табуретката. Със сензационно едър шрифт на корицата бе изписано неговото име. Никаква сила обаче не бе вече в състояние да го накара да отвори тази книга, защото уплахата му бе се съживила — вече не уплаха, а смъртният ужас, че написаното в нея ще му се стори точно така познато, като и залепената за борда чиния.
— Хей, как ви беше името? — студентката бе застанала край вратата с някакво ново лице. — Тази книга ваша ли е?
Слепият му бунт блъсна книгата по плота на масата, събори записките, разпиля ги между масата и кревата. Тя притича да ги събере.
— Не казахте ли одеве, че така се казвате?
Дори настойчивият поглед на необикновено тъмните й очи не успя да го раздвижи.
— Аз май съм ви чувала. Пък може и да съм ви виждала, не знам. Една приятелка, тя е физичка, ми разправяше, че имало един млад професор… Всичките там били влюбени в него.
— Моля ви! — най-после изкрещя той. — Само не ме изкарвайте и сексуален маниак, моля ви! Оставете ме!
Тя сърдито пльосна на масата пред него друга книга.
— Добре! Ама прочетете и това! Прочетете да видите! А яхтата значи е ваша!
И с тържествуващ гняв напусна каютата.
19
Нуждата от помощ скоро го изведе на палубата. Някой трябваше да му подскаже нещичко, да му предложи отправна точка за по-разумно мислене, а друг на тази призрачна яхта нямаше.
— Вие ли сте писали това в дневника?
Студентката лежеше в шезлонга още сърдита заради изгонването.
— Ако вие сте писали останалото.
— Почеркът прилича на моя.
— Ама пак ще кажете, че нищо не помните, нали?
— Пак ще го кажа. Та аз съм женен! И никога не •бих си позволил такова нещо! — дообясни той на първата и усмивка, която, изглежда, означаваше: Е, жена ти тогава ще ти отмъсти и заради мен!
— А аз мога да си го позволя, така ли? — озъби се студентката.
— Не исках да кажа това.
— Съветвам ви повече да не казвате неща, които не искате да казвате.
— Слушайте, ние с вас все пак…
Все пак яхтата е ваша, нали?
Тя сигурно имаше същото право на обяснение, но не схващаше ли това проклето момиче, че заедно трябваше да търсят обясненията! Сетил се за документите •на яхтата, той откри при тях собствения си паспорт, удостоверение за капитанска правоспособност за моторни яхти до еди-колко си тона, постоянно разрешително за излизане в открито море. Всички документи бяха издадени на негово име, носеха неговия подпис и някакви фантастични дати, лежащи в бъдещето. На снимките изглеждаше по-възрастен, но несъмнено бе той. Нима наистина трябваше да приеме смешното твърдение в записките, че времето ги връщало назад?
— Признавате, че сте ме отвлекли, нали?
— Ама за какъв дявол сте ми! — избухна той насред колебанията си дали да й каже за документите.
— В корабния дневник, който държите, драги ми доценте, стои вашето име като собственик! — съобщи му тя нещо, което той вече знаеше, но отказът й да разговарят разумно озлоби и него.
— На вас, ако ви се е прищяло да бъдете отвличана…
Тя скочи от шезлонга, прекатури го.
— Я го повторете!
И той побърза да й обърне гръб, върна се на кърмата.
— Такива… такива мазни като вас знаете ли колко са ми противни! — изкрещя подире му студентката.
Чак раменете му потрепериха от обидата. Та студентите го обичаха, а младежта не греши в преценките си, какво си въобразяваше тая простачка?
Седна в единия край на кърмата, защото каютата го плашеше с удушливите си загадки. Облегна гръб на релинга и се опита да възстанови чувството си за време, но обидата го застави да продължи мисловните си речи в своя защита. И пак не усети появата на противното същество, цъфнало пред него, както изобщо бе се пръкнало в живота му.
— Ало, доцентът, измислихте ли нещо?
— Като го измисля, сам ще дойда.
— Не се сърдете, не исках това да кажа!
— Тогава следвайте собствените си съвети.
Тя дълго мълча, така че той все пак вдигна поглед към нея. Посрещна го изненадващо мила усмивка с някакви палави гънчици вляво над устната.
— Исках да кажа: такива, дето всички се влюбват в тях. Напатила съм се от такива. Но съгласете се, като си помисли човек, ако всичко това е вярно, може и вие, нали, в това състояние…
— Какво аз?
— Може вие да сте се гаврили с мен.
— Не почвайте пак, моля ви!
— В съда всичко ще се разбере! — рече тя по-скоро с някакво сладострастно любопитство, отколкото в истинска закана, но обвинението й беше прекалено гнусно за неговото морално самочувствие.
— Махайте се от тука, чувате ли! Веднага се махайте!
Тъпанчетата му изпукаха от вика и заглъхнаха. А тя само надменно завъртя полата си и влезе в каютата. За да довтаса отново след десетина минути, премятайки демонстративно дълъг кухненски нож.
— Какво, ще разговаряме ли сега?
Той скочи на крака, но релингът не му позволи да се дръпне още назад.
— Не си играйте!
— Ще ви заколя, ей! — вдигна тя ножа, а веднага след това изпищя.
Писъкът й, дълъг и пронизителен, съпроводи падането му, сякаш го издаваше собственото му тяло в предсмъртния си миг. Тръбата на релинга като че ли сама бе се забила под кръста му, превъртя го над себе си и го обърна надолу с главата. Тилът му глухо издумка в бордовата стена.
Точно така я усещаше в началото: отделена от тялото, главата му сама полетя нанякъде. Той замаха ръце, пръстите му болезнено изтропаха в нещо кораво и гладко, опитваха да се забият в него. Тялото му, останало някъде там горе, все още викаше и крещеше, докато той най-после прогледна в пожарните отблясъци пред очите си. Падането стана осезателно бавно, а ноктите му допълнително го забавяха с конвулсивни дращения по бялата стена. Сякаш бе скочил в дълбока, топла вода, чиито пластове оказваха своята съпротива. Не за пръв път бе скачал така и не само от кулата на плажа. А и стената се напипваше като хлъзгавия цимент на плувен басейн. Окопитил се, той залепи длани в нея, сви крака и успя да се обърне, без да напуска спасителната й близост. Викна:
— В трюма има въже.
То се заспуска неочаквано бързо над него — малката пакостница и сама бе се сетила къде са въжетата. Безпокоеше го само още възможността да се хлъзне под извивката на корпуса, към кила, и да се отдалечи, но въжето се залюля току над челото му и той го улови.
— Навийте го на тръбата!
Изкачването беше лесно. Босите му ходила залепваха по стената, но горе студентката в бурно престараване го хвана под мишниците, силно го дръпна към себе си, загуби равновесие, падна на гръб, а той се стовари върху нея.
— Божичко, божичко, какво щях да направя! — зарева тя, като хапеше врата му с обезумели целувки.
Той натисна раменете й, откъсна се от прегръдката, разтреперан от умората и паниката, с парещи от
