бясно въртящия се цифров брояч на годините.
— Циана вече не знае нищо за вас. Всички подобни грешки при темпоралните полети се заличават в паметта на участниците.
— Това не го разбирам… — промълви съкрушено ясторикът.
— Не е и нужно — отвърна инженерът и му проговори отново чак когато почти го изхвърли от люка край реката, колкото да му напомни да не идва вече никога тук.
Не само гъбите, целият му багаж липсваше! Но преди да напсува неизвестния крадец, гъбарят историк си спомни думите на оня невероятен професор по още по-невероятните темпорални полети и бързо погледна ръчния си часовник. Датникът наистина сочеше четвъртъка преди неделята, в която бе набрал същите тези гъби. Ако трябваше да се вярва на часовника, и еднодневката му, и старият шлифер си кротуваха сега в дрешника на гарсониерата, за която отиваше половината от заплатата му.
Ако са наистина там, ще полудея, рече си той, но не полудя, въпреки че те наистина се оказаха в дрешника. Попречи му телефонът, който тъкмо тогава иззвъня — да му докаже навярно, че бъркотията е прекалено голяма, за да може човек да се отърве от нея с обикновено полудяване.
— Хей, какво става с теб — изписка в ухото му секретарката на института. — Защо не дойде на съвета?
— Предполагам, че нищо важно не съм…
— Нещо важно, нещо за теб много, много важно! — прекъсна го тя с превъзбудена веселост.
— Какво е?
— Толкова е важно, че се казва само на ухото!
— Ухото ми е на слушалката — отвърна той с досада, защото никак не му беше сега до нея и нейните закачливости.
— Не така, ще дойда след малко — каза тя. — Чао!
И затвори, преди той да успее да й каже, че и до любов не му е сега.
Просна се на кушетката и се опита да подреди всичко онова, което бе му се случило, а то все не се поместваше в разумен ред. Излизаше, че не само брането на гъбите още не се е състояло, че и срещата с Циана не се е състояла, и нищо от онова, което той бе преживял между днешния четвъртък и неделята! Не, такава бъркотия е невъзможна! Но ако се е състояло, нали трябва да го помни! Какво например прави в петъка? А в съботата? …
Познато явление е, че с насилие над мозъка почти е невъзможно да си спомниш нещо. А за един историк, чийто дух постоянно витае в други времена, винаги е по-трудно да помни неща, които лежат само дни зад него, не столетия. Ако пък тези неща лежеха не и в дните зад него, а в бъдещите дни, тогава всичко ставаше съвсем шантаво и май не беше повече за историци работа, а си беше чиста фантастика… Е, успяха поне да го разсмеят — той и фантаст! Той, който винаги така педантично е робувал на фактите!…
Но сега не знаеше на кого да робува и стана може би наистина по-добре, че Сия не му позволи дълго да се измъчва с такива въпроси. Тя влетя с голям букет цветя. Изглеждаше тържествена и тревожна.
„Ух, какво красиво момиче беше!“ — възкликна той в себе си, но то не се отнасяше за Сия, защото той я видя сега на фона на онази, която бе останала в бъдещето. Непременно ще отиде в неделя, поне да се нацелуват още веднъж! И попита с досада „За кого са?“, решил, че тя пак ще го мъкне на рожден или имен ден; предпочиташе природата и гъбарството пред тия вечни яденета и пиенета.
Макар и не особено досетлив, той имаше усещането, че тя нарочно го мъкнеше така настоятелно по гости, за да го обвърже и публично към себе си.
Сия направи кокетен реверанс и му подаде букета, с което допълнително го обърка: имаше си хас да е забравил и собствения си рожден или имен ден!
— В знак на благодарност! И за високи постижения в любовта — поясни Сия с доста напрегната усмивка. — Ще си имаме бебе!
