си.
— Аха — усмихна се той в хлапашко тържествуване. — И как така стана, че ние двамата тука така… а?
— Аз… дойдох в кабинета ви, колежките ме накараха.
— Ама на вие ли ще си говорим? След всичко, което стана?
Смехът му намокри очите й.
— Не беше шега, от моя страна не беше, повярвайте ми! Момичетата разправяха, че сте казвали на всички…
— Е, това вече си го сънувала! Не помниш ли, че и тебе изгоних? И ти от отчаяние се омъжи за друг, но после избяга от него, защото говедото, вместо да си гледа работата, за която има толкова талант, все на теб си го изкарваше, че не го правят професор. Но ти избяга при мен и сега си алфата и омегата на моя живот, и на никакви доценти няма вече да те дам, така да знаеш!
Толкова слисана хубост не бе срещал и тя удави бликналата у него ревност към миналото й, удави и надигащия се протест на някогашното му решение да не се жени повторно, преди да е навършил петдесетте. Не дочака окопитването й.
— Най-важното е, че наистина се обичаме! Останалото ще се нареди, не бой се. Пий си кафето, че ще изстине!
Тя много бавно събираше мислите си, сякаш не вярваше в тях дори и когато ги изричаше като настойчиво женско уверение, което иначе винаги можеше да разбуди у мъжа съмнения.
— Не съм избягала, защото сте професор, пък той не е. Изобщо така съм замаяна, че никакъв доцент не помня. Сигурно съм си го измислила, за да не бъда сама и отхвърлена, или пък съм ви излъгала, ей тъй, да запазя достойнството си. Аз бях много отчаяна.
Страхопочитанието на студентката към професора продължаваше да го забавлява.
— И значи ти от отчаяние дойде при мен, така ли?
Не беше само шеговито издевателство, мъжките му съмнения все пак бяха се доразбудили.
— Не, не — уплаши се тя от неразбирането му и това я направи по-храбра. — Аз наистина ви обичах. Винаги само вас съм обичала, повярвайте ми!
— А оператора? А оня там, втория, не го знам кой е?
Тя отново се стъписа като изобличена в лъжа, но след миг бурно възнегодува.
— Оператора не съм обичала. То беше детинска история. А другия ли? Другия само веднъж и веднага го намразих, защото… Нали ви казах, бях в особено състояние.
Той се отказа да я измъчва повече, защото измъчваше и себе си. Сръбна няколко пъти от кафето, търсейки начин да я въведе в невероятната им действителност.
— А не си ли спомняш кога и как се омъжи?
Тя повторно се изчерви.
— Прощавайте, аз не знам какво ми е…
— Какво ти е, Алфа? — акцентува той името й.
— Не знам, главата ми…
— Не се стеснявай, по-близък човек от мен сега нямаш.
— Като че ли съм упоена. Ето на, като ме запитахте… Не съм ли омъжена за вас?
— Разбира се — отвърна той и му се прииска всичко друго по същия начин да е изчезнало от предишния и живот, единствен да властва там, но и собствените му преживелици още се блъскаха в същото безредие, та добросъвестният професор не можа да не се намеси.
— Само че преди това си била омъжена за друг.
— Точно това исках да кажа — пое тя с облекчение. — Нещо ми говори, че съм омъжена за друг. И се чувствувам много виновна.
— Пред кого? — настръхна той и веднага наруга нетактичността си.
— Ох, трябва да изпия по-напред кафето! Нямате ли нещо за главоболие?
— Пийни глътка от уискито, повече ще ти помогне!
— Благодаря, почти не пия. А уискито не ми е вкусно.
— Да донеса ли коняк? — каза той и чак след това си спомни, че наистина бе купил и коняк, макар да предпочиташе джина, защото в морето конякът минава и за лекарство.
— Не, не, някое хапче!
— Никакво хапче няма да ти дам, мило! Хапни няколко залъка, пий си кафето, а аз през това време ще ти разказвам. Една приказка ще ти разкажа, в която няма как да не повярваме, колкото и абсурдна да е. Хайде!
Алфа послушно си взе една бисквитка, предпазливо я захапа, сякаш се боеше да не би да е също от недействителната приказка.
— Помниш ли как те заговорих пред туристическата агенция? Ти се питаше накъде да избягаш — поиска той да потвърди и собствения си спомен.
Аметистите й недоумяваха.
— Туристическа агенция? Не, аз ви причаквах в кафенето, дето ходехте. Ние, жените, понякога сме много нахални, но нали ви казах! — опита се тя с усмивка да оправдае признанието си. Трохичка от бисквитата бе залепнала на червилото й.
Той се зарадва, защото сам бе забравил пък кафенето.
— Точно така! Както казвате вие, студентите, ти ме свали в кафенето, при Чарли. Но приказката за Хензел и Гретел помниш, нали? Е, и ние тръгнахме с теб от това кафене ръчица за ръчица, като Хензел и Гретел, а една грозна вещица ни плени и ни затвори тука.
Млъкна, за да намери прехода към сериозното, но тя използува паузата за плахо кокетна женска закачка.
— И ще ни изяде ли?
— Няма да ни изяде!
Но колкото повече навлизаше в разказа си, толкова по-силна ставаше уплахата й въпреки настойчивите му уверения в благополучния изход. Въобразяваше си, че я успокоява, а внезапно насред изкуствения си възторг пред загадката, с който се опитваше да я зарази, видя и себе си потопен и препариран в голяма медена буца кехлибар. Като онези кехлибари, които пренасяха през хилядолетията мумийките на различни водни насекоми.
Въздухът наистина имаше цвета на светъл кехлибар, а момичето в шезлонга сякаш бе застинало вече в своята мумийна вечност. Той плесна гальовно голите й колене. Бяха студени.
— Кажи, че ме обичаш!
Алфа не се съживи.
— Трябва да ме обичаш, чуваш ли! Трябва сега много да се обичаме.
Тя може би не вярваше в приказката за Хензел и Гретел, но в човекоядката бе повярвала, а той се почувствува толкова виновен и така силно я обичаше, че му стана нетърпимо да седи пред нея. Нахвърли се върху бисквитите, захрупа по две наведнъж, та чак оглуша от шума на дъвченето, но ирисите й аметисти си останаха минерално безжизнени.
— Хей! — подвикна й хрипкаво от залепените на гърлото му трохи.
Бе изпил кафето си и нямаше с какво да ги преглътне, посегна към уискито. Пи направо от шишето, отврати се — и вкуса на уискито бе забравил. Стомахът му пресрещна непривичното питие с киселинен взрив. Той изви ръка да потупа гърба си, където двете течности бяха се омотали в непреглътваемо парещо кълбо.
Едва тия му неволни маймунджилъци я изведоха от •вцепенението. Алфа го изгледа дълго, но сякаш се питаше кой е мъжът насреща й и какво може да се очаква от него. Той не помнеше някой някога да бе го гледал така отчуждено и скочи от дюшека.
— Виж какво, прочети оня там дневник, бордовия! И продължавай да записваш каквото си спомниш, каквото си помислиш! Бъдещите ни деца трябва да знаят колко сме били щастливи. А твоят мил съпруг ще отиде да поработи, защото, нали, и парици ще ни трябват…
Алфа не отвърна с нищо и на изкуствено бодрото му вдигане на юмрука за поздрав. Остави го да си отиде, изглежда преценила вече, че този мъж с нищо нямаше да й бъде полезен.
