Тя отказа да пие и от кафето му, но настоя да узнае коя е Мата Хари и той й разказа за прочутата красавица шпионка от Първата световна война.
— Вярно, ние историците сме си нещо подобно — засмя се тя и, кой знае защо, отнесе сравнението му не към заниманията на Мата Хари. — Значи, ме намирате красива?
Той забрави да повтори комплимента си.
— Какво искате да кажете? Да не би и вие да сте историчка?
— Е, още не съвсем. Трета година студентка съм. По история на древна Европа.
— Пък аз съм кандидат на историческите науки! — похвали се той.
— Чудесно! Ще станем, значи, колеги! А кога ще кандидатствате?
Настъпи кратко недоразумение, защото той бе решил, че тя му се подиграва. После се наложи да й обясни трудно обяснимото окичване на хората с тази титла, когато завършат изучаването на някоя наука, не когато я започват. Но бъдещата историчка пак не си позволи да се надсмее. Тя вече знаеше, че много неща от миналите векове ще си останат неразбираеми за жителите на двайсет и четвъртия век.
След това обяснение кандидатът стана по-смел:
— Да ви казвам ли Мата, или си имате свое име?
— Казвайте ми Циана.
— Хубаво звучи! Означава ли нещо?
— Баща ми е химик и тъкмо тогава работел с цианитите… Защо се смеете?
— Извинете, но… Представих си, че баща ви пък се казва Калий и се получи Циана Калиева. Веднага ми замириса на бадеми.
Тя чак се просълзи от смях.
— Хей, отровителко прекрасна — рече той в стила на древността, която двамата изучаваха, — ще ми откриете ли най-после истината за себе си?
Тя добросъвестно му разказа за темпоралната машина и как посещават с нея онези времена, от които източниците са оскъдни. И още доста неща му разказа, които той не биваше да знае, но все едно кандидатът не и повярва, защото определи приказките й като „красива мечта за историка“, макар че галантно се извини: Добрият историк винаги трябвало да бъде нащрек пред фактите и очевидностите. Циана си отмъсти:
— Значи, сега аз не бива да вярвам на впечатлението си, че сте хубав и приятен мъж? Жалко, мислех да ви поканя на една разходка с машината!
Той пак се смути много мило и тя се запита дали това е общо свойство на мъжете от двайсетия век или само на неговите историци и гъбари. Скочи и заразтваря пилотския костюм, сякаш го разпаряше.
— Нали няма крокодили в тая река?
Кандидатът съвсем се обърка пред голотата й.
— Да се обърна ли, или да се отдалеча?
— Ще постъпите, както го изисква вашата епоха — отвърна тя и нагази във вира, като много съблазнително се кълчеше на изнежените си ходила.
— Аз тук съм единственият крокодил — рече той и сигурно бе забравил какво повеляваше неговата епоха в такива случаи, защото нито се обърна, нито се отдалечи.
Гърдите й плувнаха над водата.
— Защо не се окъпете и вие? Не е колегиално вие да ме изучавате, пък аз да не видя как изглеждат мъжете от миналото. И противоестествено е. Само бъдещето има право да знае как изглежда миналото, обратното е забранено.
Изучавайки по-древната история, тя естествено не можеше да знае, че кажеш ли такова нещо на един мъж от двайсетия век, трудно ще го накараш после да се съблече. В двайсетия век мъжете все още много се бояха от сравняването им с други мъже.
— Не ми е горещо — отговори той и побърза да изтрие потта от лицето си с твърде нечиста кърпичка.
Циана не се погнуси от кърпичката и се трогна от лъжата му, а това може би беше признак, че е на път да се влюби. Особено я вълнуваше неговото изчервяване, затова тръгна да излиза право насреща му.
— Отговарям ли на днешния вкус на мъжете?
— Божествена сте! Същинска Фрина!
Тоя пък — току я сравняваше все с неизвестни й жени!
— Коя е тя? — възревнува Циана и засмъква с длани водата от тялото си, та по-бързо да изсъхне.
Тези безобидни движения в очите на мъжа от двайсетия век бяха връх на самопредлагането и съблазънта, но Циана и това не знаеше, та се учуди, че сега той обърна към нея белега си и изрече своето възмущение в съвсем друга посока:
— Каква специалистка сте по стара история, щом Праксител и Фрина…
Тя му напомни, че е расла три века след него, което ще рече: три века повече информация, а мозъците им през тези векове не са пораснали и с три милиграма, та подборът на информацията по необходимост е ставал все по-жесток. В тяхното време вече половината от населението под една или друга форма работело, за да може всичко да се регистрира в електронната памет на човечеството. Така че нека не вири нос, ако в двайсетия век историкът все още представлява някаква обществена фигура, сопна му се тя накрая, видяла, че той изобщо не я слуша, раздвоил вниманието си между тялото й и пилотския костюм, който тя затваряше чрез залепване на краищата му. Но щом пак я е сравнил с друга жена, нея, която смята себе си за несравнима, длъжен е да й каже поне коя е тази жена!
И той отново й стана много мил, защото, макар и толкова древен, веднага оцени елегантната й самоирония. А като изслуша необикновено живописно поднесения й разказ за великия древногръцки скулптор Праксител и неговия модел Фрина, тя плесна с ръце, както са пляскали и момичетата далеч преди двайсет и четвъртия век:
— Ау, сигурно е много интересно да си хетера! За първата научна степен непременно ще си избера като тема този Праксител! А това на лицето ви герб ли е?
Белегът на лявата му буза наистина напомняше избелял отпечатък на герб.
— Не, от подкова е. Да ми носи щастие — отвърна той, а изкуствената му усмивка очевидно прикриваше някакви комплекси, свързани с този белег.
— Какво е подкова?
Конете живееха при тях в резервати, на свобода, я тя за пръв път чуваше, че някога се налагало да бъдат подковавани. Той добавя накрая, че за съжаление подковата била от магаре, та и щастието му било магарешко. Тя не разбра шегата.
— А някакъв обичай ли е?
— Как ще е обичай! Когато бях малък, ме ритна едно магаре.
— Истинско магаре? — изписка възторжено Циана, сякаш нямаше по-голямо щастие от това, да те ритне магаре.
— Другите магарета не ритат по този начин — рече той и отново двайсет и четвъртият век не разбра двадесетия.
— Може ли да го пипна? — протегна ръка двадесет и четвъртият и носталгично въздъхна. — А у нас вече не е възможен никакъв белег. Имаме едни средства за регенерация и кожата веднага се възстановява.
Белегът се изчерви, преди тя да бе го докоснала. Но и цялото лице се обагри, така че той почти изчезна в общата червенина.
— Наистина ли ви харесва? — смаяно пошепна двадесетият век и примижа под милувката на бъдещето.
— Отначало си помислих, че е печат за принадлежност. Нали някога са дамгосвали робите с огнен печат, та да не бягат. Но и така е хубаво.
— Е, много объркахте вековете, колежке! Добре, че не сте при мен на изпит! — позасмя се той и тя скочи разтревожена.
— Край на контакта!
— Моля? — изненада се неприятно кандидатът на историческите науки.
— Край на контакта казах. Трябва да си вървя. А вие прекалено хубаво разказвате! Опасно е за един
