— Какво после? Ааа, после! Ами… похарчваш всичко и се връщаш обратно в майка си. Лошо ли е? Вместо да гниеш в гроб студен, както се пее в песента. Да пием, малката, за тоя начин на живот! Леле, как весело ще похарчим всичко, щом се измъкнем оттука, не можеш да си представиш!
Той провери дали са достатъчно чисти чашите от уиски на постланата направо върху дъските трапеза, но тя отказа да пропилява заедно с него наследеното от бъдещето им имане.
— Не пия.
— Аз също. След оня случай, дето ти разказах, съм много предпазлив, но такъв коняк, моето момиче, никога не сме пили. Седем звезди!
Подсетена сигурно от конячните звезди, тя объркано погледна часовничето на китката си.
— Нощ ли е или е ден?
Той й поднесе чашата с питието, което — мъничко по-тъмно — щеше да има цвета на очите й.
— Така е по-интересно. Редуването на нощта и деня е нещо много банално, много земно и няма нищо общо с действителното време. Ние сме за вечното време, за времето на боговете! Наздраве! Моля те, глътчица поне! За кураж.
Бе се навел над нея и виждаше само лъскавите й коси, мъничкото носле, но тя спокойно пое чашата и вдигна глава към него.
— Кураж за какво?
И отново бе се превърнала в оная жена, която го плашеше. Той се обърка, отстъпи, забрави да чукне чашата си в нейната.
— Не ми се сърдете, но за един начинаещ физик такова положение е истински празник.
— За празника ви! — вдигна тя чашата с изискано официален жест, а после я ливна в устата си. Задави се, изду бузи, очите й станаха конячно червени. Абитуриентче в абитуриентската си нощ.
Той не удържа смеха си.
— Хей, седем звезди не се пият така! Те се пият една по една.
С капитанската шапка на глава, с тия развлечени моряшки панталони и с карираната памучна риза много му се искаше да прилича на стар морски вълк, да й вдъхва доверие и успокоение, но тоя нов, твърде проницателен неин поглед му пречеше. Така бе го смутило и огледалото в тоалетната, отразило един аспирант с нежноскулеста физиономийка на първокурсник. Децата-чудо си оставаха май и на вид инфантилни. Трябваше да си пусне брада, сигурно щеше да му отива.
Гимназистката успя да не се закашля, преглътна окончателно, пое си дъх и рече с фарингитен глас:
— Хайде и малко по-сериозно, а! Не разбрахте ли все пак нещо? Къде може да се намираме?
Не схващаше ли това глупаче, че сега шегите им бяха единствената опора пред неизвестното?
— Пийнете още мъничко, защото истината е жестока. — Тя позволи да й налее. — Една летяща чиния е минала над нас, закривила е пространството и сега ни отнася в тая гравитационна клетка при своите си, за да ни видят. Мисля обаче, че няма да посрамим човечеството, особено вие!
— Не ме будалкайте, не съм дете! Странното е, че и това като че ли съм го чувала или чела някъде. Но защо сме на тоя кораб?
— Яхта — поправи я той със собственическа докачливост. — Сигурно тяхната цивилизация е морска, може изобщо да нямат и суша, къде тогава ще ни дянат?
— Ама кажете най-после нещо сериозно! — проплака тя, а отчаянието отново изпълзя по бузките й.
— Чели ли сте случайно фантастичния роман „Пътят на Икар“? Не помня вече автора му, българин беше. Та там един от героите казва: Вселената е такова нещо, че каквато и глупост да изтърсиш за нея, все може да се окаже вярна.
Под тениската гърдите й затрепериха като крем в порцеланови купички.
— Страх ме е.
— И мен ме е страх — призна си той и седна на дюшека, за да посрещне удара на нейното отчаяние.
— Но какво ще правим?
