въжето длани. Малката се гърчеше в епилептично разкаяние и за миг го изкуши също да я ритне.
— Хайде стига! Нищо нямаше да стане, стига, ви казвам!
Хвана я за тънката китка и грубиянски я вдигна от дъските, защото нервните й гърчове се силеха да му напомнят нещо, което сякаш някога бе преживял, а искаше да забрави. Студентката обаче не се задържа на краката си и той я подхвана през кръста, поведе я към каютата, питайки се злорадо къде е останал целият й досегашен курназлък. А вече на прага ръката му се заизпълва с топлината на безпомощното кръстче и с мъничко бащинска грижовност.
Положи момичето върху леглото, напълни чашата от термосовата кана, която стърчеше в ложето си на масата, натика стъкления ръб между тия розово мургави устни, които в своята страдалческа отпуснатост изглеждаха сега привлекателно нежни.
То лакомо изгълта водата и веднага разпери към него бляскаво мокри очи — с толкова бързо въздействие на водата досега не бе се сблъсквал.
— Ама аз се шегувах! Как можахте да си помислите?
— Нищо не съм си помислил.
— Чакайте! — улови то ръката му. — Не ме оставяйте, моля ви!
Същинско дете си беше и го доизпълни с бащинско всеопрощение.
— Какво? Ще преговаряме ли сега?
— Отгде да знам, че сте такъв страхливец. Пък аз си падам малко артистка.
Той изтръгна ръката си от нейната, но момичето скочи подире му.
— Не ме слушайте какво приказвам, чакайте! Така съм объркана самата! Седнете тука, до мен седнете, моля ви!
Той приседна на половин метър от нея, но тя все пак достигна ръката му, издърпа я към гърдите си и легна отново на възглавницата.
— Кажете, че ми прощавате.
— Добре де, прощавам ви.
— Не така, искрено! И ме погалете! Погалете ме, иначе няма да престана да плача. — И тя наистина вдигна ръката му към бузата си.
— Доста сте претенциозна!
Дланта му настояваше да се разнежи от хладната гладка кожа, очите й обаче продължиха да го смущават. Това момиче имаше очи като пръстена на жена му — много едър, много тъмен аметист. Купи й го за годишнината от сватбата, а бе го харесал заради странния му блясък, в чиято кафяво морава глъбина сякаш лежеше някакво страдание. Но като че ли и друг път бе срещал такива очи, и не толкова отдавна.
— Прав сте, аз съм един съвсем изпортен човек! — рече студентката, а страдалческият огън на аметистовите ириси се обгради от венец нови диамантено зърнести сълзи.
— Е, чак изпортена! — възрази той, но бе склонен да й вярва, защото все по-силно му се струваше, че вече си е патил от някаква такава жена. — Ще ми позволите ли сега да запиша нещичко ей там? Няма да излизам от каютата.
Тя още притискаше ръката му към бузата си и му беше неудобно да я дръпне.
— Какво ще пишете?
— Трябва да опиша падането си. Не заради, вас, не бойте се! Беше много особено падане и като че ли потвърждава ония там наблюдения.
— Значи вярвате на записките, така ли? — пак се изплаши момичето и махна ръката му от себе си. — Но тогава значи и онова в бордовия дневник може да е вярно!
Той побърза да се изправи с облекчение от възвърнатата свобода.
— Не знам. Знам само, че като добросъвестен учен… Искате ли да сваря кафе, видях в шкафа. Ако сте гладна, има там разни работи.
— Не, не, може да е отровно!
— А! Кому е притрябвало да ни трови?
— Може да има нещо друго. Нали и двамата сме като упоени, нищо не помним? Или смятате, че онова там, за времето, също е вярно?
Очите й сякаш знаеха повече от него и той се обезпокои от това тяхно знаене.
— Употребявали ли сте опиати?
Момичето така настръхна, че нямаше нужда да отговаря.
— Одеве много вещо душехте чашите. Не крийте нищо от мен, чувате ли! Трябва да разберем тази мистерия.
— Само веднъж — призна си студентката след кратко колебание. — От любопитство.
— Доста опасно любопитство!
— Знам. Бях много отчаяна.
— От какво?
— Това не ви засяга.
— Сега всичко ме засяга, девойче — изрече той внушително от висотата на доцентството си. — И вас засяга всичко мое.
— Ама да не искате да кажете, че аз съм ви упоила и отвлякла? — възмути се тя така пламенно, че той не можа да не продължи думите й.
— Точно така! И вие сте се гаврили с мен, не аз!
Аметистите забравиха страданието си, заискриха с кехлибарени искри.
Той се заслуша в биологичния си часовник — календар, който беше по-объркан и от ръчния му часовник, и от оня в командната кабина.
— Вярно, аз много обичам да се гавря с физици. Кажете, нямаше ли нещо от вас в гимназиалния учебник?
— Една малка глава на края.
— Ама беше най-хубаво написаната, помня я — зарадва се тя. — Наистина ли сте професор? Толкова млад?
— При нас стават подобни недоразумения — понавъси се той и чак след това я поправи. — Доцент съм.
А не беше ли вече професор или се обаждаше убедеността му, че ще стане?
— Защо недоразумение? Вие сте толкова умен и…
— Откъде знаете?
— Ха де! — засмя се момичето — Имам такова чувство. Добре, другарю доцент, сварете кафе. Уф, как съм гладна, и жадна съм, а пък ми се спи, спи…
И сладостно се протегна в леглото. Направи го с безгрижието на малко момиченце пред татко си, а като че ли и друг път, и по друг начин бе се протягала пред него. И той побърза да се скрие в кухненската ниша.
Не искаше да мисли за нея. Или поне не през погледа, с който бе наблюдавал протягането й. Лесно й беше на тая хлапачка! Сигурно младостта я караше да приема така леко целия тоя абсурд, че да му разиграва и разни детинщини отгоре на всичко! Дали все пак не е участвувала в някакъв заговор с опиати?
Цялото му тяло също настояваше за сън, като след денонощно изтощение от нещо си. Плашеше го, макар да имаше обяснения — малко ли неща му се случиха! Че и това падане! Налагаше се да го опише, подробно, с възможно най-точното възстановяване на усещанията. И да го добави към ония идиотщини. Когато един учен не може сам да стигне до някоя истина, длъжен е поне добросъвестно да описва фактите!
Но факти ли са това? Не приличаше ли раздвоението в мозъка му на оня шизофреничен рев, който временно предизвиква и ЛСД — чел бе за такива опити на психиатрите с доброволци. Странното бе, че тъкмо сегашното му състояние, уж реалното, уж действителното, макар и лениво поради тая умора, постепенно отстъпваше на спомени, които не бяха се случвали в живота му и по време можеха да лежат само в бъдещето, а му се натрапваха като преживелици.
Добре де, доцент ли съм или съм професор, писал ли съм онези книги или не съм ги писал, и само съм
