усещаше обаче, че му е необходимо да ги изрича. — От смъртта те е страх, мило момиче, нали, не от нещо друго, но нали тая същата, ама съвсем същата смърт ни чака и горе! — За трети път „горе“! — преброи онзи в него, който продължаваше да дебне в очакване на новите явления. — Само че виж колко сме по- щастливи, какъв късмет извадихме! Ние вървим към нея по един много, много по-интересен път, не по тривиалния, през умората, през болестите и остаряването. Тук няма автомобили да ни осакатят, няма рак, няма какво да ни направи грозни и немощни, и виещи от болка. Напротив, ставаме все по-млади, по-хубави! Знаеш ли, че когато се любим, жироскопът там май се върти по–бързо и затова така скокообразно… Впрочем сигурно затова и аз все отново и отново те желая, като по-млад, по-силен, с нова и нова обич.
— Искам те! — пошушна тя внезапно на мишницата му, но в тази тишина то прокънтя там като в пещера.
Щеше му се да не е в тесния смисъл на думата, още имаше нужда да заклиня смъртта с лирика и формули, но тя повтори „Искам те!“ — а тялото й недвусмислено го затърси. И не му остана друго, освен дълго и мъчително да разбужда в себе си онова, с което току-що бе се похвалил — питайки се едновременно коя всъщност го искаше сега и дали е прилично за една студентка трета година така безцеремонно да принуждава мъжа. Толкова дълго и мъчително, че по някое време, навярно осъзнала отчаянието му, тя го блъсна от себе си, скочи над него и засмяна, разцелува задъханите му гърди. После взе полото си и енергично ги заизтрива от потта. Думите й заотмерваха ритъма на масажа:
— Помниш ли как ни светеха зъбите в оная нощ? Сигурно това е било началото, сигурно целите сме светели така и сме напълнили всичко около нас със светлина. Нали ти сам казваше, че е възможно самите ние да сме предизвикали това явление! Не може да свърши лошо нещо, което започна с толкова светлина, нали, мили?
Той искаше да й бъде признателен за утехата, но оня, мъдрият, пак се запита откъде у едно младо момиче такова умение да се справя с неуспелите мъже? Нима бе го излъгала, че е имала само трима в живота си?… Докато паметта ревниво му напомни, че в този обратен път, който така вдъхновено бе възхвалил, те отнасяха със себе си и вече натрупаното, придобитото, изживяното. Но докъде щяха да стигнат така? Щяха ли да се превърнат в деца, в бебета, в ембриони? Ембрион, пълен със знанията на зрелия мъж, ембрион професор по квантова механика, ембрион чудовище?….
— Не бъди тъжен, капитане! — рече тя накрая с поизчерпана радост и уморено се отпусна до него. — Недей, защото ти не знаеш колко тъжно умея да плача! — Попритисна се нежно, доверително и ето че очите й наистина намокриха рамото му. — А знаеш ли одеве какво си помислих, когато ти… Е, нали ще ставам биоложка, защо да не си го помисля? Представих си, че се намираме в един голям, голям жълтък, а ние с теб сме клетка и сперматозоид, които сега се оплождат, и от тях ще разцъфти един нов живот, цяло ново човечество, някъде там из космоса, защото някой се е отчаял от човечеството и ни отнася на друго, по- хубаво място, за да го пресъздаде… Нали може да е и така, а?
Подобно видение наистина можеше да има само някое влюбено и самонадеяно момиче, не невротизираната, болнава жена, която кой знае кога бе избягала на яхтата му. Отвърна предпазливо, да не развали видението й:
— Аз дори го вярвам, мило!
— Е, видя ли! — зарадва се тя с откровеното щастие на дете, в чиято приказка най-неочаквано са повярвали, а в следващия миг отново го изненада неприятно. Цялата се разпери, красиво и безсрамно, към жълтъка над тях. — Хайде, нарисувай ме така, ей така! После ще сложим картината в найлонов чувал и ще я хвърлим в морето. Да види Земята майката на бъдещото човечество, да си я има за спомен и назидание.
Почака да чуе отговора му, но професорът знаеше, че няма къде да хвърлят картината, и се мъчеше да си спомни дали не би се намерила на яхтата подходяща тръба, с която да направи нещо като малка ракета, за да пъхне в нея съобщението. Може би с барута от десетината сигнални патрона щеше да пробие гравитационната стена…
— Ставай, ставай, стига си се излежавал!
