Незавършеният роман на една студентка

— Ами сома? Хайде нашата памет сте заличили, ами сома, горкия, на маймуна го направихте! Седемнайсет пъти! Това не е ли вмешателство, ха кажете де! Не е ли вмешателство…

Тези прощални минути си останаха по-късно за инженер Кирил Монев единствената утеха, защото той бе принуден жестоко да изстрадва своята среша с бъдещето, без да има с кого да сподели мъката си — нали всеки негов съвременник веднага би позвънил на медицинската „Бърза помощ“! А страданията му започнаха веднага с тридневните колебания дали да спази обещанието си и да не ходи в неделя за риба. Какво ли би станало, ако задържеше насила хубавата студентка заедно с машината й?…

Джентълменската дума отстъпи под напора на любопитството му едва в последния миг, та Кирил пристигна тъкмо когато Циана се обръщаше към реката с компасчето в ръка. И щеше да хукне към нея с разтворени обятия, но го спря осъзнаването, че е заличен в паметта на момичето, че то не ще го познае и никак няма да му се зарадва. А докато се питаше дали изобщо да предприеме нещо, или да не участвува повече в тази бъркотия с историята, иззад храстите край неговия вир се надигна друг рибар.

Циана го изчака да се приближи. Двамата си поговориха нещо, после тя изчезна с него във върбалаците. Всичко у Кирил Монев заскърца от ревност и злоба. Той използува сгодата и отмъстително нарисува с пълни подробности темпоралната машина в бележника, които специално бе взел със себе си, после дълго още се поти в своето скривалище, докато двамата най-после се появиха с вида на младоженци, отправящи се към спалнята си. Качиха се в машината и безпрепятствено отлетяха.

— Хак му е! — рече Кирил подире им, но се усети несправедлив.

Природата — а ето че заедно с нея и времето — доказано не търпеше вакуума, пък на реката е така: който превари!

Той отиде да провери какви са пръчките на колегата му и дали сомът не би се съгласил за осемнайсети път да налапа куката. Под върбата обаче върху постлания вехт шлифер лежаха обикновена еднодневка и две торбички с гъби. Младият мъж, когото Циана бе отвлякла вместо него, се оказа гъбар.

— Горкият! — въздъхна Кирил Монев и сам не знаеше заради кое го съжалява: задето бе гъбар или за бъдещето, в което онзи вече се намираше. Как ли се пулеха сега насреща му професорът и оня там по поддържането, който изглеждаше влюбен в Циана?!…

Той взе гъбите като подарък за хазайката си — все едно, ако върнат и гъбаря в предния четвъртък, те нямаше дори да са поникнали! — и се прибра окончателно в нормалните измерения на времето и пространството: тази вечер в отдавна очакващите го обятия на хазайката (И защо пък не, след като и в далечното бъдеще жените си оставаха такива вятърничави!), а от понеделник — отново в своя си институт.

Но тъгата си беше тъга и копнежът си беше копнеж и нито нещастието на гъбаря, нито щастието в прегръдките на хазайката можаха да ги утолят. В сънищата му продължи сегиз-тогиз да каца една машина на времето, а от люка й обикновено подаваше глава грамаден сом. Сомът хапеше въздуха с широката си уста и уж на български му говореше, пък не му се разбираше нищо…

На другия ден след такива сънища инженер-конструкторът Кирил Монев унило рисуваше някакви странни джезвета. Когато веднъж го запитаха какво представляват, той импулсивно отвърна: темпорална машина. И веднага викна разярено:

— Е, та какво? Вие като по цял ден рисувате човечета, защото няма кой да ви купи изобретенията, аз не мога ли да си конструирам пък машини на времето?

