— Искаш да вземеш хляба на писателите ли? — пак така предпазливо се пошегува мъдрецът. — Народът не ходи в театъра за техните пиеси, а да види как накрая боговете раздават справедливост. Защото… къде другаде да я види?
Циана учудено се извърна към писателя, който още се държеше като проснат по гръб. Той рече смирено:
— Говорите опасни приказки, приятелко. Дано не ги чуе вездесъщият!
— Ама що ми се правиш на вярващ пък ти бе? — възмути се тя, защото поне според книгите никой от мислителите по това време вече не е вярвал в обитателите па Олимп.
— Кой друг ще оправя човешките съдби в трагедиите ни — плахо се защити писателят. — Хората знаят само да си ги объркват. А нали гражданинът трябва да си излезе от театъра с укрепнала вяра в живота.
— Не дават — подкрепи го и Праксител. — Аз бих те изваял сега така, че всички да ахнат от възторг, но ако не кръстя статуята ти на някоя богиня, никой няма да ми я купи. Пък мраморът е скъп, приятелко! Така че ние можем да си богохулстваме, колкото си щем, но парата боговете я спущат…
— Ау, Пракси, не съм очаквала такива приказки от теб! — възкликна тя, но си спомни, че няма право да изразява отношение към техните работи, и побърза да се поправи. — Съчувствувам ви, момчета, та на коя богиня, казваш, щял си да ме кръстиш?
— На Афродита, разбира се, но аз само така го казах. Не ми е позволено една смъртна…
Циана скочи весело, сетила се за мисията си.
— Ами ако не съм смъртна? Хайде да опитаме!
Бе й нужно да остане насаме с него, за да уреди престоя си.
— Пил съм. Пък и по това време на деня… — опита се той да я отклони, но тя вече се отправяше към навесите с подвикване, каквото можеше да си позволи само една богиня:
— Вие, момчета, стойте тука! И да не сте посмели да надничате, че ще ви превърна в прасета.
Писателят, който бе се надигнал подире й, веднага си седна. Той, разбира се, не вярваше в чудесата, описани някога от колегата му Омир в неговата „Одисея“, но щом тая тъничка и крехка девойка можа да го хвърли с такава лекота, защо да не умееше и да превръща хората в прасета!
Циана удивително красиво диплеше дългия си хитон с царствената походка, която специално бе усвоявала за случая, та Праксител вървеше захласнат подире й. Много месеци бе я упражнявала, решавайки, че тези красиви елини са ходели именно така. Пък те се оказаха най-често късокраки и ниски. Та хептен нищо ли не бяха постигнали с прочутия си култ към тялото и спорта? Или по стадионите им се подвизаваха стотина мускулести идола, а другото си оставаше кореместа и дебелогъза запалянковщина?…
— Я колко много куроси и кори! — поспря се тя пред първия навес, задръстен от голи аполончета и драпирани персефони.
Извика го и прехапа устни. Така бяха кръстили тези статуи изкуствоведите двайсет века по-късно. Грешката й обаче не бе голяма, защото това си бяха просто названията за момичета и момчета. Колко много имаше тук, а колко малко от тази красота щеше да оцелее! Непонятно за младата историчка Праксител се заоправдава:
— Занаятчийска работа! Вадим по някоя пара от тях, но нали виждаш: поръчват моите мили сънародници, а като дойде ред за плащане… Толкова мрамор ми вързаха! Отгоре на всичко сега излиза на мода Хермафродит, всеки иска да си има вкъщи Хермафродит, а какво му намират толкова? Ти разбираш ли го тоя нов култ към сина на Афродита? Сега ще се опитам да ги преработя тия в хермафродити, ама…
— Пракси — прекъсна Циана оплакванията му, — а защо аполончетата ти са голи, пък персефоните си ги драпирал толкова, че…
Прекосяването на двора с коринтското вино в стомаха под елинското слънце окончателно размъти мозъка й.
— Забранено е богините да се изобразяват голи.
