знае това разказче.
Тя прилежно се опитваше да овладее чутото.
— Искате да кажете, че всичко е самозаблуда?
— Не аз. Кройдер го казва. Но, общо взето, при нас положението наистина е такова. Ние знаем, че всяко ново познание утре или вдругиден ще бъде опровергано. Такъв е пътят на познанието. Който бърза, да върви при йогите. Ама не от йогите чака човечеството истините, нали? И не от поповете.
Тя облиза устните си, пресъхнали от коняка и задухата, с почти бебешко езиче.
— Това не ви ли отчайва?
— Е, аз съм още съвсем в началото, още ми е приятно да вярвам на заблудите си — отвърна той и за кой ли път усети, че тази флиртуваща самонасмешка също не беше негова. Напил ли се бе, или само се перчеше пред малката?
— Ох, де да беше и това самозаблуда! Но какво ще правим сега!
— Дайте да изиграем вашия филм! „В началото на пролетта“ ли беше? Аз играх веднъж в една пиеска като ученик. Ще направим репетицията, та като излезем оттука…
Момичето рипна от шезлонга и побягна към релинга. Постоя там, после бавно запристъпя с босите си по цигански мургави крачета все край белите му тръби.
Той тръгна по отвъдния борд. Взираше се в светлината, която не осветяваше нищо друго, освен тях, надничаше надолу по стените на яхтата, чието дъно тънеше в светлинната мъгла. И пресмяташе, че ако малката върви със същата скорост, ще се срещнат някъде на кърмата. Искаше да й предложи заедно да сварят кафето и се вълнуваше от представата си за общата им шетня.
Там я и завари. Беше се навела към голия и безпомощен над изчезналото море гребен винт. Мълчаливо се наведе край нея. Винтът нищо не му казваше, защото той очакваше друго. Стоя така, докато присвитият му стомах възропта, докато тя изхлипа:
— Ще изтърва снимките! Той и други момичета сигурно е поканил.
И заплака.
24
— Всички играем в някакъв филм — отвърна му тя в примирен опит за мъдри изводи, а несъответствието я правеше почти комична, защото все така си приличаше на хубаво циганче. — Някой такъв стар режисьор, като моя, иска да повтори или пък да отхвърли от себе си нещо, което не е успял да изживее, и почва нас да разиграва.
— Нашият няма да бъде повторение — увери я той, продължавайки да я успокоява.
Гимназистката бе се наплакала, понесе и подигравката му, че страда заради някакъв филм, когато е напълно възможно да са изгубили завинаги цялата Земя с всичките й кина.
Стояха от двете страни на шезлонга и тя очевидно нямаше желание да седне отново в него, след като нищо повече не бе й предложил досега, освен изтощително чакане.
— Ние сами ще си съчиним нашия филм, затова ще бъде друг. — Той все така горещо настояваше, защото много му се искаше да я целуне, а филм с такова заглавие обещаваше не една целувка. Сънят, потънал в мътилката на паметта му, вече не го плашеше с мъчителната несполука за любов. — И така, някой ни е затворил на тази яхта. Впрочем бихме могли да се намираме и в студио, нали? Тая светлина и тишина, снимките са почнали. И така, трябва да изиграем сценария „В началото на пролетта“.
Тя го прекъсна с импулсивния наивитет на младостта си.
— Кой е този някой?
— Е, мило момиче, задавате въпроси, които хората съвсем безсмислено си ги задават толкова хилядолетия! Кой ни е затворил на тая планета и какво трябва да правим по-нататък? Та ние до никъде нямаше да стигнем, ако сами не си решавахме какво да правим! Наричали са го „господ“, наричали са го „природа“, вие одеве го нарекохте „режисьора“, приемам! Готови! Кадър първи! Щрак!
Храбро заобиколил шезлонга, за да бъде в готовност край нея, той протегна дългите си ръце и рязко ги затвори като скриптерна дъска под нослето й. Бъдещата артистка се дръпна, но двойната гънчица над устната й вече участвуваше в играта и го изпълни с ново въодушевление.
