— Подигравката ти е неуместна. Бедата еднакво ни засяга.
Сигурно щяха и по-лошо да се скарат, но внезапно тя отправи необикновено широки, топло-кафяви очи към него, в които като в глъбините на тъмен кехлибар мъждукаше усмивка.
— Онези картини там ти ли си рисувал?
— Би трябвало. Ако и всичко останало е вярно.
— Много стара си ме изкарал.
— Хубава си. Не, сега си по-хубава.
Кой знае защо, тя сякаш се обиди от плахия му опит за комплимент, блъсна с отвращение чинията от себе си.
— Плюскаме като на погребение!
— Чак погребение! Може би панихида. Панихида за умрялата ни старост. Или още по-добре: годишнина от сватбата! Хайде да я отпразнуваме, а? Там има шампанско.
— Мисля, че си имаме по-важна работа сега. Нали щеше да разбереш какво е станало?
Права беше, разбира се. Той попе бързаше да се нахрани, за да тури някакъв ред или поне относителна последователност във всичко, което според записките и дневника са преживели. И да го опише, както се полага за добросъвестния учен. Май се очертаваше достатъчно материал ако не за хипотеза, то за що-годе ясна картина, над която после вече цялото човечество можеше да си блъска главата колкото си ще. Обзе го сериозността на млад лекар, готвещ се да снема анамнеза.
— Добре. Нека започнем с това! Кое си спомняш с пълна сигурност?
Ученичката и от този му въпрос се изчерви, а извиквайки троснато, сякаш скри нещо:
— Спомням си само, че днес трябваше да отида на пробни снимки. Щяха да пратят кола да ме вземе. Е, там още… мама, татко, в къщи, в училище…
— В какъв филм ще играеш?
— Знам само заглавието му — „В началото на пролетта“. После ще ми дадат сценария. Ако ме одобрят, разбира се. Нещо за една първа любов, каза ми режисьорът.
Той забрави научния си подход. Засмя се, очарован от честите й изчервявания, несвойствени на познатите му днешни млади момичета. Дори първокурсничките не се изчервяваха, него караха да се черви на упражненията, които му бяха дали да води.
— Е, сега вече сигурно имаш достатъчно опит в първите любови!
Тя се опита да побегне, но той улови края на полата й, когато се измъкваше иззад масата. Безопасната се отвори, а разтрепераните й пръстчета все не улучваха улейчето с разкривената игла.
— Ти от шега не разбираш ли? Дай на мен!
Тя дръпна коремчето си от протегнатите му ръце.
— Ама каква шега е това! Ние ще умрем, а ти!…
— Как така ще умрем, защо ще умираме? Напротив, ще бъдем щастливи. Като в приказките.
Момичето не го изслуша, хукна навън да оправя полата си, а той разчисти масата, тури пред себе си записките и дневника, натрупа няколко чисти листа и заседна над онова, което бе нарекъл тяхна приказка. Дори частица истина да имаше в него, леле, каква дисертация ставаше!… Такава, че ако не го изритат веднага, най-малкото ще позвънят скришом в психиатрията. По-добре овреме да се преориентира към научната фантастика!
И все пак лековерието на младостта му настояваше да приеме невъзможното по простата причина, че беше по-интересно. А едновременно с това отхвърляше лошия край, отказваше да се докосва до него. Заедно с писането обаче постепенно като че ли го занапуска и младостта. Все по-често в изреченията му се намесваше някой по-умен, по-скептичен. И по-страхлив! Докато страхът надделя така, че не му позволи да седи повече сам в каютата. Той прибра записките, прибра и дневника с недовършената история на приказката. Сега вече не можеше да не си признае: трагедия си беше, сляпо жестока като всяка истинска трагедия! Заключи ги в шкафчето заедно с ония книги, които носеха неговото име, а не му припомниха нито кога ги е написал, нито защо един сериозен професор се е заемал да пише изобщо такива книги. И излезе.