— Каквото прави цялото човечество. Чака. Чака да се случи нещо. А в науката това е закон. Всеки еднократен феномен си остава непознаваем. Той трябва да се повтори или да се промени, или да се развие, изобщо да стане още нещо с него, за да бъде разбран.
Усещаше превъзходството си, усещаше се умен и отново страхлив. А някой бе му внушил, че мъдростта не се бои, затова се насилваше да бъде мъдър. Запита:
— Нямате ли чувството, че сама сте избягали на тази яхта с някакъв мъж или при някакъв мъж? — Прочете в изненадата й отговора и бързо продължи: — В мечтите си съм имал много яхти. То какво ли няма в мечтите на едно пубертетче! Но всичко в края на краищата се свежда до това, как да избягаме от света около себе си. Вие от какво избягахте?
Съзнателно повтори въпроса си след такова предисловие и тя се улови на въдицата.
— Сигурно от училище. Такава скука е там! Зубкаш, зубкаш, а животът си минава край теб, даже „здрасти“ не ти казва! Обичам биологията и литературата, но и там даскалите са едни…
— Предполагам, че и от още нещо, а? — постара се той да го вметне без ироничен намек.
— Като казвате сега… И от мъжете сякаш съм избягала. Също са такива скучни, скучни, пък придирчиви. А никакъв мъж не е имало в живота ми, наистина!
— Ами аз? — ухили се той насреща й.
— Моля ви, нека не говорим за това! — Но нямаше съпротива в думите й.
— Тъкмо за него трябва да говорим, ако искаме да разберем какво е станало с времето в нас.
— А вие тогава от какво сте избягали?
— Главата ми е пълна с неща, които не могат да бъдат мои, защото никога не съм ги желал! Разбирате ли?
Малката усърдно закима, толкова усърдно, че сигурно раздрусваше подобни неща и в собствената си главица.
— Та аз се готвех тия дни предсрочно да взимам акъла на института. Рецензентите казват, че дисертацията ми щяла да бъде събитие. Бяга ли се от триумфите? И в същото време се усещам адски отчаян. Иска ми се да се скрия някъде от всички уреди и книги, от всичките досегашни мъдрости, да застана някъде гол и сам срещу Вселената, да й викна: Нали си ме създала уж, за да се самопознаваш? Хайде, изтърсвай най-после какво те мъчи, кои са ония тайни, които искаш да разбереш чрез мен…
Момичето го прекъсна боязливо:
— Знаете ли… ето сега, сега имам чувството, че съм виждала това, че го знам отнякъде.
— Виждали сте ме гол?
— Не, не! Сигурно съм чела нещо такова.
— Е, да, при тия масови средства за информация човек не може да бъде вече оригинален и в най- интимните си помисли. Впрочем това го правят и йогите, но аз не искам като тях, разбирате ли? Не вярвам в тяхното абсолютно битие. Не ни трябва на нас нирвана, развитие ни трябва.
— Няма ли да се напиете?
— Защо да не се напием? По-весело ще бъде.
Тя решително отблъсна бутилката, тръгнала сега и към нейната чаша.
— Моля ви, недейте! И вие недейте!
Не бяха заповед или предупреждение думите й, пълни с отчаяна молба бяха и потребност от опора. Той внимателно премести далеч от себе си бутилката и чашата.
— То и така май вече ме хвана, прощавайте! Ще ида да сваря кафе.
Но не тръгна. Надяваше се новото й насочване към него да не е само заради страха и чувството за обреченост. Очакваше да му каже още нещо.
— За какво е дисертацията ви?
Позасмя се, скри разочарованието си.
— Чели ли сте Брехт? Има в неговите разказчета за господин Кройдер едно такова: Попитали господин Кройдер над какво се труди сега. Той им отговорил: „Над следващата си заблуда.“
Не успя обаче да се зарадва на сполучливия отговор, защото в следващия миг осъзна, че никога не бе чел каквото и да било от този писател — само една негова пиеса бе гледал, и че не би могъл да каже откъде