— Сигурно затова излиза на мода Хермафродит. Твоите сладострастни съграждани искат да си съзерцават на едно място и двете неща. По-евтино е.
Праксител боязливо се засмя.
— Не, такава жена не съм срещал през живота си! Че и остроумна…
— Пракси, я кажи, ти имаше ли една статуя, такава… сатир налива вино? И една Артемида, която…
Не, не тези бяха спорните произведения, за които трябваше да пита! Виното бе потопило цялата й памет в треперлива слънчева мараня.
— Артемиди имам много, а такъв сатир… Каня се тия дни да го почна. Впрочем, ти откъде знаеш, че ще правя такъв? — изгледа я той удивено.
— А оня, дето се е облегнал на едно дърво? — бързо му подхвърли Циана, за да избегне отговора.
— Продадох го, но ти…
— Голям скулптор си, Пракси — рече тя отминавайки величествено към другия навес. — Макар да не си съвсем по моя вкус.
Великият ваятел се обезпокои:
— Така ли?
— Сладникав си ми, пък аз съм по реалистите…
— По кои?
Добре се натопи, сега трябваше да му обяснява какво е реализъм!
— Прекалено красиво правиш всичко, разбираш ли? В живота не е така. Ти даже сатирите правиш красиви. А какво е сатирът според приказките ви? Пръч! Пръч развратен! Най-много да прилича на онова там писателче, а ти и него като вземеш да го ваеш, красив ще го изкараш! — изтърва тя накрая антипатнята си спрямо автора на трагедии.
Праксител я гледаше сащисан — никой досега не бе се осмелявал да му говори така.
— Но… но… ние сме длъжни… Калакагатон! Единството на красивото с доброто! Така ги учим да ценят красивото. Богоравният Перикъл някога е плащал дори денгуби на гражданите, когато идат на театър, само и само да ги научи да обичат изкуството. Та мен ще ме прогонят от града, ако…
— Знам, знам! Ти не си виновен — великодушно му спести мъките Циана. — В края на краищата изкуството ти отразява кризата на античния полис…
— Какво, какво на полиса? — облещи се ваятелят, а тя рязко се извърна. Пак беше изтърсила фраза от някой изкуствовед! И то лош изкуствовед!
— Не ми обръщай внимание, Пракси, карай, както си знаеш! Ти си лиричен, нежен, съзерцателен и страшно ги можеш тия светлосенки, ще знаеш! Вече си си турил името след Фидий и Мирон… Дааа, велик век беше предишният! Полимед, Кресилай, Поликлет… Ами Питагор Регийски, ами баща ти Кефизодот… — Тя се вмъкна под навеса, защото слънцето продължаваше да вари от виното в нея замайващ грог. — Е, и вашият век си го бива де! Какво мислиш за Лисип?
Праксител се изправи пред нея блед и потен.
— Добър е, нали? — превари го тя, отгатнала, че ще я пита как е възможно една жена, па макар и хетера да е, да знае така добре историята на елинската скулптура.
— Лисип ли? — промълви Праксител. — Млад е още…
— Млад е, но ще стане голям скулптор, чуй ми думата! А и Скопас много го бива. Ей, това откъде го имаш?
Тя приклекна край една великолепна черна ваза с червени фигури.
— От Никостен е, нали? Невероятно ценна вещ, пази я, чуваш ли? Най-малко преди сто години…
Наложи се отново да прехапва устни: Щом лично бе виждала вазата в музея, значи, е оцеляла през хилядолетията! И побягна в съседния навес.
В средата му стърчеше грамаден мраморен блок край извит в полудъга дъсчен подиум. Утъпканата пръст наоколо бе побеляла от прах и мраморни парчетии. В дъното край стената му обаче бяха наредени множество коя от коя по-красиви амфори. Циана заприкляка пред тях да им се любува, като безпогрешно назоваваше по стила на рисунките им кои са коринтски, кои от Самос или Родос. Лицето на скулптора се скова от суеверен страх. Забелязала това, тя изведнъж скочи на подиума.
— Хайде, направи и мен по-красива!
— Богиньо, ти наистина ли…
