мъже, отколкото бе му съобщила в началото.
Краката му леко потрепераха, докато клякаше край термоса, и ръцете му трепереха, когато си наливаше още чай. Изправи се бавно, бе препълнил чашата, и с тежка, зиморничава умора я отнесе на кърмата.
Постави чашата на самия й край, седна край нея и провеси крака под релинга над бронзирано зеления мъртъв гребен винт. Вместо да се наливаше с тоя гъст като отрова чай, щеше да е по-добре да легне в каютата и да спи, да спи, докато се събуди в друго време и сам, все едно кога и къде, но се налагаше да будува пред тая неизвестност. А защо — след като тя вече не го плашеше?
Бе опрял чело на тръбата на релинга, със затворени очи, в очакване чаят да изстине, и не ги отвори, когато чу шляпането на боси крака зад себе си. Унесът му беше още твърде дълбок.
— Слушай! — ливна над главата му разпенената ярост на някаква съпруга-простачка. — Ако това ми е най-големият грях, ако това толкова… Ще ти кажа, щом настояваш. Имаше такъв период. Но ти си виновен за него, само ти! Щото, когато и ти ме прогони, аз хукнах като ослепяла насам-нататък. Може да е било от отчаяние, или да си доказвам, че не съм жена за отхвърляне, или да те забравя, или дявол знае какво. Слава богу, не трая дълго, защото се намразих. И тебе намразих. И още те мразя. Чуваш ли, мразя те! Мразя те!
Последния си вик тя избълва на срички и така силно, че гръмналите му уши пропуснаха шума на отдалечаването й, със закъснение доловиха нейното отсъствие.
Заповяда си великодушие — щом бе хлътнал в неблагоразумието да подпише брачния договор в бордовата книга, налагаше се да изтърпи някоя и друга младоженска кавга. Но никога не бе му и хрумвало, че е възможно някой да го мрази. А сигурно е имало и още има. Ония анонимни обаждания по телефона, когато така бързо стана професор, па и след това… Псуваха го на майка, наричаха го бездарник и леке — той лековерно ги отминаваше като вулгарни прояви на завистта. Защото действителната му вина лежеше години по-рано, когато отстъпи пред настояванията на професора си да участвува във фалшивия конкурс за асистентското място, знаейки предварително, че то е за него отредено. Беше си недвусмислен заговор срещу Зетов, безспорния физик на последните три випуска. Докато той представляваше само един многознайко, симпатично вундеркиндче, което заслепяваше непроницателните с разнопосочните си дарби. Единствено професора сигурно не бе заблудил, професорът от Зетов се боеше, не от него, затова си го избра и за протеже по тая тъжна за университета традиция професорите да посочват за свои приемници по-безплодни от себе си хора, които да не заличат техните бледи следи.
Но трябваше ли и тогава да се чувствува толкова виновен? Все едно, на тази катедра щеше да застане друг, не Зетов. Дори с цената на по-добри условия професорът щеше да го отстрани от факултета. Което и стори, като го изпрати в чужбина, в международните центрове, където единствено е възможно днес да се прави голяма физика. Така и в двата случая съхрани маската си на покровител.
Не, Зетов също нямаше основание да го мрази. Редките им срещи си оставаха изпълнени с доста сърдечна колегиалност и ако някой би могъл да бъде обвинен в притворство, това беше самият той, защото продължи да се състезава с него. Зетов имаше респектиращи трудове, имаше си удовлетворението да бъде уважаван член на колектив с международен авторитет и не се нуждаеше от боричкането за евтина популярност, в което той се бе самовъвлякъл.
Така си беше — но защо го осъзнаваше чак сега? От мига, когато „спечели“ конкурса, той продължи вече истински да се състезава с него, за да докаже и на себе си, че действително е заслужил катедрата. Той воюваше не в науката, не в лабораторията, а там, където действително щеше да победи — в душите на студентите и с броя на книгите. А в постоянното си старание да изглежда друг в очите на хората сигурно бе забравил кое в него е истинското. Тия мъчителни упражнения по гражданска доблест, по доброта и красноречие не му бяха чак толкова необходими, за да стане любим преподавател, с тях заличаваше навярно спомена за своето мижитурство.