Също като в старите пиеси той се хвана най-напред за облегалката на стола, после и седна. Първата му мисъл: „Ето, Циана с право…“, премина, недовършена, в безгласния вопъл: „Но нима съм виновен?“, а докато Сия изричаше неизбежното женско: „Ти май не се радваш?“, душата на историка вече стенеше под този чудовищно противоестествен ред: Как е възможно, в неделя беше за гъби и нямаше бебе, върна се назад в четвъртъка… Не, това си е чисто безумие, колкото и да ни дрънкат за относителност на времето и така нататък! Та нали в най-лошия случай тези дни до неделя трябва просто да се повторят, откъде се взе сега пък това бебе?…
— Чуждите хора се радват, а ти — накани се да заплаче Сия, макар очевидно никак да не й се плачеше. — Шефът иска да бъде кум, че и кръстник дори.
— Значи, шефът преди мен… — промълви той замислено, без желание да се заяжда и без да визира слуховете в института за някаква връзка на професора със секретарката; просто още се мъчеше да се справи с времето.
— Ами като не идваш — избухна предпазливо Сия. — Пък той отзарана ми възложи да му препиша списъка на нуждаещите се от жилище и… и… аз му казах, че ние също ще имаме нужда.
От три месеца се любеха и досега още не бе ставало дума за женитба, но той не я укори за избързването и за това, че го поставяше пред свършени факти. А и какъв смисъл имаше да я упреква, щом в компютрите на бъдещето лежи я в кристал записано, я на лента някаква, че той е женен с деца и внуци и че всичко вече е станало, без някой изобщо да го е питал иска ли, или не иска!
Той се изправи с омекнали крака, помъчи се да бъде тържествен и прегърна бъдещата майка така, сякаш внимаваше да не повреди потомството си. Въпреки това — както често се случва — не особено радостно начало, тя щеше да бъде доволна съпруга, защото, когато един мъж предварително е познал безсилието си, той лесно се примирява и винаги е отстъпчив и кротък. Ето, кандидатът на историческите науки вече знаеше, че няма да отиде в неделя за гъби, защото Сия сигурно щеше да го замъкне някъде другаде, най-вероятно на официален обяд у родителите си. И с още много други неща бе се примирил, когато въздъхна в ухото й: „Много се радвам, мила, много съм щастлив!“ — защото имаше чувството, че съдбата му наистина е приключена и непроменима, както бе се изразил професорът по машините на времето.
А половин час по-късно, когато самообявилата се за негова съпруга жена спеше на голото му рамо, той си мислеше, че като дойде и детето, трудно ще я карат с двете заплати, ако не намери я редакторска, я съставителска работа или ако не пробие в масовия печат с популярни статии, което досега все не му се удаваше. По някое време се запита колко ли печелят писателите и си рече: Историците у нас вече с лопата да ги ринеш! А малко ли си съчинява и тая наша уж наука! Фантастиката поне не те лъже, че това, което ти разправя, е станало някога! И в нея, макар и въображаем, ти си господар на фактите, не те на теб. Пък фантастика се пише и на исторически теми…
Той въздъхна предпазливо, за да не събуди младата си съпруга, която преди три месеца му каза, че толкова е свикнала с този негов белег, че просто не го забелязва — но нито веднъж досега не бе го целунала. Да беше попитал поне професора за заглавията на книгите, които е издал! Но не, така пък хептен няма да е интересно!
Устните на Сия произнесоха три пъти по едно нежно „пух“ и тя намести главата си на ключицата му, от което пък на него му стана неудобно и за да отвлече вниманието си от изтръпването и болката в рамото, тон реши да разкаже писмено това, което бе му се случило в неделя, тоест, което щеше да му се случи или… Уф, дано като фантаст по-добре се оправя с тия неща! Изобщо, лесно им е на фантастите! Ако един историк вземе да разправя такива небивалици, и сто пъти да ги е преживял лично, няма да го изслушат дори, пък така ще ти глътнат историята като топъл хляб! А тази история положително щеше цял живот да му тежи, ако не я разкажеше някому.
И той се зае да съчини — за всеки случай — по-убедително начало на своята любов със студентката от бъдещето. Задаваше се във въображението му една наистина фантастична любов и ние ще го оставим да изживее в нея докрай своето щастие. А читателите сигурно ще ни простят, че така и не споменахме името му. Не ще го назовем и сега, защото това не е краят, това е началото — той действително се прочу като писател-фантаст.
