— Къде ви е паспортът?
— Тези дрехи не са мои, не знам.
— Че кой тогава ще го е направил?
— Но какво е станало?
— Глупак! — изригна непознатата, а очите й пак се обагриха в малиновочервено и бяха май единственото нещо тук, способно да мени цвета си. — Нали ти казах, намираме се на някаква яхта и аз… Някой се е гаврил с мен!
Викът й не беше повече обвинение към него, но той се вцепени. Значи този път бяха решили да провалят и университетската му кариера.
— Студентка ли сте?
— Първа година.
Измеренията на заговора го вдигнаха решително от дюшека.
— Може ли да огледам?
— Никой няма, разбира се.
Той разкриви лице, стъпил на ритнатите си пръсти, погледна за обувки — никъде по палубата нямаше обувки, и закуца край релинга да търси входа на каютата, очаквайки всеки миг да го застигне нова заповед.
Нищо не го спря, освен някаква моторна помпа, чийто маркуч влизаше в полуотворената врата на малка тоалетна. Помпеното устройство явно заместваше нефункциониращите й механизми, но доколкото отвъд релинга нито се виждаше, нито се чуваше море, то бе разбираемо. Той се огледа, защото нуждата му да я използва стана нетърпима, а вътре си спомни, че бе се събудил с разтворени панталони — разтворени пак от неизвестните похитители, да го злепоставят. После премести пусковата ръчка на помпата, подскочи от взривния грохот и върна лостчето.
Студентката мигом дотърча и той виновно посочи непрозрачния пластмасов чувал, който мърдаше оживял от нахлулата в него вода.
— Уф! — въздъхна тя. — Ама че шум!
— Извинявайте!
Думата също изгърмя в ушите му, пръснала се под тежестта на необикновената тишина.
— Разбрахте ли нещо?
— Не, аз…
Тя тръгна покрай каютната стена към кърмата. Навярно искаше заедно с него да повтори търсенето.
— Навсякъде гледах. А най-странното е, че висим във въздуха.
— Как висим?
— И витлото, и то.
— Винтът — поправи я той. — Гребният винт ли? — и едва по-късно, вече наведен над задния релинг, щеше да се запита откъде му е хрумнало да я поправя, като нищо не разбираше от моторни яхти.
Изпод силно скосената кърма наистина се подаваха стоманените лопати на могъщ гребен винт. А подпори никъде не се виждаха. Надолу се простираше същата гъста, сякаш зърниста светлина. Не, не беше най–странното, че висят във въздуха, още по-объркващо бе, че гледката му се стори позната и не го изплаши.
— Приготвили са ни дори лодка. Всичко има в нея, а не сме в морето. Пак подигравка някаква!
— Къде сме тогава?
В нито една от посоките не прозираше какъвто и да било ориентир. Цялата яхта — нищо не хвърляше сенки по нея, дори около момичето нямаше и следа от сянка по белите дъски — продължаваше да виси сякаш безплътна в центъра на светлинното кълбо. Виждаше ли човек изобщо сенки в сънищата си?
— Вие рисувате ли? — остави го тя сам да си отговори на въпроса къде се намират.
Той се дообърка.
— Само така, любителски.
— Аха!
— Защо? Ааа, там имаше статив! Не е мой.
— Кой тогава ме е рисувал?
— Вас? Не, не! Повярвайте ми, аз портрети не мога забавлявам се с разни измислени видения. — И пак се изплаши. — Нещо неприлично ли?
— По-неприлично от това!… — избухна отново студентката, но с отслабнала ярост.
— Вие също ли така се събудихте?
— До вас лежах.
Каза го почти с омерзение и той побягна към отворената врата на каютата. Още от прага съгледа под масата чифт мъжки маратонки и купчинка изписани листа край термосовата кана. Химикалката затискаше листа в приковаващ диагонал.
— Някакви научни записки — поясни зад гърба му студентката, явно огледала всичко, докато той бе спал. — Нищо не им разбрах.
— Не сте ли физичка?
Този въпрос отдавна напираше в него, за да доочертае границите на инсценирания скандал.
Тя отвърна, че е биоложка, но то вече не го интересуваше, защото отдалеч позна почерка си. Залитна към масата, стъпи лошо, почти извика.
— Какво ви е?
— Кракът нещо… — седна той на табуретката, отмалял от болката и непонятното, което с нова сила изригва пред очите му още с първите редове на записките.
— Прощавайте!
— Знаете ли… Ще ви помоля, ако може, оставете ме малко сам, а?
Тя посрещна молбата му с нов изпитателен поглед, увери се може би, че няма къде да избяга, връцна се на прага и изчезна в безсенчието.
Някой доста усърдно бе кощунствал чрез неговия почерк с цялата физика — дивотии, представящи се за научни размишления! Омешали в спекулациите си цял куп почтени теории и хипотези, те настояваха, че ги потвърждавали разни смехотворни опити с книги, с чинии и жироскопи. Ония, ако наистина са се гаврили със студентката, не бяха пощадили и неговата душа. Сигурно са си послужили и с някакви инжекции — чел бе за такива, — които отслабват волята, засилват внушаемостта. Как иначе тези нелепости ще се наслагват без съпротива в мозъка му, ще му се струват дори познати? Така посрещаше човек абсурдите само в съня си. Или когато вече е обезчувствен от тях.
Светлината, спуснала се като кехлибарена завеса пред вратата, изглеждаше точно такава, каквато бе описана в началото на записките. Той я погледна, усъмнил се вече и в способността си да възприема реалностите, но все пак се реши да изкачи стълбицата към командната кабина. И тук нищо не го стресна: нито таблото с множеството уреди — то му напомни пилотска кабина, — нито закованата в немислима за геомагнитното поле компасна стрелка, нито жироскопът, който, вместо да спи в мистичната неподвижност на яхтата, с приветствено усърдие се завъртя, щом го наближи. И това го имаше в записките, лежеше, кой знае как, но сякаш по-отдавна, и в паметта му!
Закуцука навън без каквито и да било опити да размишлява, поспря се само за да се запита кое се наричаше ляв борд, кое десен и още с първото си навеждане към релинга откри неестествено залепената за бордовата стена, само с ръба си, металическа чиния. Случайността ли бе го довела точно над нея? Не, чинията спокойно се намести сред останалите абсурди и също не предизвика съпротива в сетивата му; те твърдяха, че им е стара познайница.
Върна се в каютата, окончателно смазан от лавината непонятности. Рефлексите му на изследовател обаче го потеглиха обратно към записките. Той вяло се опита да вразуми тия свои рефлекси, разправяйки им, че е недостойно за един доцент да се занимава с подобни неща, че не им се полагат младежките лудувания, особено откакто академикът бе му подметнал, че се кани да се оттегли от професорската дейност и ще настоява да дадат катедрата на него. Въпреки това те отправиха ръката му към малката ниша между вградените шкафове, защото там имаше книги, а в записките бе писано и за опит с книга.
Прииска му се да падне заедно с книгата, в пълно безсъзнание да падне, но само седна отново на
