете като учен, ясно ли е! — също извика тя и рипна от шезлонга. — Хайде, елате да ми разкажете за файн… не, фридмони ли бяха? Ама вътре, тая светлина тук ще ме подлуди!
Пътем той притвори защитните капаци на илюминаторите и каютата ги посрещна със здрач, който им се стори освежаващо хладен. Беше готов да й разкаже всичко за фридмоните, само и само да я отклони от досегашния разговор. Защото и любовта бе от същия род явления, които си остават неясни, каквито и красиви теории да съчиняваш за тях.
Всъщност хипотезата за фридмоните лежеше като инертна купчина насред пороя от знания в главата му, не бе взела досега участие в сферата на неговото мислене. Смяташе я за твърде произволно прикачена към някои интерпретации на статистическия характер на законите на квантовата механика и теорията на относителността. И все пак запознаваше студентите си с нея — като с куриозен пример за това как съвременната космология позволява и дори ни задължава да мислим парадоксално. Сега, естествено, трябваше да я изложи опростено, да онагледява неща, които за човека, чиято представа за пространството е изградена единствено върху сетивния опит, си остават докрай непонятни.
Студентката пак се настани на кревата, забравила страха си от лягането, и пак бе заприличала на първокурсничка. Той я накара най-напред да си представи малка част от триизмерното пространство, примерно колкото яхтата заедно със светлинния облак около нея, и мислено да вижда една сфера, чийто радиус и повърхност бихме могли да измерваме непрекъснато. Класическата стереометрия в този случай ще ни доказва, че ако радиусът на тази сфера расте, ще расте естествено и нейната повърхност, тоест сферата ще се издува. Но ето че според общата теория на относителността нещата са съвсем различни. Когато плътността в такава сфера притежава определена величина, почне ли радиусът да расте, повърхността й ще намалява и цялата сфера може да се свие до микроскопична частица, стига светът в нея да е почти затворен. Такава сфера, погледната отвън, ще представлява микрочастица, а вътре ще си е цял свят със свои си закони. Тази частица именно са нарекли Фридмън. Какъв извод може да се направи от тези фридмони? Тук именно е парадоксалното: понеже измерената сега средна плътност на нашата Вселена е много близка до оная, която сме приели за критична, но ние сме почти сигурни, че има и неоткрити още от нас маси материя, то можем да предположим, че нашата Вселена, погледната отвън, също е микрочастица. А оттук вече сме почти задължени да допуснем, че и всичките ония микрочастици, от които бъка материята около нас, също представляват цели вселени със своя си разум в тях.
— С разум? — слиса се малката биоложка и той разбра, че тя не бе успяла да види абсурдната картина, която й нарисува, а я приемаше както обикновеният човек не се усъмнява, когато му съобщят, че някоя галактика бягала на толкова и толкова милиони светлинни години от него, но закачиш ли на стълбището бележка „Пази се от боята!“, непременно ще си лепне пръста на стената, за да провери дали наистина е прясно боядисана.
— А защо не? — позасмя се той, доволен от ефекта. — Микросветът е свят на вероятностите. Ние никога не можем да определим поведението на тия частици с абсолютна сигурност, пречи ни принципът на неопределеността. Тя си е тяхно обективно качество. Но къде още се сблъскваме с този принцип? Единствено при разума! Когато човек предприема някакво действие, ние можем да го предугадим само с определен процент вероятност. Защото ако човекът винаги реагираше по един и същи начин на едни и същи ситуации, той никога не би развил своя разум, нали? Не би надскочил примитивното си равнище. А той се учи и развива само по метода на пробите и грешките. Не е ли така? При всяко действие пред нашия разум се проточва цяла върволица от възможни решения, от които ние избираме само едно, но за външния наблюдател в повечето случаи то ще изглежда случайно. А с по-голяма сила същото се отнася и за човечеството като съвкупност. Повечето му решения са случайни, подчинени са на принципа, който ние, физиците, при микрочастиците наричаме Случайност на избора. Историята отдавна го е доказала.
— Но какво излиза тогава… — подхвана студентката, замаяна от обясненията му.
— Аз май ви приспах с тая хипотеза. Да си направим ли още по едно кафе?
— Не, не, чакайте — насили се тя към съсредоточаване. — Значи всяка частица е вселена, така ли? Безкрайно голяма вътре и невидимо малка, отвън погледната, и всяка е сама за себе си, затворена е и никога никакъв контакт не може да установи с другите. Правилно ли ви разбрах?
Той кимна нетърпеливо, подканяйки я, както добрите преподаватели, сама да си направи извода.
