колкото да не остави провокацията й без отговор:
— Защо тогава ме излъга?
— Не е ли все едно дали са трима или трийсет?
Тонът й — тя сякаш на себе си задаваше тоя въпрос — го накара вече да я погледне, но погледът му се уплаши от самовглъбената злоба на очите й, потърси убежище в другото й лице, чийто овал напираше да изплува из готовия иконно-златен грунд на платното.
— Иди свари чай! Ама силен, горчив, напълни термоса!
Алфа рипна от шезлонга и му остави облекчението да бъде истински насаме с нея. И като убождане болезнената и внезапна истина, че човекът е безпощадно сам пред праговете на познанието, дори когато е свързан с най-интимни връзки с другите човеци. Той стисна клепачи, стисна зъби, опитвайки се да забрави и двете — с прадревния човешки инстинкт да удавяме безплодните си въпроси в самозабвенна деятелност.
Лицето й върху платното бързо се отърси от иконната си неподвижност, разигра се като дете, оставено за кратко без строгия контрол на намръщен родител. Пръскаше сенки и цветове наоколо, смееше се, плачеше, колко тъжно умееше да плаче! Беше младо, ласкаво, искрящо… Кривеше се с нервно разтреперани ноздри, ставаше измъчено, с кални ями по бузите, ужасяваше се от нещо си, после се размекваше в сладостна след любовна нега, за да се затвори пак така изненадващо, да страда и да търпи запъхтените му усилия над тялото й…
Доизпълваше вече второто платно с едно от нейните лица, когато тя крадешком запристъпя по палубата с двулитровия термос в ръка. Зърна само по женски деформираните й стъпала, видя ги в паметта си значително, уголемени, като на оная картина, която още не помнеше в какъв умопобъркан час бе нарисувал, и рефлективно обърна първото платно, облегнато на мачтата да съхне.
— Не бива ли да гледам?
— Налей чая и седни!
Тя се стараеше да прави всичко безшумно, но дори босите й ходила мляскаха оглушително по дъските, докато тялото и се огъваше и навеждаше с толкова девича прелест, че той за минутка се захласна по него. И в новото й лице, след няколко още целувки на четката, бликна ярко безименно щастие, чийто извор сякаш не лежеше другаде, а в самата младост на кожата. Той се самовъодушеви:
— Ван Гог бил казал: Предпочитам да рисувам окото вместо една катедрала. А тия твои очи ще ме накарат сто катедрали да нарисувам. Не се сърди, че бях груб одеве, ама като не съм никакъв художник! А за добрия портрет най-много пречи самият модел, мило. Той обърква художника, макар и неволно. Той иска да бъде представен по-хубав, по-благороден или пък, ако има самочувствие, да го нарисуваш иска какъвто си е, но в същото време да го оправдаеш, че е такъв. Така си е, не съм го аз измислил: моделът се оправдава, художникът обаче иска да обвинява…
— В какво ме обвиняваш? — попитаха тихичко втвърдилите й се устни, но може би бяха се вкоравили пред горещината на чая, който дори парата си не успяваше да вдигне в този иконен въздух под лицето й.
— Не те обвинявам, а ти цитирам какво съм чел за портретите. Когато някой не може нещо, цитира другите. Нали това правя и като професор.
Той поработи още няколко минути, преди да се обади пак:
— Големият портрет е познание и присъда, мило. Лоши са ония художници, които се отказват от ролята на обвинител, които ласкаят, раболепстват…
— В какво ме обвиняваш? — повтори тя и сега, като че ли очакваният отговор бе по-важен за нея отпреди.
— В това, че те обичам! — рече той и отвисоко пусна четката в гърненцето, пльосна палитрата до него. После седна на дюшека пред чашата с недимящия чай.
— Да надникна ли?
— Има много да се доработва.
Алфа стоя дълго зад статива и той не дочака реакцията й.