У всеки амбициозен светец плаче некадърният грешник. Но нима все пак не беше нужен, на студентите поне, именно такъв — предрешен, след като сам не знаеше вече какъв е истински и дали от истинското в него обществото би имало някаква полза? Ако стърчеше сега самичък в това светлинно кълбо, ако нямаше пред кого да се преструва на храбър, на умен и вярващ в добрия изход, ако разрешеше на червея в гърдите си да се гърчи от ужас пред непонятното, щеше ли да е по-достойно за човека? Та нали от тоя ужас бе изплувала у Алфа и омразата като краен продукт на всяка принудителна равносметка — трябва някого да намразиш, за да не зачеркнеш себе си. Не, не биваше да я оставя сама с тоя злополучен портрет, който бе я накарал да се види измамница… И въпреки уж сполучилия опит да отхвърли още веднъж вините си, той се повлече към нея като прегърбен от грехове, босоног божигробски пилигрим.
Алфа спеше. Проснала се без завивка на дюшека, изтощена може би от равносметки и омрази, тя бе отнесла в съня си и страданието. Пресните му следи още държаха скулите й вкоравени, стичаха се в хлътналите улейчета около устата, пулсираха в ямичките на отметната шия.
Обиден от неочакваното й заспиване, той се почувства окончателно отблъснат, а би трябвало да се зарадва — то потвърждаваше, че конфликтът й с него не е толкова дълбок. Разумното бе да я събуди или да я пренесе в лодката — за какво толкова грижливо я зарежда, но предпочете да остане край нея. Привлече едно леко одеялце и легна предпазливо, с предпазливо покълващата надежда, че омразата й все пак не е била истинска. Та нали преди няколко часа бе го обичала със същото вдъхновение, с каквото той рисува портретите й! Или всъщност отдавна е угаснала, а обратно течащото време също бе я пренесло през някакъв някогашен час, когато тя е имала нужда да го мрази.
Алфа се обърна, почти сладострастно преметна ръка през гърдите му. Кого ли прегръщаше сега? Пошушна й:
— Събудих ли те? — и дооправи одеялото зад гърба й.
— Мъничко.
— Извинявай, но трябва да съм до теб, та ако стане нещо.
— Знам, капитане, ти ще ме спасиш.
Каза го сънливо — нежно, а му се стори подигравка.
— Добър плувец съм и мога да спася човек… при нормални условия. Още ли ми се сърдиш?
Доразбудена, тя прибра ръката си, сякаш да прецени дали не бе сбъркала с импулсивната прегръдка.
— За какво?
— Ти си права. Аз наистина не съм това, което изглеждам. И непрекъснато лъжа хората. А най-много ги лъжа от катедрата — отвърна той, загледан в светлинния облак над яхтата, макар да знаеше, че зад него няма никакъв всевластен да опрощава изповедник.
Алфа издиша треперливо, като при вътрешен смях.
— Видя ли, че апостол Павел е прав! Човекът е една голяма лъжа. — И весело върна ръката си на гърдите му.
— Алфа, аз убих едно дете!
— А аз две! — притисна се тя към хълбока му.
— Как две?
— Два аборта имам.
— Това е друго — пообърка се той. — Не, това е друго. Слушай, искам да ти го разкажа, никому досега не съм го казвал!
Алфа още по-уютно се донамести край него, а дланта й майчински легна на бузата му. Изглежда, не бе му повярвала.
— Бях още студент. Минавах веднъж край канала, долу под факултета, имаше там едни тръби над него, от парно ли, водопроводни ли, отдавна ги няма вече. Три деца балансираха тогава по тях и правеха разни маймунджилъци, пък мен тоя семестър ме друсаше една доста силна невроза, от прозорец не можех да погледна надолу, без да ми се завие свят. Ако видех дете на висок балкон или човек на някой покрив да си оправя антената, всичко в мен се разтреперваше. И тогава така. Викнах им да се махат оттам, а едното, стресна ли се, не знам какво стана, май че само се обърна да ми се изплези, но загуби равновесие, подхлъзна се и падна точно във водата. Аз обезумях просто обезумях! Закрещях за помощ, а хора никакви, беше рано следобед. Презглава се изпързалях надолу, до самата вода, целият бях се изпожулил, но тогава не знаех да плувам и… не посмях. Водата преобръщаше детето съвсем близо до брега, па и каналът е тесен, знаеш го, макар тогава да беше придошъл. Трябваше просто да изтичам десетина метра по-надолу, да
