също бе оценил гениалната простота и ефикасност на полиспаста и мълчаливо й поднасяше отново своята чаша.
— Каква Фрина?
— Дето ти е била модел. — Тя пое чашата, защото вълнението и жегата правеха жаждата й неугасима.
— Моделите ми са тука — почука той с пръст челото си. — Щом си толкоз учена, трябва да знаеш, че идеите за истинската красота живеят другаде. Аз си ги вземам направо оттам, няма да ги взема от някоя…
— Хей — тропна му Циана с десния си сандал по мраморния плочник на беседката. — Забранявам да се употребяват в мое присъствие обидни думи за жените! А ти, скъпи ми ваятелю, не е нужно пред мен да повтаряш тия измишльотини — царство на идеите и така нататък! Дядо ти Платон няма да ти се разсърди, че ваеш по натура. Как ще създадеш такъв крак, ако не го видиш, а? — викна тя засмяно и вдигна полите на хитона си до над коляното.
Толкова бяло краче и с такава изящна линия на прасеца положително нямаше и в Платоновото царство на идеите, ако там изобщо се разхождаше самостоятелна идея за женски крак. Тримата продължиха да гледат към него и след като пурпурно поръбените поли отново бяха го покрили. Пръв се изтръгна от магията му Праксител.
— Значи, ти не признаваш Платон, така ли? Прощавай, ама си помислих, че те праща Костакис, той току ни праща разни шпионки. Пък на властта Платон й е любимецът.
— Е, да, сигурно заради трактата му за държавата — съгласи се Циана. — Но за Фрина ставаше дума…
— Казах ти, не познавам никаква Фрина. Каква е тя?
— Хетера! Най-уважаваната, най-красивата… — вече по-силно се обезпокои Циана: Нима историята пак бе объркала нещо?
— Виж какво, дъще Зевсова — захихика разсеяно старецът, защото продължаваше да изучава проекта за театрална машина, който тя му предложи. — Ако имаше такава, най-напред аз щях да я познавам! …
Циана му се ядоса — името му бе надживяло хилядолетия, а той се държеше като климактеричен сатир.
— А ти не се ли боиш да ме наричаш така, както е прието да се обръщаме само към премъдрата Атина Палада?
— От кого да се боя?
— От Костакис например — подхвърли тя името, което Праксител преди малко бе споменал. Старецът се засмя.
— Виж, от него се боя. Можеш да му предадеш, че от него ме е страх.
Бузите на Циана пламнаха, тя стана още по-красива. Не знаеше, че и разредено, виното наливаше огън в несвикналата й на алкохол кръв.
— Обидно е, за духа на Елада е обидно хора като вас да се боят от един стражник.
— Аз отдавна помня, умнице сърнонога — рече напевно старецът. — Но не знам някой конфликт между мечоносците и мислителите да е завършвал в наша полза.
Авторът на трагедии, който мълчаливо се наливаше с вино и усърдно допълваше бронзовите бокали ту от единия мях, ту от другия, изведнъж я хвана през кръста и рече с надебелял език:
— Ти наистина ли си хетера?
Въпросът я завари неподготвена. Циана вярваше, че и дрехите, и поведението й са достатъчно убедителни, надяваше се да ги е респектирала и със знанията си, а ето че… Ето че горещият обръч около кръста й се стегна застрашително. Но нали по времето на Праксител все още са уважавали хетерите като равноправни другарки и спътнички, което бе и изконното значение на прозвището им?
— Изпита държала ли си? — издуха в ухото й миризливия си дъх писателят.
Тя внимателно опита да се освободи.
— Какъв изпит?
— Ааа, щом не знаеш, значи, не си го и държала — шумно се зарадва пияният. — Когато една робиня иска да стане свободна жена и хетера, тя трябва за изпит да удовлетвори трима мъже едновременно и ако те останат доволни…
— Аз никога не съм била робиня! — по-силно се задърпа Циана.
— Остави я на мира! — рече Праксител, отлепяйки уста от бронзовия бокал, но в очите му се разискряше сластно любопитство.
Старият учен пък изобщо не им обръщаше внимание, отново погълнат от чертежите на театралната машина. Пияният се мъчеше да развърже горната препаска на хитона й.
— Ей сега, миличка, ще проведем изпита!
После той каза едно „Хъ!“, което се чу ведно със звука на паднал чувал, та не бе сигурно той ли го изрече или тялото му. И замря проснат на два метра от беседката. Циана съобразително бе го преметнала така, че да не падне на плочника.
Останалите двама я гледаха, както наивното простолюдие в театъра гледаше спускането на бога от машината. Но смайването им бе оправдано — класическата борба, с която приключваше петобоят на олимпийските им игри, никак не приличаше на джудото от двайсет и четвъртия век.
— Хайде да се уважаваме, а! — предложи им невероятната хетера, хвърлила, без дори да се задъха, грамадния им приятел чак в тревата.
— Богиньо… — подхвана плахо старият учен.
Циана кокетно оправи хитона си.
— Слушайте, мили приятели, аз съм обикновена смъртна, която ви познава и уважава и не иска нищо друго, освен също да я зачитате. — Тя притича към пияния и помагайки му да стане, довърши в разширените му от суеверен ужас очи: — При такова условие можем да бъдем приятели. А сега ми налейте вино, ама в отделна чаша! Ей ти, бягай да донесеш…
Праксител плесна с ръце.
— Робът…
— Не робът, тоя ще ми донесе. За изкупление! Хайде!
В усърдието си да донесе чашата авторът на трагедии едва не повали роба, появил се на прага на къщата. Скулпторът и философът я гледаха с истинско страхопочитание.
— Като продадем еоремата, ще ти дадем парите — рече философът. — Положително всички театри ще я купят.
— Значи, не ме приемате за приятел — огорчи се Циана. — Аз си мислех, че ще делим на четири…
— Проектът е твой… — Мъдрецът потърси някое красиво обръщение, не го намери и си позволи шегата с вида на човек, който няма какво да загуби в живота: — Одеве те нарекох „дъще Зевсова“, ама ти май си дъщеря на Херкулеса.
Циана звънко се изсмя. Ставаше и все по-весело, чувствуваше се все по-свободно, но още не се досещаше, че го дължи на ароматното коринтско вино.
— Затова ли реши да ми дадеш всичките пари? Засрами се, философе, още вярваш в боговете, а! Пракси… Нали мога да ти викам така, много ми е дълго това Прак-си-тел! Какво сега, вземаш ли ме за модел, или не? Ей, ама не ми разваляй виното! — викна тя вече в трета посока: на преусърдния, окончателно изтрезнял писател, който доливаше с вода донесения за нея бокал.
Писателят уплашено дръпна мяха и докато успее да запуши крачето му, оплиска плочника.
— О, божествена — смутено възкликна прочутият ваятел. — Не бих посмял и да мечтая за такъв модел.
— А ти си помечтай, помечтай! — вдигна тя грамадната чаша насреща му и почти на един дъх я преполови.
Мъжете бяха достатъчно впечатлени от нея, за да имаше нужда да ги респектира и с юнашко пиене, но Циана бе позагубила задръжките си. А продължаваше да подценява и виното. Тя се премести заедно с чашата си на отсрещната пейка до философа.
— Съжалявам, че ви показах как да усъвършенствате еоремата. Стига с тия богове! Така само лъжете народа и утвърждавате вярата му.