И колегите му се съгласиха с него, а Кирил Монев за кой ли път изпъшка:

— Ех, как си губим времето тука, майка му стара! Как само си губим времето!…

ВТОРА ГЛАВАНе узнавай бъдещето си

Веднага си личеше, че този мъж не е от нейния век. Беше облечен в грубо ушити дрехи, обущата му също бяха груби и кални. На лявата му буза розовееше голям белег. В началото на двайсет и четвъртия век едва ли някой би изглеждал така. А и природата наоколо, сурова и занемарена, съответствуваше на вида му. Тревата на поляната, където кацна, беше осеяна със смачкани кутийки, с книжни и синтетични отпадъци, малко по-нататък лежеше захвърлено дебело колело от черна гума.

Опитът й да установи по уредите къде и кога се е привременила излезе неуспешен и Циана реши да го запита. Въпреки страховития белег лицето на мъжа излъчваше ум и доброта. Правилникът я задължаваше да избегне тази среща, но студентката предпочиташе да разсъждава, вместо да се подчинява. Щом машината бе дала толкова голямо разсейване, без уредите да го регистрират, непременно трябваше да узнае какво отклонение е дала, та съответно да коригира програмата. Иначе кой знае къде щеше да се озове в обратния си път.

— Добре дошли — каза мъжът на изненадващо добър български и Циана си отдъхна от напрежението и страха: намираше се в границите на своята родина, макар и в далечното й минало. — Откъде идвате? Да ви помогна с нещо?

Вероятно наблюдавал приземяването й, той сигурно бе храбър мъж, щом така безстрашно идваше при нея, но явно очакваше нещо друго, защото чак заекна от разочарование, като му отговори.

— Ама не сте ли от чужда цивилизация?

— Може и така да се каже — отвърна уклончиво тя. — По-скоро: друга цивилизация, иначе пак си е българска, човешка.

Тя си помисли, че каквото и да му разкрие, в тия древни времена никой не би му повярвал, така че информацията, която ще му даде, нямаше да представлява опасно вмешателство.

— Значи, това… това не е летяща чиния?

— Прилича ли ви на чиния?

— Не, ама… както се приземи…

— Е, да, такива машини вие нямате. Извинете, коя година сме днес? — запита Циана и едва не подсвирна: бе попаднала чак в двайсетия век, време, най-строго забранено за посещения.

Трябваше веднага да отлети, но страхът от обратния полет не й даде да помръдне, а този мъж, макар сам да изглеждаше уплашен, излъчваше спокойствие и уют. Ето той сякаш отгатна състоянието й:

— Аз съм си постлал ей там! Много хубаво местенце, сенчесто и прохладно.

— Да, имам нужда малко… Няма ли да ви преча?

Слънцето печеше твърде силно и Циана разтвори пилотския си костюм чак до пъпа. Дори това леко разголване шокира мъжа от двайсетия век, но смущението му беше толкова симпатично, че тя реши да се позабавлява.

— Ох, ако при вас не се смята за неприлично, бих се окъпала дори. Водата изглежда чиста.

— Защо да е неприлично? Аз няма да гледам.

— Ааа, не ви вярвам! Вие изглеждате любопитен мъж и сигурно обичате да гледате, когато се къпят жени.

Белегът му порозовя, но той отвърна с достойнство:

— Мъжът не би бил мъж, ако не е любопитен към жената.

Тя приседна на стария шлифер, който той бе постлал край самата вода, посочи обезпокоено двете торбички с гъби:

— Защо сте брали това?

— Да ги ям. Искате ли да ви опека?

— Но те са отровни!

— Бъдете спокойна, аз от дете съм гъбар.

— А при нас няма вече неотровни. Казват, че всички гъби били мутирали и произвеждат отрови.

— Къде при вас?

— В двайсет и четвъртия век.

— Аха! — рече той. — И това е машина на времето, нали?

Хем искаше да го провокира, хем й стана криво.

— Разбирам, трудно ви е да повярвате. Както и аз не бих яла от вашите гъби, колкото и да ме уверявате…

— Пък аз си помислих, че сте Мата Хари — рече той насмешливо и измъкна от еднодневката си термоса.