свикнете и вие с него.
Сменила панталоните с ярка лятна пола, тя бе я усукала и захванала е декоративна безопасна игла около кръста. Държеше в ръце дебел пластмасов портфейл, поставен в полиестерна торбичка. Не по мяра дълга — гимназистката беше и боса, — полата откриваше само възтънките пищялки на силно мургавите й крака. С оранжевата жилетка приличаше сега на ония циганчета, които чистеха бурена край автострадите. Усмихна й се за кураж, но тя го разбра погрешно:
— Нищо друго не ми става. Уф, трябва ли да носим тия глупави жилетки? Цялата съм в пот.
— Не знам.
— Не знам, не знам! Кой тогава трябва да знае? — избухна тя. — А този тук?
Той пое торбичката, предназначена очевидно да пази от влага портфейла. Беше пълен с документи — паспорт, свидетелство за капитанска правоспособност, за собственост на яхтата, пари.
— Син ли сте му? Приличате си.
— Ама как ще съм му син, вижте рождената дата!
То се взря там, където сочеше пръстът му, рече едно разочаровано „да, вярно“ — за неговите седемнайсет години по-възрастните винаги изглеждаха значително по-възрастни.
— Агата Кристи ряпа да яде и всичките й там колеги! Представяте ли си, според документите това трябва да съм аз?
Ученичката пак погледна снимките.
— Не си приличате.
— Последно какво? Приличаме ли си, или не си приличаме?
Момичето се обърка.
— Вие се смеете, ама то никак не е смешно.
— Къде ги намерихте?
— В едно от мъжките якета. Там има и някакви записки, ама не можах да ги разчета.
Влетя в каютата и веднага ги съзря на лавичката, сякаш сам бе ги оставил на това място. Когато момичето влезе при него, забавило се навярно да дооправи тоалета си, той ги четеше за четвърти път.
— Какво пише?
— Ще се шашнеш, малката! Центърът на гравитацията се намира в яхтата, а нас времето ни отнася назад. Невероятно!
— Всичко е невероятно — нацупи се ученичката. — А вие се и радвате!
Той усети отново симпатиите и отговорността си към нея. Сигурно затова неволно бе преминал и на „ти“.
— Не се радвам, ама не разбираш ли? От гледна точка на физиката, искам да кажа, от това, което днес ние знаем и допускаме…
— Не ме интересува вашата физика, искам да си вървя!
Отказът й да му съчувствува го ядоса:
— Че върви си, ей ти пътя! — посочи й вратата и прихна над собственото си видение. — Ама гравитацията ще те върне при мен, както джезвето.
— Какво джезве?
— После ще повторим заедно опита, да видиш. Слушай — той се прекъсна да си спомни името й, не беше и сигурен дали изобщо го е знаел, за да не се изложи обаче, не се спря на никое от мотаещите се из паметта му женски имена. — Слушай, моето момиче, трябва да бъдем твърди, да запазим самообладание. Видя документите, нали? Ето, тези записки също вероятно съм ги писал аз, почеркът е мой. Още по- идиотското е, че като че ли отдавна, съм си съчинявал разни подобни мисловни модели! Слушай, ти… ти мен никак ли не ме помниш? Ама искрено!
Ученичката по ученически се изчерви.
— Не сте ми непознат.
— Искрено! — повтори той строго.
— Смешно е. Нещо така… Не, много е глупаво! Като насън. Някакво приключение със сина на някакъв собственик, на яхта, но като че ли едновременно и със самия собственик.
— Леле, леле! Толкова малка, а вече такива приключения! Виж какво, бягай на палубата да донесеш бордовия дневник, стори ми се, че го видях някъде там. Пък аз ще се позанимая още малко със записките.
— Гладна съм!
— Чудесно! — зарадва се той на детската й откровеност пред мистерията. — И аз съм гладен. В камбуза има всичко.
— Къде?
— На корабите им викат камбуз, на кухнята, искам да кажа. Хайде, бягай за дневника, аз ще приготвя нещичко!
И се зае още веднъж да прочете описанието на своето падане през борда в края на записките. Не помнеше никакво падане, но в сънищата си някога неведнъж бе падал от бленуваната яхта, бе се преборвал храбро и — естествено — винаги успешно с гигантски вълни и акули, бе спасявал давещи се — деца и жени. Сега тук нямаше нито вълни, нито каквито и да било други живи същества, не се съобщаваше дори причината за падането му през борда, но за един аспирант по статистическите проблеми на квантовата механика такова падане беше сега далеч по-интересно.
23
Нормалният човек навярно би полудял в тяхното положение, но двамата не бяха съвсем нормални, тоест те бяха млади и чудовищно гладни. А лакомията, с която поглъщаха купищата сирена и салами, им помогна да преглътнат полека и онова, което заедно прочетоха в бордовия дневник.
— Името тука твоето ли е? — запита я той, като вече се боеше да не би тя пък да отрече.
— Моето.
— — А почеркът?
— Като че ли.
— Е тогава, съпруго моя.
— Ама как ще съм ви съпруга! — едва не се задави ученичката.
— Така излиза.
Макар и захвърлили спасителните жилетки и пуловерите, двамата бяха се изпотили от бързото хранене. Памучната риза на оня професор от бъдещето, превърнало се сега по чудодеен начин в минало, беше му доста широка. По-сполучлив избор — но за асистента — направи абитуриентката: пред широките блузи и рокли предпочете една от мъжките тенисни фланелки, която подчертаваше чаровната й мургавина и доста прозираше над свободно шаващите й гърди. В такова момиче човек би могъл да се влюби дори и в това умопобъркващо положение. Особено ако не е сигурен дали насън или наяве го е любил само преди час.
— Ох, не мога дори да мисля! — изпъшка то, след като отпи от чая.
Стори му се опит за изклинчване.
— Как така не можеш? Тоя мозък ти е даден да мислиш!
— Ама защо на мен се карате?
— Защото се вбесявам, когато някой ми отвръща така. Фукаме се, че сме венец на творението, че природата чрез нас се самопознавала, а като опре до нещо по-трудничко — ох, това го не мога, ох, онова не го разбирам! И никакви усилия не щем да направим!
— А ти какво измисли? — неочаквано и по съпружески му се озъби момичето.
Той притихна гузно.
— Измислих… Тоест открих, че се намираме в невъзможна от гледна точка на науката ситуация.
— Открил Америка! — доволно захапа новата филийка хляб тая спусната му изневиделица малка съпруга.
— Да, но аз искам да я разбера, а ти…
Тя го прекъсна с несвойствен за възрастта й спокойно ироничен израз:
— Много ще те помоля за това. И по-бързичко, ако може!
