историк. Той все пак трябва да вярва повече на фактите и очевидностите, отколкото на въображението си — повторно се надсмя тя на предишната му сентенция.
Беше й приятно да го дразни, а това още веднъж подсказваше, че може би вече се е влюбила.
— Останете мъничко, моля ви! — тръгна той подире й.
— Не бива. Ако не успея при програмирането на обратния полет да залича този час, ще ме спукат на изпита.
Кандидатът не я разбра, но то бе простимо, защото нищо не разбираше и от темпорални машини.
— Не беше ли хубав този час? Защо трябва да го заличавате?
На нея също й дожаля и тя си позволя да му обясни подробно, че се намира в първи самостоятелен учебен полет, че е трябвало да се привремени другаде (той не веднага съобрази, че машината на времето не се приземява) и че е била длъжна веднага да отлети обратно, без да влиза в какъвто и да е контакт с погрешно улучената епоха. А казвайки това, чак сега осъзна истински каква беля е направила.
— Много ви моля, не вярвайте, не вярвайте на тази ни среща! Кажете си, че е било сън, защото иначе ще си въобразите, че сте полудели, и ще страдате!
Той пламенно улови ръцете й.
— Циана! Кощунство е за един историк да унищожава събития! Нима ще ви позволи сърцето да заличите този час, в който аз познах любовта?
Тя чак се просълзи от този очарователно архаичен начин да изразяваш любовта си.
— Да, нашата среща наистина е история! Но история, на каквато човечеството няма право.
Издърпа лявата си ръка, бръкна в джоба и му подаде малка мекостенна капсулка.
— Глътнете това!
Той се изплаши, решил навярно, че една Циана, чийто баща е химик, едва ли ще раздава капсули с безобидни химически вещества.
— Така ли искате да унищожите историята на нашата среща?
Тя развеселено го прегърна:
— Глупчо мили, глътни го, глътни го! Искам да те нацелувам.
— И после да забравя, така ли?
— Ама не бе, това е против вирусите, които ще ти предам. Да не те разболея. Хайде, че нямам търпение!
Красотата и прегръдката й излязоха достатъчни, за да накарат един мъж от двайсетия век да се реши да глътне нещо, което можеше да е и цианкалий. А устните й едва не го събориха. После Циана извика треперливо:
— Да, аз наистина те обичам! А това е равно на елинска трагедия.
Непонятно защо признанието й го направи горчиво насмешлив:
— Хайде бе! И кога го разбра?
— Щом мога да те целувам така… — нахвърли се тя пак върху белега му.
— Сигурно не един и двама си целувала…
Циана се ядоса:
— Слушай! Вярно е, че се интересувам повече от древната история, но все пак помня нещичко и от своята. Боже, каква трагедия! Нали така са казвали древните?
— „Боже“ са казвали, ама не са обявявали за трагедия случайните си запознанства.
— Та точно това е трагедията! — почти изплака Циана. — За теб аз съм случайно запознанство, което трябва дори веднага да забравиш, пък аз те обичам до смърт. О, Афродита, какъв смъртен грях извърших пред теб? Защо ме наказваш така?
Сигурно бе твърде необичайно за един историк от двайсетия век да му се обяснява в любов момиче от двайсет и четвъртия с думи, употребявани в четвъртия век преди новата ера, защото той рече:
— Мило момиче, хайде да оставим заучените положения, а!
Циана отново плесна с ръце, този път трагично:
— Божичко, какво ще правя сега! Подай ми знак, о, волоока мъдра богиньо!
— Ти го каза: ще влезеш в машината си и ще заличиш този час. Може ли да видя как го правиш? — рече той, хвана се с две ръце за отворилия се люк и пъргаво се шмугна в кръглата кабина.
Унесена в трагедията си, Циана късно осъзна опасността и се хвърли подире му.
— Хей, не пипай нищо там!
Така и не узна дали той бе пипал вече някъде нещо и какво. Люкът автоматично се затвори подире й, милокачът с тихо хлъцване влезе в ложето на контакта си — кога ли се е бил разхлабил, та електронният мозък сега го поправяше?… А в следващия миг двамата се сринаха в пилотските кресла, защото машината необикновено рязко премина от полет в пространството към полет във времето.
Опитите на младата пилотка да спре полета и да върне гъбаря историк обратно не успяха. Кой знае как управлението на машината беше блокирало и тя ги отнасяше в неизвестна посока из безначалното и безкрайно време. Затова изненадата й, когато на екранчето се появи пистата на институтския полигон, беше повече от радостна. Не такава изненада обаче й демонстрираха професорът по темпоралните полети и неговият асистент, инженерът по поддържането, които я посрещнаха.
— Ама докога ще ми мъкнеш тука разни мъже! — извика професорът, забравил, че предишният е заличен в паметта на студентката, така че този за нея си оставаше първи. — И все с кални обуща!
Асистентът напомнящо го побутна, но Циана също избухна:
— Не съм виновна! Той влезе в машината, преди да успея да го спра, и машината тръгна сама. Как може да ми давате машина, която допуска три века разсейка!…
Мъжът на двайсетия век оглеждаше ту каращите се, ту полигона наоколо, сякаш бе попаднал в някаква клопка.
— Държиш се нахално, момиче — каза по-кротко професорът. — Трудно ще ми бъде да дам благоприятно заключение за твоята годност да работиш с темпорални машини.
— Но тя наистина… — понечи да я защити инженерът по подържането, поглеждайки я с много обич и укор.
— Тя наистина не остави нито едно правило ненарушено! Полетът беше автоматичен. Циана, ръчното управление само контролираше дали умееш да си служиш с него. Не се искаше друго от теб, освен да излезеш и да установиш разсейването, което също бе заложено в автопилота. Ако не успееше да отстраниш програмираното разхлабване на милокача, автопилотът щеше сам да го отстрани в определеното време, а ти…
— Може би тъкмо затова — не се предаде Циана. — Дайте ми истински самостоятелен полет! Какви са тия нечестни похвати?
Инженерът й направи знак да млъкне и отведе професора настрани.
— Не тя повтаря грешката си. Заради тоя зев във времето, то повтаря…
— Но как е възможно сега пък друг мъж, след като онзи го задължихме да не се явява на мястото!
— Времето също не търпи вакуум, забравихте ли! Аз обаче си мисля, че така няма да спрем тази история…
— Циана, какво правиш? — викна професорът на студентката, която бе прегърнала своята плячка от древността и без никакво стеснение си я целуваше по загадъчния белег на лявата буза.
— Не се безпокойте, аз му дадох имунна капсула.
— Слушай, ама ти продължаваш да се държиш като… като… — задави се преподавателят й от възмущение.
— Амантес аментес — простодушие възрази студентката. — Влюбените са безумни, пише Теренций.
— Не, ти решително нямаш качества за тази специалност!
— Римски писател е. Първия век преди…
— Извинете — намеси се историкът гъбар, освободил се от обятията на похитителката си. — Мисля, че ми дължите някои обяснения. Аз не съм дошъл тук по своя воля…
— И по същия начин ще си отидете — доизкара си гнева на него професорът по темпоралните полети, след което веднага се укроти. — Изслушайте ме сега внимателно и питайте колкото се може по-малко! Ей сега ще ви върнем, откъдето сте тръгнали, само че три дни по-рано. Много ви моля, не отивайте пак там в неделята, която следва, защото това опасно ваше идване при нас ще се повтори, разбирате ли? Не, трудно
