— Значи ще ставате биоложка?
— Мисля да специализирам поведенческа психология на животните.
— Е, да, това е разбираемо. Като феминистка поведението на мъжете сигурно не ви е интересно.
— Не се обиждайте, ама животните наистина, са по-интересни! Наскоро гледах един филм… За Галапагоските острови май че беше.
Тя повдигна смъкналите се възглавници, намести гърба си по-удобно. Младото й тяло непрекъснато шаваше — с крака, с ръце, с рамене, с мимика, пълнеше каютата с живот, който отблъскваше заплахата на безжизнената светлинна завеса пред отворената врата.
— Имаше там едни малки албатроси, впрочем не съм съвсем сигурна дали бяха албатроси или буревестници. Едни такива, с дълги кльощави шии и сплескани човки, грозни, колкото си щат, а няма да повярвате какво богатство на чувствата у тях! Мъжките така нежно ухажваха дамите си, истинска прелест! Представете си, понеже тоя остров е съвсем гол, само скали, мъжкият прелетя над хиляда километра през океана до друг остров, за да й донесе едно клонче! Добре, ама ония, дето не им се лети хиляда километра, го нападнаха да му вземат клончето, та да го дадат на своите дами! Той се би с тях, успя все пак да си го опази и така изискано го положи в краката на любимата си, че да ревнеш от умиление! А тя, разбира се, като истинска дама, го погледна само с едно око, уж снизходително, но вече беше готова да му стане жена. Не, не може да се разкаже, трябва да го видите тоя филм! И други такива неща имаше в него, много интересни!
— И какво стана с това клонче, гнездо ли направиха?
— Не.
— Тогава за какво й е?
— Как за какво? — размърда се младото тяло от досада, цялото искаше да се напъха в дюшека.
— За какво й е, щом то дори и косвено не влиза в сферата на жизнените им необходимости?
Момичето още повече се ядоса заради попарения си възторг.
— Албатроската иска клонче и толкоз! От хиляда километра донесено.
— Но нали при животните всичко е обусловено?
— Ама какво има тук за неразбиране! Преди хиляда или преди сто хиляди години някоя албатроска може би е получила такова клонче от своя ухажор. Той сигурно не е притежавал иначе кой знае какви мъжки качества и това го е направило изобретателен. А жестът се е харесал на другите албатроски и оттогава всички искат клонче. Искат нещо, дето го няма на техния остров, професоре! Не е ли ясно?
— Албатроската взе ли го? Не показаха ли дали все пак не им служи за нещо?
— Показаха! После тя го пердашеше с него, когато той й задаваше глупави въпроси.
Този път не го спряха нито уплашените й викове, които сега изглеждаха престорени, нито нейните гротесково пресилени извинения. Озова се чак на носа на яхтата. Сам срещу загадъчния светлинен облак и закотвен в центъра на някаква немислима локална гравитация, която не позволяваше сякаш и на обидата му да отлети нагоре. Неочаквано закопня за морето. Така бе копнял някога да си има лодка, да излезе сам в морето, да се съблече гол, гол срещу цялата Вселена! Този копнеж никога не бе го напускал и сега се превръщаше във видения — като че ли действително бе стоял така и неведнъж, повдиган от вълните, омагьосан от безвремието им, с весела лудост предизвикващ загадките.
Ако би чул и най-тихия плисък, сигурно би скочил с главата надолу. Би потъвал, докато Вселената забучи в ушите му, би плувал после до изнемога, докато се нагълта със солената й течност, но давейки се, щеше да усеща, че живее, че е той, че е цялостен дори в наивитета си или с онова, което на тая дивачка се струваше глупост. Защото сега се надвикваха у него и други мъже, цяла тълпа мъже: един крещеше от обида втори обаче злорадстваше от висотата на друга възраст и положение: Хак ти е!… А трети ликуваше, сякаш бяха му се обяснили в любов, и настояваше да се върне, за да наплеска и нацелува малката феминистка.
