мечтал да ги напиша? Къде сме сега, накъде отиваме, отиваме ли изобщо нанякъде, питаше се той, а много по-късно осъзна, че едновременно със сънливите си въпроси спокойно и сръчно бе забъркал кафето в голямото джезве, а ръцете му сами бяха знаели кое къде се намира из вградените долапчета и цялото му грохнало тяло носеше в клетъчната си памет познаването на тази призрачна яхта.
Лесно бе да се твърди, че всеки човек във всеки свой миг представлявал съвкупност от своето минало и родените от желанието му видения за бъдещето, че от тази мешавица се състои нашето сега. Защо тогава си оставаше копнежът ни по ясния и стабилен миг? Кой беше казал: „Обичай мига“? Е, да, на думи и епикуреец да си е лесно! Но я обичай мига, когато насреща ти ще се зададе онова зло и диво момиче?
Пак стигна до студентката, взирайки се в надигащата се пяна на кафето, и пак се опита да избяга от нея. Отказа се да си зададе и въпроса кои са тогава те двамата, кой е той, коя е тя и къде в действителност се намират. Но на физика в него подобни състояния не бяха чужди, често ги предъвкваше пред студентите.
Когато пуснеш един електрон през процепа на дифракционната решетка, ти не знаеш в кой край на мишената, към която го изстрелваш, ще попадне. Само гадаеш, като врачка, по теорията на вероятностите. А самият електрон знае ли го? Или той също се примирява с оня пък принцип, който физиката нарече Случайност на избора? Питай го, драги, електрона питай знае ли си мястото в пространството и посоката, в която е тръгнал. И само след като чуеш отговора му, ще узнаеш дали законите, които си измисляте, са обективни или са самооправдания за собствената ни неопределеност!… И дали човекът не открива във Вселената тъкмо такива закони като Теорията на относителността или Принципа за неопределеността на Хайзенберг именно защото той самият им е подчинен и затова субективно ги разпространява върху цялата Вселена?…
Лелеее, от такъв неопозитивизъм дори Хайзенберг би се обърнал в гроба! — пожела си той да му стане весело, но вече бе се изплашил от неочакваната насока на мислите си — философии, каквито сериозен физик не би си позволил. Дотолкова се уплаши, че мозъкът му съвсем се разплу в умората, приличаща на светлинната мъгла, изпълнила през илюминатора и кухненската ниша. Застави се да бърза: да сипва, да реже, да маже, да подрежда за оная глупачка, която хем го целуваше, хем искаше да го заколи. Никога не бе се виждал така близо до полудяването, но го спасяваха ръцете му със своите сръчни и бързи действия и със странната си памет, която напевно му разправяше стари приказки: как по същия начин, но и с много обич са приготвяли неведнъж закуска за една жена с тъмни аметистови очи, как тя също така неведнъж се е гърчела в тези ръце с тревога, с обич и сласт. И когато ръцете му най-после понесоха табличката към каютата, той очакваше да види тъкмо тази жена.
20
Момичето, което я пое, нямаше нищо общо с нея. Освен очите, освен може би здравата мургавина на кожата… Бе се маскирало в панталони от грубо кадифе и дебел моряшки пуловер. Изглеждаше малко смешничко, но не му стана симпатично, защото аметистите бяха пълни само с лакомия.
— Облякох се като за яхта — рече то, а устата му вече бе пълна с парчета луканка.
— Не ви ли е горещо? Там видях и други дрехи.
— Има хубави тоалети — първокурсничката дъвчеше като махленско хлапе на улицата. — На жена ви ли са?
Той пренасяше своето кафе от другата страна на масата.
— Нямам жена.
— Ха! Нали казахте…
— Казал съм! Казал съм! — изкрещя той. — Оставете ме най-после, малко на мира!
Тя замълча, но доста закачливо се усмихваше, когато, натрупала върху филийката хляб още няколко парчета салам, седна на леглото. А усмивката й пак намекваше за някакво потайно знаене.
Той се настани зад кафето си, привлече записките, под тях имаше няколко празни листа. Опита се да изложи усещанията си при падането, което потвърждаваше наблюденията в записките — ако разбира се, и то не е било въображаемо заедно с всичко наоколо. Прелисти ги пак, а съдържанието им се зананизва в логически ред, и в реда на добре разположени във времето спомени, които злорадо му се захилиха: преживял си ни, преживял си ни, ха да те видя сега!
Студентката дъвчеше неприлично шумно, а сръбването й от горещото кафе сякаш изстърга по гърба му.
Той я изгледа свирепо.
— Извинявайте! Да изляза, ако преча? — поруменя тя и така насилено бавно, със стиснати устни, се помъчи да досдъвче залъка си, че той й прости.
— Хранете се! Има време! — а споменатото време го накара да се престраши. — Кажете, според написаното тук би трябвало някои неща… Искам да кажа, как сте със спомените?
— Благодаря, добре съм.
Хлапашката й непочтителност отново го засегна.
— Не можем ли да разговаряме човешки?
— А вие да не би да искате да кажете, че и онова в дневника, като тия ваши записки…
— Нищо не искам да кажа. Само ви попитах. Трябва ни някаква обща отправна точка. Ако и във вашето съзнание, както в моето — от предпазливост да не я раздразни отново той обърка словореда, — ако има общи неща, да приемем все пак…
— Няма все пак! И не си правете никакви илюзии! — чак се изпоти момичето в своята враждебност. Над устната му се появиха ситни капчици пот.
Сигурно имаше предвид само любовната част на загадъчното им бедствие, а тя и за него изглеждаше по-недействителна от останалите абсурди — те поне все още лежаха пред очите им. Рече с отмъстителна студенина, защото одеве прекалено силно бе го заболяло, че не завари в каютата другата жена с аметистови очи:
— Никакви илюзии не си правя. Щях да кажа, че ако това състояние продължава така или ако времето действително ни връща с такава скорост назад, ние просто скоро ще умрем.
Искаше да я сплаши, а сам потръпна от логическия извод, който до този момент не бе му хрумвал.
— Всеки умира сам за себе си — издъвка студентката презрително. — Имаше такъв роман.
Той рипна от табуретката.
— Ама защо, по дяволите, съм длъжен да умирам във вашата компания! — и се заизмъква от тясното пространство между масата и шкафа.
Тя подвикна зад гърба му.
— Ей, много сте обидчив! Чакайте, имам една идея!
Извърна се без желание, но нямаше и къде да отиде. На палубата го чакаше само онова, през чиято светлинна завеса сега надничаше единствено смъртта.
— Аз не вярвам, че ще умрем. Лодката не е приготвена случайно.
— Лодката означава и реална опасност. Каква ви е идеята?
— Идеята ми е… — тя с демонстративно блаженство отпи от кафето си, а над устната й се появи много чаровна двойна гънчица, която обаче пак не го изненада. — Идеята ми е да не ми се сърдите. Аз съм малко особена, затова така.
— И аз съм особен! — върна й той сърдито.
Тя прихна:
— Да, ама аз съм феминистка!
— Затова ли искахте да ме колите?
— Кой знае колко глупава ви се струвам, а?
— Достатъчно.
— Видяхте ли! Но за да бъде глупава жената, виновни сте само вие, мъжете.
— Нека оставим сега споровете за еманципацията! Имаме си по-важни проблеми.
— Седнете! Моля ви, седнете! Защо не се храните?
— Не съм гладен — изръмжа той, усетил колко е гладен.
— Един залък макар! Нужно е, не знаем какво още ще се случи с нас. Хайде, моля ви! Поне кафето си