А защо бе очаквал да види друга жена в шезлонга — красива, тъжна жена, която ще протегне ръце към него? Защо пак го изненада това малко момиче в шезлонга, което бързо закри лицето си с длани, щом чу неговите стъпки? Той притича към капитанската шапка, захвърлена край мачтата, нахлузи я, постоя разколебан пред двата портрета — тази ли жена бе очаквал да завари? И викна:
— Тук се слуша мойта дума, аз съм капитан!
Гимназистката поразпери пръсти с надежда, която приличаше на готовност за игра. Между тях бликна тъмнокехлибарената усмивка.
— Не ми ли отива? Цял живот съм мечтал за такава шапка, преживяла поне сто хиляди бури! Сега да имаше и една лула? Бе тоя капитан не е ли пушач?
Тя се отказа от играта, преди да бе започнала, отпусна ръце в скута си.
— Направихте ли нещо?
— Поиграх си на зарчета с теорията на вероятностите, ама все различно се падаше.
— Уф! На вас още ви е весело!
— Нека заедно да ни е весело, а? Защо избяга?
Тя отправи погледа си към светлата безизходица отвъд релинга.
— Хей, да не би да си влюбена в мен? Така бягат малките момичета, когато…
Приближи се към шезлонга, но не я изплаши. Тя вдигна лице към него — отчуждено женско лице, което и от признанията вече не се плашеше.
— Най-идиотското е… — Не се доизказа може би защото на тази яхта всичко беше еднакво идиотско. — Както и да е!
Той също бе станал стар и невярващ.
— Откровение, мило! Тук сме длъжни да бъдем напълно откровени.
Тя се облегна в шезлонга и затвори очи, сякаш извътре да прецени откровението — си.
— Та аз изобщо не ви познавам! А имам чувството, че някога, много отдавна, сте ми били първата любов както се казва. Кажете какво е това, което става с нас?
Тя пак закри лицето си с вдигнати нагоре лакти, чиято девическа острота заплашваше да пробие ръкавите на тениската.
— Може да се обясни… — Прекъснаха го връхчетата на гърдите й, които също бяха изпънали до скъсване тениската. — Хей, първата любов не се забравя! Трябва да бъдеш по-любезна с мен.
Момичето, се прегъна напред като за гневен скок.
— Ама аз пак само се шегувах, моля ви! Исках да кажа… Усмихвайте ми се поне, знаете ли какви чудесни гънчици стават тука, над устната ви, когато се усмихвате! — И щеше да добави още нещо за извинение, но се уплаши от внезапния напор на нежност, бликнал в него сякаш от самите думи, с които рисуваше усмивката й, и от усещането, че много пъти с упоение е целувал тази двойна гънчица. — Хайде да си сварим кафе, а!
Не донесе кафе, защото не събра търпение да го чака; върна се с бутилка коняк, която отдалеч размаха като трофей.
— Вижте само какво намерих! На тоя богаташ и конякът му… — разпери ръце и викна с юношески възторг: — Хей, ама тоя богаташ съм аз, нали? Лелеее, че и яхта, че и кола! А спестовната ми книжка видяхте ли одеве? Е, не са кой знае колко, но за една година гуляи ще стигнат. А той, тоест аз сигурно имам и апартамент. Или къща, а? Майкооо, каква фантастична история!
Прогонилата го преди малко жена го посрещна с усмихнато недоумение, но бързо се превърна в гимназистката, на която отново можеше да се говори на „ти“.
— Представяш ли си? Бъхтиш се, трупаш, трупаш, а когато вече си остарял и нямаш ни сили, ни желание да харчиш онова, дето си го натрупал, хоп, връщаш се в едно време, когато като гладно куче обикаляш студентските мензи, и внезапно имаш всичко, дори спестовна книжка! Е, те така трябва да живее човекът, майка му стара!
Тя по девически звънко се изсмя, но женският й практицизъм я отрезви или я отрезви това, че още не познаваше студентските мензи.
— А после?