Яхтата — чак за такава не бе имал дързостта да мечтае — висеше препарирана в своя облак като красива бяла пеперуда, закована върху сусамово жълтата дъска на хербария, като експонат в нечия колекция. Нищо друго не се разиграваше в нея, освен дребнавите заяждания на двама млади, които, вместо да се любят, смехотворно воюваха помежду си пред лицето на присмехулната Вселена. Да, да, не равнодушна, както обикновено я назовават — само един велик присмехулник би могъл да изобрети такава ситуация! А и студентката, която се зададе иззад каютата, опитвайки се да съживи мъртвилото с подобие на усмивка, само засили трагичния му комизъм е уж моряшките си дрехи…
21
Тя силом напъха пръсти между ребрата и ръката му, овеси се по съпружески на нея, но не успя да обедини различните мъже в един.
— Хайде вече да не се сърдим, а! Казах ви, страх ме е от вас. За мен вие сте част от цялото това нещо. Трудно ли е да се разбере?
Страхът не беше труден за разбиране. Ако окончателно приемеше за истина връщането им във времето, не би било трудно да разбере и поведението й с тия внезапни изблици на женска зрелост и знание, неприсъщи за хлапачка — първокурсница. Тогава би се примирил и е множеството мъже в себе си. Но как, по дяволите, да го приеме? Вярно, разни теоретични модели се силеха да докажат, че като следствие от Общата теория на относителността е възможно такова закривяване на пространството, при което времето да тече в произволна посока, но подобно явление и теоретично е вероятно само някъде из прословутите черни дупки в Космоса или в чудовищната плътност на неутронните звезди, а на Земята — в реакторите за елементарни частици. Ама да се разхождат, двама нещастници така напред-назад из времето, по палубата на някаква си яхта.
— Елате, елате да ви покажа нещо! — задърпа го тя към статива. — Вижте ги! Нищо ли не ви говорят?
Двата портрета, облегнати на мачтата, го гледаха с почти същите аметистови очи. В едните обаче имаше сгъстено до бездънен мрак страдание, а кехлибарено — слънчевите отблясъци на другите изригваха екзалтирано жизнелюбие. Бе разсъждавал за двата варианта на това лице, но в спомените му го нямаше, там тежеше само сладостта на невидимото й тяло.
— Не смея да се погледна в огледалото — рече тя. — Струва ми се, че ще се видя такава.
Той щеше да изтърси: да не би да си въобразявате, че сега сте по-хубава? Но не го каза. Измъчваше го непривично силната умора, още го глождеше и обидата.
— Тази тук е нарисувана все пак с любов — посочи тя единия портрет, почака малко и добави: — Не ми отговаряйте! Аз самата не мога да си дам отговор на нищо.
Продължаваше да го държи под ръка и пуловерът бе стоплил ребрата му до нетърпимост.
— Хайде да седнем, едва се държа на краката! Нека аз в шезлонга, тоя дюшек само като го видя, и ми призлява!
Това вече приличаше на провокация и той не издържа в нарочното си мълчание.
— Толкова ли съм ви противен?
Тя вяло се засмя.
— Не бе, професоре, доспива ми се. Кажете, не сте ли ми казвали, че ме обичате?
Въпросът й го блъсна, когато той вече се отпускаше да седне, направо то събори върху дюшека.
— На вас?
Гънчиците над устната и се опънаха.
— Не сте, разбира се. Добре, а какво мислите за дневника? Оттам излиза, че сме съпрузи.
— Но аз вече съм женен, казах ви!
— Ха! Нали бяхте разведен?
Обърка го пак не само напомнянето, объркваше го двойно това, че тя все повече заприличваше на жената от портрета. Но нали човекът в един портрет никога не е реален, в него винаги се съдържа и самият художник? А не можеше да я разгледа добре, защото тя упорито бе се втренчила в него.
— Сега и аз не знам какво съм, но вероятно ще се разведа.
— Заради мен ли? — повиши тя импулсивно глас и побърза да изпревари отговора. — Не, вие никога няма да напуснете една жена заради друга. Можете да го направите само заради себе си.