Той се изправи без желание, облече се. Имаше време за опита с ракетата, дори е по-добре да изчака, докато започнат да ги търсят, а момичето се нуждаеше сега от внимание. Неуспялата артистка май още вилнееше в нея, сигурно е могла да стане добра артистка с това си умение така внезапно да се превъплъщава от един в друг характер. Жалко, че не бе гледал филма й!
Лениво обърна статива към дюшека. Погледът му се спасяваше от самоопияненото безсрамие на тялото й при боите. Старият художник, който някога преподаваше на такива като него в кварталното читалище, им втълпяваше, че моделът сам налагал техниката. Хубава приказка, но това му налагаше сега да я гледа, а той се срамуваше. И защо? След като няколко пъти бе й се заканвал да я рисува актово, осъзнал безсилието си пред портрета, защо тъкмо сега тялото й не го привличаше? Заради неуспеха ли одеве, или обратното?
На един конгрес в чужбина се запозна с фотографа на известно илюстровано списание, пиха по чашка заедно, момчето, интелигентно и забавно, не беше обикновен репортер. Показа му изключително интересни снимки — художествени търсения из вихровите движения на материята; имаше чудесни находки. След третата чаша измъкна и не по-малко великолепни актови снимки, а в разговора — като художник с художника, — защото така разговаряха тогава, между другото му каза, че никога не успявал да направи хубава снимка на жена, с която вече е спал.
— Облечи се и седни в шезлонга!
Сякаш я изтръгна от сън. Тя рипна засрамено, нахлузи полата, прикри гърдите си с мръсното поло и побягна към каютата. Но не беше му се разсърдила — новата пола и блузката говореха за старание да му се хареса.
— Трябваше нещо по-светличко, тая блуза…
Лилавото убиваше мургавината й, която той — чак сега го забеляза — особено харесваше.
— Всичко си измачкал — напомни му тя.
Опита се да гледа само над якичката й. Как да рисуваш тука, дявол да го вземе, като нямаше никакви сенки! В царството на сенките. Една легенда го нарича царство на сенките, друга твърди, че душите там нямали сенки, там, на отвъдния бряг на Лета, по чието течение плуваха сега.
— Дай полупрофил!
Алфа извърна глава, но силуетът пак не се очерта — от всички страни светлината имаше равна интензивност. И Леонардо да си… Рембранд пък хептен щеше да я закъса с неговите светлосенки! Трябваше да потърси онова, което извътре да раздвижи иконното безсенчие. А защо пък да не опита като икона?
— Право към мен! Ама не ме гледай така, хубаво се отпусни! Мисли си за нещо възвишено, за новото човечество си мисли!
Тя се усмихна като Богородица, отрекла се от вярата си. Я да я накара пак да се съблече! В тия нейни гърди имаше повече святост, отколкото сега в лицето й. Нима тялото й е по-малко чудо на природата от това, с което тя ги нападна така коварно? Леонардо защо не е рисувал актове, само анатомически скици? Не, не е само до времето работата, единство на научното и художественото, дренки! Никога нямаше да стане що-годе свестен художник, и учен нямаше да стане, макар че с толкова овации миналата година го направиха професор. Сега пък — миналата година! Хайде, съвземай се вече! И у Леонардо си е било чисто раздвоение. Дори той си е блъскал титаничната глава в него, все е бягал ту от едното, ту от другото, все не е смогвал да завърши изобретенията и картините си, колко от картините му са завършени? На пръсти се броят.
— Капитане, схващат ми се вратните жили — обади се Алфа. — Вратните и развратните.
— Не съм ти казвал да не се движиш — измърмори той разсеяно, но шегата й все пак бе докоснала съзнанието му. — Хей, аз не те знам такава!
Тя очевидно се поразсърди, че не бе оценил играта й с думите:
— Ти изобщо не ме знаеш.
— А казваше, че си имала само трима мъже…
— Трийсет.
— Какво трийсет?
— Мъжете. Толкова са.
Той не й повярва, продължи да изостря върха на напоената четка в ръба на палитрата, подхвърли,
