ще ви е да го разберете, но го приемете, моля ви! И не настоявайте за обяснения.
— Той ще остане тук! — заяви Циана и го хвана подръка, сякаш посягаха вече да й го вземат.
Двамата мъже се втрещиха. Спорният обект обаче също не изглеждаше въодушевен от внезапното й хрумване.
— Вековете ни са отдалечени и няма да извършим кой знае какво вмешателство на единия в другия — поясни студентката, притиснала се към древния си любим. — А ние се обичаме. Той също е историк на древността и ще ни бъде полезен. Ето, разказа ми за една Фрина, приятелка на елинския скулптор Праксител, за която ние не знаем. Ще работим заедно, ще бъдем щастливи. Нямате право да ни разделяте!
Професорът въздъхна с търпеливата досада на дългогодишния педагог.
— Разрешението трябва да искаш от планетарния съвет. Аз мога само да те уверя, Циана, че това е чиста детинщина. Та нали неговата генетична линия през трите века ще изчезне! А я си представи, че и ти си от неговото родословие! Значи, мигновено ще изчезнеш, заедно с мечтаното си щастие.
— Той не е женен — възрази тя, но се сети, че не го е питала. — Нали не си? И нямаш деца?
Историкът гъбар обмисляше нещо, та поклати глава, като че ли се ослушваше дали не се клати вътре и мозъкът му.
— Сега може да няма, но ние в момента не знаем дали той е останал, или сме го върнали. Ако сме го върнали…
— Ще проверим! — въодушеви се студентката и понечи да хукне нанякъде, но професорът й я хвана за ръкава.
— Пак искаш да извършиш нещо, на което нямаш право! Чакайте тук! Александър — рече той на инженера по поддържането, които вече много съкрушено бе отпуснал рамене, — погрижи се да не влизат в съприкосновение с нищо наоколо! А вие, моля ви, дайте ми персоналните си данни! Имена, професия, адрес, месторабота, публикации, ако имате…
Лицето на човека от двайсетия век бе станало такова, сякаш той се питаше как е попаднал сред толкова умопобъркани и дали не са опасни. Той промълви данните си с много боязън: да, имал и няколко отпечатани статии в „Исторически преглед“. Професорът се отдалечи на двайсетина метра, извади малко апаратче от джоба си и нечуто за тях си поговори нещо с него.
— Ей сега всичко ще разберем — стисна Циана окуражително ръката на своя любим. — От вашия век имаме пълна документация и компютрите сигурно ще те открият. Ти не си случаен човек.
— Слушай, някаква шега ли си правите с мен? — попита той.
— Каква шега? Сега се решава съдбата ни, не разбираш ли? — отвърна тя и пак го млясна по белега. Човек би си помислил, че на хората от двайсет и четвъртия век страшно им липсват подобни белези.
— Не разбирам.
— Проверяват линията на твоя живот. Ако тя се прекъсва и ти си изчезнал в годината, от която дойдохме, значи, си останал тук.
— А ако съм се върнал? — продължи той все така глупашки да не разбира, но историците открай време трудно са се оправяли във времето.
Циана помръкна, а инженерът край тях тайно стисна палци.
— Тогава ще узнаем какво е станало с теб.
И тя впери поглед в своя научен ръководител, който, очаквайки резултата, сега гледаше към небето, към далечните сгради, навсякъде, само не и към тримата, които въплъщаваха други три варианта на очакване.
Младият инженер не издържа и се скри в машината — да провери програмата й. Задължи ги да не се отдалечават от мястото си, но те и нямаха такова намерение.
— Циана, нека се върна! — примоли се спорният обект, щом останаха сами.
— Не ме ли обичаш? Аз, разбира се, няма да те задържа насила, но… О, Афродита — хвана се тя за бузките. — Така си мечтаех да тръгнем заедно из миналото!
Въпреки смешното обръщение към древната богиня на любовта, мъката й си беше истинска. Той посегна към раменете й.
— Обичам те, разбира се! Исках да кажа…
Бързите крачки на професора отдалеч издаваха, че носи радостна вест. Но за кого?
— Циана, виждам, че вече си се примирила със законите на историята…
— Не съм! — подсмръкна тя троснато.
— А трябва! Каква историчка ще ми ставаш, щом така… Нашият гост е бил известен в своето време човек, с деца и внуци, които са се радвали на славата му.
— Известен ли? — усъмни се историкът; в неговата професия трудно се добиваше слава.
— Повече нямам право да съобщавам.
— Но защо?
— Не ви ли е ясно защо? Кому е позволено да знае предварително съдбата си?
— Та вие можете и да ме излъжете, нали? За да ме прогоните.
Не само професорът, и самата Циана, която уж го обичаше, бе силно потресена. Дори такова безобидно подмятане се смяташе в този век за тежка обида.
— Добре де — задълбочи грешката си историкът. — Но как ще ми докажете…
— Компютърът ми съобщи една отдавна приключена съдба. Нима мога аз по своя прищявка да я променя — отвърна професорът намръщено. Трудно му бе да прости обидното недоверие, въпреки снизхождението, което законно си заслужаваше този човек от миналите векове. — Първото ви дете е родено още в годината на срещата ви с Циана, значи, вие сам одеве премълчахте, че жена ви очаква дете.
— Е, видяхте ли, грешка е! Аз нямам жена! — зарадва се на недоразумението историкът.
— Александър, готова ли е машината за обратен полет? Вие ще го придружите — обърна се професорът към инженера по поддържането, който се приближаваше към тях, светнал от радост. Сигурно би бил готов да откара неканения им гост и на другия край на Вселената.
— Наистина ли е така? — попита студентката професора си.
— Циана, нима и ти се съмняващ в мен? След като той замине, ще ти издействувам да провериш сама…
— Но как е възможно един историк да лъже! — възмути се бъдещата историчка.
— Ама не лъжа, повярвайте ми — извика древният й колега. — И няма да мръдна оттук, докато нещата не се изяснят! Точно ли проверихте името? И с какво толкова съм известен?
Професорът стисна враждебно устни, сви враждебно вежди, но историкът повтори заплахата си, че не ще тръгне, докато…
— Писател. Известен писател-фантаст.
— Какво? Аз? — прихна в облекчителен смях гъбарят историк.
— Няма друго име в компютъра. И всичко останало съвпада.
— Ама вие чувате ли се какво говорите!
— Знам, в твоето време много се е лъгало — избухна момичето в плач. — Но защо мен, защо тъкмо мен! Трябва да го заличите от паметта ми, веднага! Един историк да стане фантаст, о, Афродита!…
И студентката побягна към институтското метро, сякаш бягаше от най-страшното престъпление.
Историкът също така древно драматично простря ръце към нея, но професорът му препречи пътя:
— Влезте, моля ви, в машината! И без това прекалено дълго останахте тук. Възможно е да стане още по-голяма бъркотия с времето. И както се разбрахме, в неделя не излизайте сред природата. Най-добре стойте си у дома при съпругата.
— Ама аз наистина нямам! Повярвайте ми! — почти изплака историкът, обаче професорът и асистентът образуваха пред него стена с гърдите си и дружно го запобутваха към машината.
Инженерът пръв скочи в нея и оттам го издърпа при себе си.
— Кажете на Циана…
Люкът се затвори така, че едва не отряза носа му, но пък отряза онова последното, което историкът от миналото искаше да съобщи на историчката от бъдещето.
Инженерът по поддържането, когото той също помоли из пътя да й го предаде, отказа. Той гледаше към