— Сигурно се питаш сега такава ли си и защо съм те видял такава, но хората обикновено не се познават, даже инстинктивно предпочитат да не знаят нищо за себе си. Говорил съм с психиатри, много бил разпространен патологичният страх от огледалото, а това е показателно, нали?
Щеше още да философствува, но разбра, че се оправдава.
— Мен не ме е страх.
— Хубава си, затова. Па и закъде е една артистка без огледалото.
— Никаква артистка не съм! — сопна му се тя и се върна в шезлонга.
— Е, и аз не съм никакъв художник! В теорията на полето има така наречените ненаблюдаеми величини, а твоята душица, мила Алфичке, за мен е пълна с тях, та не бива много-много да ми придиряш.
— Нищо не съм казала — потвърди тя, че човекът, изглежда, все пак предпочита да си остане ненаблюдаема величина. — Портретът е хубав. Наистина!
Уверението й прозвуча прекалено настойчиво, за да не го засегне. Мястото в душата му, където допреди минутка вилнееше образът й, бе станало пещерно студено и празно, а в тая кънтяща кухина като отровен, газ нахлуваше една озъбена неприязън към модела, който, отказал да прилича на портрета си, преспокойно си пиеше чая.
— Не е реалистичен, не личи, че си имала трийсет мъже.
— Вярно е, не личи — съгласи се тя със същата заядливост.
Той се запъти да обърне към нея другия портрет — доста по-различен от втория, но се отказа.
— Наистина ли са трийсет?
Алфа прихна злорадо:
— От трийсет повече ли се ревнува, отколкото от трима? Ако знаех…
— Но защо трябваше да ме лъжеш?
— Ти в нищо ли не си ме излъгал? Флиртът винаги си е едно взаимно лъготене, цяла надпревара кой повече да излъже.
— Аз пък си въобразявах, че нашето не е само флирт — изстина той пред внезапното им раздалечаване, тъкмо сега, когато прегръдката бе единственото им убежище.
— А какво друго може да бъде? Един банален опит да избягаш от себе си. Ти сам го каза веднъж, нали? — Явно се насилваше да го произнесе пренебрежително, подчертавайки равнодушието си със съсредоточено отливане от чая.
— Твоят трийсет и първи опит. Наистина трябва да ти е станало вече банално!
Той се отдръпна до самия релинг, а светлинната стена пред него се изправи като гигантско платно, върху което се разкривиха и загримасничиха множеството лица на жената зад гърба му. С какво толкова я разсърди тоя портрет? Отмъщаваше ли си за неумението му или чрез него той неволно бе й открил нещо, което тя искаше сега да отрече, та да разсее някакви негови илюзии? Но не, за всичко друго можеше да бъде отричан портретът, само не че е нарисуван без обич и вдъхновение, дори прекалено много обич има в него, та чак го разваляше. Кой знае, може пък и за вдъхновението, както и за любовта, да е нужно по- напред да си повярвал в една самоизмама.
Запита я гърбом, мъчейки се да потисне онова, което още настояваше да я мрази:
— Много ли ти се ще да се скараме?
— Ти искаш да се караме — остро го простреля, отговорът й. — Не е ли възможно да си казваме истините и без кавга?
Той се обърна, избъбри безпомощно, в детинска самозащита:
— Ама за какви истини говориш! Какви истини са тия твои трийсет мъже! А и ти ме излъга, нали?
Тя отново вдигна чаената чаша с вбесяващо усмихнати гънчици над устната си.
— И да не са трийсет… не са и трима. Само не ме карай сега да ги броя!
Като че ли окончателно намразваше тая жена в шезлонга, който като трон — допълнително я отделяше от него.
— И кога успя да ги натрупаш толкова?
— Вторият и третият са трудните, останалите идват лесно — отвърна тя с предишната усмивчица, а зад признанието й лежаха не само подсещането, че той е в числото на лесните, но и действително повече