— Къде е началото на пролетта? Въздухът? Въздухът мирише на пролет… — Ноздрите му вдъхнаха демонстративно дълбоко, но не уловиха никакъв мирис. — Е, това няма как да се покаже. Но въздухът, да, слънцето напича земята и зимната влага се надига нагоре, забулва цялото поле в инкубаторната си топлина. Капчуците, те все по-нетърпеливо отмерват времето с капките — секунди. — Споменатото време бликна в устата му като горчива слюнка, трябваше да се преглътне. — Какво още става в началото на пролетта?
— Тихият пролетен дъжд звънна над моята стряха — подсказа му ученичката с христоматийното стихотворение. — С първия пролетен дъжд колко надежди изгряха.
— Ще снимаме и надеждите — рече той, защото тя пресилено, като читалищна самодейка, ловеше с уста и длани невидимите пролетни капки. Не искаше да й отнема дъжда. — В плахи акварелни тонове, които постепенно ще сгъстяваме.
Изтича до мачтата, клекна, откъсна нещо в несъществуващия завет на портретните платна. Върна се с танцова стъпка и с ренесансов поклон й поднесе трите си пръста, събрани като за молитвено прекръстване:
— Първото кокиче за теб, моя първа обич!
Тя се постресна от унеса в лицето му, но сигурно й дожаля за играта и старателно пое кокичето.
— Целунете го, целунете го! Влюбените момичета така правят.
Изострените за целувка устни докоснаха нищото в пръстите й, после се засмяха.
— До тук всичко е много банално.
— Разбира се. Но е хубаво, нали? Всички хубави неща са банални, затова ги и повтаряме, я! Исках да кажа, станали са банални, защото ги повтаряме, защото… Ама не ме обърквайте де! Впрочем как ви беше името? — В съзнанието му нахлуха едновременно и от различни посоки множество женски имена. — Все едно, не можем да играем със собствените!
Той отиде при коняка, пи за подкрепа направо от шишето, обърна се и видя, че тя очакваше името си. Викна вдъхновено:
— Алфа! В началото на пролетта, от слънчевите пари, като Афродита от морската пяна, ще се появи едно момиче, чието име лежи в началото на азбуката, а лъчите му извират от глъбините на материята. Става ли?
— Става, капитане! — зарадва се тя, навярно и на намереното от нея обръщение.
Преизпълнен от доволство, той намести капитанската си шапка, с която не можа да се раздели, въпреки че изпотяваше главата му.
— Отлично! И така… В началото на пролетта старият морски вълк се връща от далечно, далечно плаване след много и ужасни бури. Но още от морето през бинокъла съзира на брега в мъглата на пролетните изпарения момичето, което… Е, което най-после ще забие котва право в сърцето му. — Грубо насмешлив пръст ръгаше ребрата и на неговия вкус, че наистина всичко е прекалено банално и сантиментално, но много му се щеше да бъде завърнал се морски вълк. — И така. — рече той за четвърти или пети път, насилвайки въображението си. — Какво още става в началото на пролетта? Тогава нашите баби са зачевали децата си, та да се родят през зимата, когато полето спи и ще имат време да ги отгледат. Може и оттам да сме наследили навика да се влюбваме през пролетта. Абе, природата си знае работата!… Прощавайте, Алфа!
Бе срещнал в очите й враждебност, гънчиците ги нямаше.
— Нищо, нищо, капитане. Продължавайте! — отвърна тя и се отпусна в шезлонга като жена, сломена от безнадеждното чакане на своя морски вълк.
Лишено от подкрепата, вдъхновението му също се умори.
— Алфа, един такъв филм… Искам да кажа, в такъв филм не може да няма целувка.
Жената в шезлонга снизходително прозря за какво е била цялата игра.
— Целунете ме.
Но той вече не знаеше как да го направи — докато не се появи отново закачливата двойна гънчица. Наведе се към нея, още по-плахо я докосна.
